Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Българският светец дядо Влайчо спасява нелегал, но го вкарват в  лагера в Белене

Предупредил миньорите в Перник да не влизат в мината, която рухнала след броени минути.

През 1970 г. аз и съпругата ми Светла бяхме назначени в Старозагорската народна опера. Аз като солист, а тя като корепетитор.

Две години преди това най-близкият приятел на Петър Димков-Никола Нанков, който се превърна в нашия духовен баща, намираше и ни снабдяваше с окултна литература, която жадно поглъщахме.

Притеснявахме се, че в Стара Загора ще останем без духовни контакти като тези, които вече бяхме създали. За наша радост това не се случи, защото с протекцията на чичо Кольо Нанков се запознахме и общувахме с личности, които и в онези мрачни времена разпръскваха светлината на истинското познание за видимия и невидимия свят около нас.

Нашата тайна надежда обаче бе, че ще успеем да се видим и да се запознаем с дядо Влайчо. За него бяхме слушали толкова много в София от наши приятели - възрастни последователи на Дънов от квартала им "Изгрев".

Те говореха често за него, защото повечето от тях вече бяха се срещали с този необикновен човек на различни места в страната, по различни поводи. Според Петър Дънов-Учителя, той е бил нашият най–голям ясновидец, а животът му е бил на истински светец безсребърник, помагащ винаги, на всеки, за всичко.

През януари 1971 г. ние се уговорихме с една от нашите вече нови приятелки – последователка на Бялото братство, да се съберем у тях една вечер на гости и на така важните и интересни за нас разкази за тяхната дейност през изминалите години.

– Елате непременно,защото ви очаква изненада - каза ни нашата приятелка.

– Изненада, каква ли ще бъде тя? – питахме се с жена ми. Това семейство, в което бяхме поканени бе известно с това, че прочутият ясновидец, който толкова много искахме да видим, когато идвал винаги отсядал у тях. Зарадвахме се - да видим дядо Влайчо – где този късмет!

Дойде двадесет и седми януари, денят, определен за гостуването, денят, на който е и рождената ми дата. Не я празнувахме, какво ти празнуване, бяхме много напрегнати и с добри предчувствия чакахме вечерта.

И тя дойде. Чукаме на вратата на домакините, отварят ни, събуваме се, както му е обичаят, влизаме, сядаме около масата и забелязваме гостенин, който е дошъл пръв и когото ние до този момент не познавахме. А дано нашите очаквания да се сбъднат.

Да, дядо Влайчо е. Седемдесет, седемдесет и пет годишен, външност, която не впечатлява. Но дланите и пръстите му са такива, каквито не можеш да видиш у всеки – фини, тънки, деликатни. Пръсти на истински духовен Учител.

Домакините ни запознават: кои сме, откъде сме, какво работим. Жена ми, която е в последните месеци на бременността си, привлича вниманието на дядо Влайчо

Той сяда до нея и я гали по главата. Говори тихо, само на нея: 

- Чедо, ти си ангел, но работиш в ада. Вярно е, дядо Влайчо, в нашите среди царуват най-грозни човешки отношения. "Който пее, зло не мисли" – казва поговорката, но аз винаги я допълвам – защото го върши.

– Родителите ти и ти си живяла в дом, който се намира на ъгъла на две улици - продължава той, което е вярно. - Какво ти казват, че ще родиш, момче ли? Да, момче ще бъде и ще се роди с коса, с черна коса. Но да знаеш, че трудно се предсказва полът на плода.

Това беше третото предсказание какво ще бъде бъдещето ни дете. И понеже идва от доказани ясновидци, които са единодушни, че ще бъде момче, ако ми съобщеха, че се е родило момиче, щях да твърдя, че детето е подменено.

Дядо Влайчо продължи да говори с жена ми, а на мен започна да ми става неудобно, че тя е обсебила неговото внимание. После разговорът стана общ. Присъстващите, които ги свързваха много общи спомени, започнаха да си припомнят събития, в които са участвали заедно с дядо Влайчо.

Осмелих се и аз да задам въпрос, който много ме интересуваше. 

– Дядо Влайчо, в София мои близки ми казаха, ако се срещнем, да ти задавам въпроси, защото за теб се носят легенди и понякога истината не може да се отличи от измислиците. Разкажи ни как стана твоето арестуване и какво се случи после.

Дядо Влайчо се съгласи да ни разкаже.

– Криех двама николапетковисти в една къща още от турско робство. Тя имаше собствено скривалище и се намираше на лозе, извън селото. Една сутрин ми се подсказа, че ще дойдат да ги арестуват, но небето е определило те да избягат безпрепятствено от България.

Отидох при двамата в скривалището и им казах, че веднага трябва да пресечат границата. Обясних им откъде да минат. Те си тръгнаха, а аз се прибрах в къщи и с този тука брат (той посочи един от присъстващите) седнахме да разчистим всичко, което беше опасно за мен и за много хора, които бяха общували с мен чрез писма. Бях напълнил няколко празни хартиени чувала от брашно с писма, които бях получил от цяла България.

Почнахме да ги отваряме, четем примерно едно: – Брат Влайчо, кога ще паднат комунистите? – и следва адресът и пълното име. Добре попълнено, притежателят му е готов направо за лагер.

И почти винаги във всеки плик имаше и дребни банкноти. Видяхме, че ни чака много работа, а времето няма да ни стигне, отваряме пликовете, без да четем съдържанието, което изгаряме, а банкнотите трупаме на купчини. Свършихме навреме,а късно след обеда дойдоха и ме прибраха в милицията. Там разбрах, че е станал провал, при който са издали и мен, и хората, които криех.

Влайчо, казвай къде са николапетковистите – ме разпитват.

– Не знам – отговарям, казвам къде съм ги крил, а те да си ги търсят. Спокоен съм, защото знам,че те няма да бъдат открити и арестувани.

Знам, не знам, хоп и ето Белене. Неуслужливи са комунистите, не помагат. Крил съм в една купа сено Тодор Павлов, но той пръста не си мръдна за мене.

– Влайчо, ще лежиш, защото хора като тебе са най–опасни. Вие ни помагахте, когато ни преследваха, а сега помагате и ще помагате на нашите врагове, които преследваме. Вас, дъновистите, ви интересуват хората, а не техните политически убеждения.

Минах и това изпитание – лагера, но не много тежко, защото бях в пчеларска бригада. Когато ме освободиха, нямах никакви пари, но не се притеснявах, защото знаех, че по някакъв начин ще се разреши този проблем. И както си вървях по плаца, видях вятърът да подмята една цветна хартийка. Наведох се, вдигнах я ,беше банкнота, която точно ми стигна да си платя пътя до селото си.

Въдвориха ме на местожителство в пернишко село, където имаше мини. Разчу се, че имам ясновидски способности и цялото село се изреди през моята квартира. Бях на по–голяма почит от местните управници.

Една сутрин рано–рано отидох при мината, когато започнаха да излизат миньорите от нощната смяна. Почнах да спирам миньорите от първата смяна да не слизат долу да копаят.

– Не слизайте долу, защото ще има голямо срутване – им казвах.

И те ме послушаха. Цялата първа смяна е готова за работа, но никой не работи. Много скоро започнаха да пристигат силно разтревожени шефовете на мината, на селската управа,милиционери,партийни секретари. Те се бяха уплашили да няма стачка, а тази дума тогава хвърляше комунистите в ужас.

– Защо не слизате да работите?–питаха властимащите.

– Влайчо ни каза, че ще има срутване – беше отговорът.

– Слизай, Влайчо долу, за да видим ще има ли срутване!

– Влайчо, ти си божи човек и Господ няма да позволи да загинеш, мислех си аз, докато слизах надолу и си четях молитва...

Качиха ме на един подемник, с който извозваха до работните им места миньорите, подържаха ме известно време долу, после пак ме изкараха обратно и аз излезнах при хората.

– Ей сега ще се срути – казах аз и в този момеинт силно и ясно се чу откъм дълбините грохот, от който разбрахме какво става.

Че като почнаха миньорите да бият и управници, и милиционери кой с каквото имаше под ръка и да викат:

– Влайчо нали каза, че ще има срутване, а вие искахте децата ни да останат сираци, а жените ни вдовици.

След този случай тези, които имаха власт, правиха–струваха, но

отмениха моето изселване и аз пак се завърнах в Коньово

Това беше нашата среща с този необикновен човек, която ние двамата с жена ми ще помним, докато сме живи.