Ходих в Странджа - след 20 години - да видя изоставената си майчина къща, край която впрочем тече Ропотамо, отгоре има едни ниски хълмове с жълти треви, кладенец, дрянове, лозя, хармани...

Бях готов да направя много неща, за да съживя този болен човек - както си мислех, - но човекът е всъщност мъртъв, само тленните му останки са там, положението е неспасяемо, понеже няма какво да се спасява - като тяло, напуснато от живота, - няма и следа от детството ми вече там, всичко е отминало и си е отишло, и не ти остава нищо друго, освен и ти да направиш същото,

да се сбогуваш с мястото и да благодариш на живота за неповторимия опит,

който някога, преди много години, ти е дал, и явно повече не смята да го прави - нито за теб, нито за който и да било друг, понеже сегашните деца не могат и да си представят мястото от онези години...

Ония цветове, широките пространства, простора, светлината на ония години... Може би слънцето потъмнява, не знам. Или просто селото става все по-изтъркано и унило, малко по малко потъва в нищото. Или пък е от есента - с пожълтелите ѝ гори, с хладната ѝ, някак дистанцирана, любезна, но недружелюбна светлина, сдържана и прибрана. Макар че вчера там беше чудесен слънчев ден. Грее, блести и свети в изпочупените прозорци.

В завеските на моята детска стая на втория етаж. Те си стоят същите като преди 40 години. Съвсем същите.

Но от този прозорец вече не се виждат същите неща.

Реката е вкарана в язовир и е станала бледо подобие на това, което беше. Никой вече не пълни вода от кладенеца на баира, не знам по какви причини. От него до реката имаше един поток, който сега е пресъхнал, нищо не тече по него. В двора на къщата ни имаше голям орех, който е изсъхнал и паднал върху зимника й. Преди доста години, и така си стои. Свършена работа. Няма връщане, няма път назад...

Казваш "сбогом" и си тръгваш. И впрочем ти олеква. Това е най-интересното, че ти олеква. Тъй да се каже, човекът, който си дошъл да спасяваш с големи усилия и ресурси, всъщност не се нуждае от това, той си е отишъл, няма го вече тук, това са само тленните му останки. За самия него това би било излишно. И ти самият нямаш нужда от излишни неща. Нямаш нужда от нищо повече от това, което така или иначе вече имаш. Няма нужда от твоите големи усилия, от склонността ти към жертви...

Просто всичко си върви по пътя, всичко е с времето си, нещата следват разумен, мъдър ход - или поне последователен, - светът е едновременно хладен и отзивчив, суров и добронамерен. Ето какво не разбира човек. Той не разбира ето това съчетание.

От фейсбук