Бях с едни приятели неотдавна в Западните Покрайнини. Отнети безжалостно с Ньойския договор от Майка България преди сто години.

Пътувахме по новата магистрала, която достига до Ниш. Стигнахме до Пирот, до Градския пазар и след това обядвахме в едно малко селище със странното име Димитровград. На Пиротския Пазар продаваха дребен прабългарски чесън, вълнени чорапи плетени на четири куки, сухи чушки, реално козе сирене, шипки и лютеница. Някои продаваха мед и сушени треви набрани из балкана. Говореха или поне разбираха български и пазаруваха в левове.

В Димитровград обширната кръчма, изградена на нелепо и трудно за намиране място, беше пълна с българи, паркирали криво-ляво пред нея. Поръчваха се вешалици, плескавици и ущипци плюс местна бира. Вместо известните ни от България балкантуристки безвкусни филийки, донесоха погача, която ни напомни за това, че някога, в далечното детство, сме яли истински хлеб. Вкусът на всички поръчани ястия беше истински, неподправен и естествен, особено на месата, които ме върнаха към спомена за една невероятна на вкус, отдавна заклана и изядена домашна свиня през снежната зима на 1954 година.

Разбира се, ние тръгнахме обратно към България доволно прекалили с огромните порции, попътно и бегло зърнахме къщите и бита на жертвите на онзи далечен и несправедлив Договор, оставил тези земи в лапите на нашия стар враг Сърбия, докато не след дълго пътуване отново застанахме пред нелепите и неизбежни гранични и митнически контроли. Пътувайки обратно към София, ме връхлетяха следните мисли:

Добре, ние милеем за Западните покрайнини. Но защо те така пронизително приличат на земите отсам границата със Сърбия? Освен може би много по-истинската храна и продукти, защото изглежда тези наши сънародници не бяха познали радостта на ТКЗСетата, всичко останало беше почти същото каквото беше в България някога и каквото е и досега. И хората изглеждаха същите, и онази непредаваема неугледност на улиците, стоборите и къщите, която ми е толкова позната от моята татковина, беше същата. Бях почти у дома си, минус нещо автентично, което значително по-зверския сталинизъм по нашите земи отдавна бе отнел отсам границата.

Казах си - Наистина, тези хора живеят бедно и са опърпани на края на една държава, където нито са свои, нито чужди. Но техният, а и нашият, най-важен политически проблем дали е териториалната принадлежност на тези хора към нас или към Сърбия? Дали?

След това си припомних страшната изоставеност и изостаналост на граничните с тези земи наши територии, наричани Западналият Северозапад. Опустелите села, опустошените от цигани къщи, с избити прозорци, разграбени тухли и изоставени буренясали дворове...Това са съседни земи, търговските пътища някога са пресичали торлашките планини през проходите и старите Римски пътища от Видин, Берковско,Чипровци и Лом водещи към Босилеград, Пирот и Ниш, към пазарите за добитък и жито. Те са били една обща икономическа зона. Но днес, отсам границата всичко вече е в почти пълен упадък, а отсреща, в Сръбско едва мъждука остатъчен живот на прага на бедността.

И се питам:

Защо тези хора, макар и разделени поради историята се оказаха приблизително в еднаква степен неспособни да изградят своя култура на благоденствието? Аз знам със сигурност колко работливи тези хора някога бяха, поне от отсамната страна на границата в целия Северозапад и нямам съмнения, че и отвъд нея хората са били същите. Но някакси благоденствието не се е получило и от двете страни на границата, независимо от Ньойския Договор.

И накрая стигам до своите дилетантски заключения или самозаблуждения:

В Северозапада и принадлежните нему Западни Покрайнини винаги са живели малко по-различни хора. Още от Видинското Царство, през васалитетите, макар и за кратко на Маджари, католици, сръбски Жупани и воеводи, на влашки предводители и турски отцепници от Султана, плюс богомилските и патаренски ереси плъзнали из тези места още доста преди турците, та достигнали до Босна и нататък из Европа, това е един особен народ. Това е народ, в който разказвачи като Павич и Радичков и теософи като Щайнер са уловили нещо много трудно за определение. То може да бъде схванато като предпочитание към сънуването, към мечтание за сбъдване на митичното и чудодейното вместо към реално градивно и практично съществуване.

И неслучайно в тези райони, а и далеч на Запад отвъд тях в съседните земи, имаше много фантасти и комунисти. Те и досега подкрепят комунизма в някаква форма - било като рецидив на своето някогашно богомилство и бунтарство срещу исторически нескопосаното държавно управление по тези земи, било поради неспособност да живеят и да работят според рационалните принципи, базирани на взаимния интерес. Митологиите и съноподобните ирационални схващания за света, включително комунизма, са им по-понятни отколкото трезвото построяване на, примерно казано, една солидна швейцарска къща с мушкато на прозореца, която да трае четири века.

В този край дълго време хората са живеели в къщи вкопани в земята, заедно с добитъка и чак в последните два века са започнали да си строят кирпичени къщи, кошове за реколтата и прочие. Изглежда, чувството за преходност и временност на живота изобщо, дори на жилището, е била основната сила движеща тяхното въображение, заедно с разказите за тенец, върколак, караконджул и зли духове, което ги е карало да срязват с бръснач петите на умрелите, за да не вампирясат и да не преследват живите, когато спят загърнати в рогозки в землянките между своите животни.

С което в крайна сметка, искам да кажа, че не съм сигурен дали тези покрайнини, ако бяха български, щяха да се радват на голямо благоденствие. По-скоро, ако бяха останали в България, те щяха днес да приличат на Кулско, на Трънските или на Брезнишките или Кюстендилските села към границата.

Само дето нямаше да имат толкова вкусна скара.

*Коментарът е от фейсбук