Ексцентрична, иноваторка, съблазнителна, безумно талантлива – Жорж Санд е истинска емблема на жената, дръзнала да поиска пълно равенство с мъжа. Защото тя скандализира съвременниците си с факта, че предпочита да се облича с костюми вместо с рокли, но революцията, която осъществява, съвсем не се свежда единствено до облеклото.

Санд се бори за пълното право на жените да са независими, да са писателки и да са свободни любовници като мъжете – да имат правото сами да избират партньорите си и след това с лека ръка да ги заменят. За времето си е безумно скандална, охулвана, проклината… дори днес мнозина я наричат мъжемелачка. А тя всъщност не прави нищо по-различно от който и да е средностатистически мъж от своето време. Така че основното обвинение към нея явно е, че е жена. Писателката твърди: “Има само едно-единствено щастие в живота – да обичаш и да бъдеш обичан”, но нейната представа за любовта се различава значително от тази на съвременничките й. Тя не мечтае за богат съпруг, деца и спретнат дом. Напротив – Жорж вечно е изгаряна от страсти и винаги търси бурна, разтърсваща любов. Истината е, че има такава власт над мъжете, че никога не се оплаква от липса на любим. Единственото негативно в това уравнение е, че разтърсващата любов често върви ръка за ръка с големи трагедии и мъка. Животът на писателката наистина е низ от прекрасни любовни истории, последвани от тежки загуби или жестоки раздели.

Всъщност животът й първоначално се очертава като на почти всички момичета от нейното време. Тя се ражда като Амандин Орор Люсил Дюпен в заможно семейство, чиито корени водят дори към кралски род. На 16 години Орор, както я наричат всички, е изпратена да учи в манастир, а на 18 вече е омъжена за барон Дюдеван. Това, което я спасява в сивото ежедневие както в манастира, така и в брака, са книгите. Младата жена чете всичко – от Жан-Жак Русо до Шекспир. И вярва, че именно четивата ще са нейният спътник в предварително предначертания живот. Докато не открива любовта.

По-късно ще напише: “Жените обичат винаги. Когато Земята се изплъзва от тях, те се скриват в Рая.” По време на едно пътуване в Пиринеите тя се запознава с Орелиен Сез. Двамата си разменят пламенни писма, но връзката им като че ли остава повече платонична. Орор се лута между любовния трепет и депресиите. Тогава среща Жул Сандо, който я насърчава не просто да пише лични дневници и писма, но и да се осмели да публикува. Всъщност двамата заедно пишат романа “Роз и Бланш”, който излиза през 1831 г. под псевдонима Ж. Санд. И въпреки че и тази любовна връзка е краткотрайна, тя е истинското прераждане на Орор. Дава й не само името, под което ще остане в историята, но и увереността, че може да бъде писател. Всъщност цял живот след това вече като Жорж Санд тя ще се бори за правото на жените да бъдат автори, да имат свободата да пишат и да бъдат финансово независими. Ражда се истински феномен – Санд започва да се облича само в мъжки костюми, позволява си да пуши пури и дори да направи немислимото – да поиска развод.

Съдбата я среща с не по-малко талантливия Алфред дьо Мюсе и тяхната любовна история е толкова силна, че продължава да вълнува години след като е приключила. За нея ще се изпишат стихове, романи, ще се снимат филми. Самата Санд пише: “Животът прилича на роман много повече, отколкото романите приличат на живота.” А нейният наистина е вълнуващ и пълен с обрати като най-разтърсващите книги. Мюсе също е известен с авантюрите си. Често му казват, че не е способен да обича, а само да унищожава тези, които го обичат. Интересното е, че твърдят същото и за Санд. Дали двамата откриват един в друг все пак човек, когото истински обичат, или просто се самоунищожават взаимно, остава без категоричен отговор. Връзката им е поредица от страст, скандали, вдъхновение, отчаяние, жертвоготовност и егоизъм. “Искам да ти дам толкова много, а мога да ти предложа единствено да умрем” пише Мюсе.

Любовта им унищожава самите тях, но ги вдъхновява да творят. Те сякаш си причиняват болка един на друг, за да намират нужния патос за творбите си. Мюсе се разболява тежко и това съсипва Санд. Тя се хвърля в обятията на лекаря му Пиетро Паджело. Близките му са вбесени и шокирани от поведението й, обвиняват я, че никога не е обичала наистина Мюсе. Според изследователи на живота на Санд обаче писателката е можела да съществува единствено в любовта, за нея връзката с лекаря на Мюсе е било начин да не се самоубие, да не умре от мъка по възлюбения си, който гасне пред очите й. Жорж бяга от Мюсе, сякаш се страхува, че ще го изгуби, затова сама се лишава от него. Нелогично и налудничаво… като любовта им. Алфред й пише: “Не убивай любовта, преди сама да е угаснала. Защото тя ще ти отмъсти!”

След смъртта му тя живее с адвоката Мишел дьо Бурж, който я запознава с Фредерик Шопен. Той се превръща във втората й голяма любов. Връзката им продължава цели 14 години и отново е вдъхновение както за нея, така и за него. Санд пише: “Призванието на артиста е да изпраща светлина в човешкото сърце”, а нейното призвание явно е да изпраща светлина в сърцето на артистите и да ги вдъхновява. Двамата с Шопен наистина намират сродна душа един в друг, помагат си, подкрепят се, обичат се. Но и тяхната връзка не е без сътресения и измени. Въпреки това, когато Шопен се разболява тежко, Санд този път не избягва, а остава плътно до него. Гледа го, насърчава го, държи се с него като с дете. Някои нейни биографи определят любовта й към Фредерик повече като привързаност на майка към дете, отколкото на жена към мъж. Въпреки това и тяхната връзка стига до крах. Те няколко пъти се разделят и събират. Като според някои причина за това е фактът, че Шопен така и не харесва творчеството на Санд и често го критикува или дори го подминава без какъвто и да е интерес. Твърди се, че той дори не желае да чете романите й. Според други пък наистина творчеството на Санд е причина за раздялата им, но защото авторката използва Фредерик като прототип на свой доста егоистичен и самовлюбен герой. Дали тя наистина се подиграва открито на партньора си, или просто композиторът преувеличава, така и не е доизяснено. Но е факт, че толкова дългата им връзка се разпада. Санд пише: “Не можем да откъснем и една страница от своя живот, но можем да хвърлим цялата книга в огъня”, така тя, която е твърдяла, че не може да живее и ден без Шопен, в крайна сметка решава да живее изцяло без него. Само две години след раздялата им Фредерик почива. Твърди се, че в предсмъртната си треска бълнува името на Жорж.

За отношенията й с Проспер Мериме и Ференц Лист, четете в хартиеното издание на "168 часа".