Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Жертва ли е бившият Първи на КГБ и ЦРУ БИТКА: Американският посланик Сол Полански (зад Петър Младенов) активно се включва в събитията срещу Живков.

П
о време на съдебното разследване по дело №1 Тодор Живков неведнъж заявява, че КГБ го е шпионирал. И сякаш не може да разбере защо. Та нали редовно изпраща в Москва преписи от решенията на Политбюро.
При Леонид Брежнев Живков се справя с интригантите чрез приятелско писмо. Подушил, че М. Золотин, пълномощен министър в посолството в София, му е враг, той започва да нервничи само при споменаване на името му. "Една привечер - спомня си помощникът му Нико Яхиел - ме повика в кабинета си
и ми издиктува лично
писмо до Брежнев"
След редакторска намеса, препис на ръка от автора и изгаряне на черновата на 5 февруари 1968 г. епистоларното му съчинение е изпратено до Москва.
След като се оплаква от дипломата, Живков добавя: "По този въпрос не съм уведомил нито Политбюро, нито отделно някого от неговите членове. Пиша лично на вас като на другар и приятел." Само след три дни Золотин е отзован от София.
Но отношенията на бившия Първи с по-късния стопанин в Кремъл Михаил Горбачов не са като тези с Леонид Илич. Новият съветски лидер "с белега на челото" изпраща за шеф на съветската мисия у нас кагебисткия ген.-лейт. Виктор Шарапов.
В интервю за германското сп. "Фокус" през 1997 г. Живков заявява: "Оттогава започна свалянето ми. Шпионираха ме - продължава гнева си Живков - Затова държа
отговорен Горбачов
Той е организирал всичко, а Западът му помогна."
Тези негови думи налагат кратко разшифроване, като ги съотнесем с текст в заключителния акт на Общоевропейското съвещание (1975), подписано и от Тодор Живков:
"Участващите страни, на чиято територия съществуват национални малцинства, трябва да спазват правата на лицата, принадлежащи към тях."
Този текст е загърбван от редица участници в Хелзинкското съвещание, вкл. и от българския държавен глава. Мотивът му е, че по конституция България е еднонационална държава, турското население е българско и насилствено е приело Корана. А ускорената раждаемост сред българските турци заплашва страната да стане "втори Кипър". Затова властта решава това малцинство да проведе т. нар. възродителен процес.
Сред тях уж всичко е спокойно, но тайно се нагнетяват
недоволство и терористични актове
Следват санкции, чиято кулминация е масовото им изселване от страната (“Трябва да изселим 200-300 хиляди души - пресмята Живков , иначе ще се превърнем в Кипър”), започнало след обръщението му по радиото и телевизията на 29 май 1985 г.
Този насилствен акт предизвиква брожение сред обществото. Писателят Георги Джагаров остро реагира срещу стрелбата в с. Каолиново. Членове в ръководството на СБЖ (Соня Бакиш, Офелия Хаджиколева, Велислава Дърева) се противопоставят на одобрителната декларация на съюза. Недоволство изразяват и група учени от Института по култура, сред които и д-р Желю Желев, поради което е закрит.
Западът остро осъжда Живковата асимилаторска политика, поставяйки страната в изолация. Външният министър Петър Младенов осезаемо усеща изолацията на страната. А Горбачов и Рейгън се готвят да сложат край на студената война. Това е може би най-силната мотивация тъкмо Петър Младенов, който е и член на Политбюро на ЦК на БКП, да оглави реформаторските сили за свалянето на Живков.
Но с помощта на
КГБ и ЦРУ ли?
Посланиците-агенти на тези служби не признават пряката си намеса. В интервю след представяне на книгата си "Вдигане на завесата", преведена и на български, зам.-началникът на съветското външно разузнаване Вадим Кирпиченко в прав текст заявява: "Разузнаването не е следило лично Живков. Би било смешно да се използват разузнавачи за държавен глава. Но представителите ни в България, които имаха много приятели тук, докладваха в Москва информацията, която смятаха за обективна. Затова в Москва знаеха какви са настроенията сред населението и защо то е недоволно от Живков и управляващия елит. В това отношение за нас нямаше никакви тайни и сензации."

По-деликатно стои въпросът с контактите на Запада с България. Особено отношението на администрацията на САЩ, открито изразявано от тогавашния държавен секретар Джеймс Бейкър. Той упорито отказва всякакви контакти. Със съдействието на Едуард Шеварднадзе в края на септември 1989 г. Младенов все пак се среща с него в Ню Йорк.
Младенов го уверява, че процесите в Източна Европа напират и у нас. Двамата оставят подробностите на заместниците си Любен Гоцев и Лорънс Игълбъргър.
Знае се, че съветският и американският посланик в София
Виктор Шарапов и
Сол Полански са
хора на КГБ и ЦРУ
Те обикалят страната, срещат се с неформали и с членове на Политбюро.
В интервю през август 1990 г. Полански заявява: "Аз и други хора от посолството посетихме различни градове, разговаряхме с местните лидери на политическите партии." Особено агресивен е заместникът му Уилям Монтгомъри, професионален разузнавач. Това го потвърждава и тогавашният шеф на военното ни контраразузнаване ген. Петър Чергиланов: "Бая трудности ни създаваше той." По-късно и посланикът разузнавач в интервю ще признае симпатиите си към Андрей Луканов: "Не сме го окуражавали да свали Живков."
Антиживковските действия на съветския посланик и хората на КГБ у нас са по-активни и не толкова дискретни. Виктор Шарапов неведнъж посещава Южна България и се среща с първите секретари на пловдивския и хасковския партиен комитет, чиито съпруги са съветски гражданки. С помощта на резидента на КГБ ген. Владелин Фьодоров
помага на
реформаторските
сили в Политбюро
На 4 очи с английски дипломат намеква, че в София предстоят промени на най-високо равнище, и тази секретна информация се появява във в. "Гардиън".
Всичко това създава почва за появата на повече инакомислещи и времето на
тоталитарния непукизъм е
на привършване
За Тодор Живков и обкръжението му понятия като "гласност", "свобода на словото" и други са равнозначни на антипартийност.
На заседанието си на 27 и 28 март 1988 г. Политбюро взема решение за мерки срещу неформалите. В заключителната си реч Живков казва: "Цялата сволоч трябва да се махне, за да не трови младото поколение."
Без да пести репресивните действия, проявява и пресметлива търпимост към опозицията. Дори си затваря очите пред някои дисидентски изяви, след като ги е лишил от опасни остриета. Успешно заиграва и с партийния елит, най-шокираща от които е молбата му за оставка от 4 ноември 1988 г.
Изгубил съпруга и дъщеря, по психическа конструкция властник,
Живков няма сили доброволно да напусне лидерството
Това потвърждава и шефът на УБО ген. Георги Милушев: "Тодор Живков демагогстваше на тема оставка до самия 10 ноември." Това личи и от предприетата акция за смяна на министър-председателя Георги Атанасов, от идеята Живков да стане председател на БКП, а Иван Панев - първи секретар на партията, от действията му да изпреварва събития, без да накърни установеното с години статукво.
Дипломатическият натиск от Кремъл е застрашителен. На тържественото събрание по случай годишнината от Октомврийската революция през 1989 г. в словото си посланик Шарапов заявява, че и унас трябва да настъпят промени. Двамата водят продължителен разговор. Усетил накъде отиват нещата, генералният секретар на БКП казва,
че най-добре
би било да си
подаде оставката
Шарапов го хваща направо за рогата: "Съветското ръководство - му казва посланикът - се отнася с голямо разбиране към вашето решение да си подадете оставката и ме помоли да ви предам, че постъпвате мъдро."
Ошашавен от чутото, Живков намира сили и започва да заиграва: "Не виждам достоен наследник. Най-голямата ми вина пред партията е, че още не съм отгледал кадърен наследник." И продължава да прави оценки на хората си:
"Георги Атанасов не става, скапа икономиката, апаратът няма да го приеме. И ние бяхме решили да го сменим с Петко Данчев. Андрей Луканов - и дума да не става. Петър Младенов - малко му е опитът, болен, пияница. Димитър Стоянов - верен приятел на СССР, но кандидатурата му може да срещне съпротива. Аз бих го подкрепил, ще му подберем добър състав на Политбюро и МС и можем да разчитаме на успех."
Живков стига и до унизителното положение: "Дайте ми сами кандидатурата, нека я определи Горбачов. Кажете за кого сте и аз ще го подкрепя. Готов съм да изпълня всичко, което каже Горбачов. Умолявам ви да разберете обстановката.
Аз не съм заслужил
такава съдба"
На другия ден след разговора си с Шарапов заминава за Правец със заместник-председателя на МС Петко Данчев и председателя на БНБ Васил Коларов. В резиденцията обсъждат икономическото и финансовото положение на страната, новата ситуация след падането на Хонекер в ГДР и смяната на станали неудобни за него висши кадри. До Шарапов стига сведение, че Данчев щял да стане министър-председател, а Коларов - министър на финансите.
Съветският посланик е смутен и от друго. На заседанието си от 4 ноември 1989 г. Политбюро обсъжда оставката на Младенов като външен министър. А това означава, че мисията му за натиск, замислена в Москва, е пред провал. Генералният секретар заявява, че въпросът с оставката му трябва да се реши на предстоящ след година партиен конгрес.
Шарапов подготвя решителен натиск над Живков и групата чавдарци - Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев. На 8 ноември бившият Първи предлага за свой заместник Александър Лилов, който е извън страната. От Москва са категорични: "Не! Петър Младенов".
В различни изказвания Шарапов твърди, че не е имал за задача да организира свалянето на Живков. "Ние
не оказахме никакъв натиск върху
Тодор Живков
- заявява той в интервю през 1991 г. - Не искахме, пък и не можехме. Но го информирахме за нашето схващане за необходимостта от промени."
Такава е позицията и на Горбачов. Той на няколко пъти повтаря, че няма намеса във вътрешния живот на БКП и другите компартии от Източния блок, което по-късно сам ще опровергае: "Смених всички първи секретари."
Защо тогава към усилията на Горбачов и КГБ Живков да не прибави и тези на САЩ? Нека светът узнае, че е бил жертва на две суперразузнавания.