Нейчо, любов моя, хайде пак тръгваме на път, моето момче. Такъв ми е животът, знаеш. Където си, каквото е, дай ми знак, дай ми закрила, дай ми любовта си. Да тръгна! Да бъда! Да мога! Понякога не мога. Но трябва. Тръгвам. Усмихни ми се, скъпи мой. Скъпи мой, Нейчо, ти, който си на небето... Господ да ми прости, че се моля на теб, ама знам, че си там... За Господ не съм сигурна, за теб – да. Там си. Има те. Сигурна съм! Усещам ласката. Целувката... Усмивкатата... Скоро ще сме заедно. Хайде, миличък, да се развихрим пак... Пак... Тадам-тадам-тадам... Валс. Звезди. Заедно сме... Свещичката гори... Гори пред портрета ти. Ти грееш... Обичам те. Обичаме се... Пламъчето е тъжно, аз също, колко години е така... Много, много... Защо ме остави? Защо съм тук, не с теб? Там. Където и да си. Защо...

Това си казала Стоянка Мутафова в понеделник в ранния следобед пред портрета на любимия си съпруг Нейчо Попов, който неизменно стои в нейната стая и пред който тя се моли като пред икона години наред, подготвяйки се за поредния гастрол. Този път щели да играят прочутата пиеса “Госпожа Стихийно бедствие” в Пловдив.

“Как не им

омръзна на

хората тая

луда бабичка

Ама обиколи света. На мен ми писна! Скачам, тропам, вихря се. Шапка с пера. Ритам с крака. Канкан. Хвърчат обувки... Винаги става. Хиляда пъти вече и все е жива тая пуста проклетия, тая стихия, да я прости, ако я има”, “намразила е” героинята си Мутафова.

Сама е в апартамента. Влиза в банята да се приготви. Там си е оставила да съхнат някои неща. Протяга ръка да ги вземе. Изтръпва ѝ палецът, после цялата ръка, извива ѝ се гърбът. “Точно като при Нейчо! Това е инфаркт”, светкавично преминало през ума ѝ. Успява да стигне до телефона. Вика Муки. Тя вика линейка.

 Актрисата, кандидатка за “Гинес” като най-възрастната играеща на сцената актриса, е приета по спешност в клиника “Токуда”. Това не е случайно. Тя е на метри от дома ѝ в “Лозенец”, знаят чудесно нейните болежки.

Лекарският консилиум решава, че не става въпрос просто за паднало кръвно, а вероятно за инфаркт. Слава богу – микро. Поне така твърди Стоянка. Трябва да се реагира незабавно, да ѝ се постави стент. Това и става. Нищо не е усетила, нищо не е разбрала. Просто се събудила по-здрава сред светлосини чаршафи, щегува се тя. Но дъщеря ѝ Мария, наричана галено Муки, и актрисата Ирен Кривошиева, с която играят в пиесата за “бедствието”, си знаят какво са преживели пред операционната зала. Муки не е на себе си след този стрес. Ирен я подкрепя. “Благодаря на Бога, че е станала американка (актрисата от години живее в САЩ), оптимистична, истинска, дава ми кураж и оптимизъм”, благодарна е Муки за подкрепата.

Лекарите казват на Мутафова да продължи същия начин на живот – да се вихри на сцената, но по-внимателно. Залежаването, застояването щяло да я убие. Съгласна е с тях. Ама и друго да ѝ бяха казали, дали щеше да ги послуша? Едва ли... Все пак има уверението на спецовете, вири глава Стояна. И мечтае пак да играе.

Май Нейчо отново се е намесил от небето. Нейният Нейчо. “Тя се моли пред снимката му като пред икона”, казва Муки.

Каква е тяхната история? Актрисата я разказва в книгата си “Една фурия на 90”.

“Честно да си призная, ако не беше дошъл Девети септември, надали щях да стана артист – полу на шега, полу на сериозно ми казваше Нейчо Попов. Сигурно е щял да бъде индустриалец или дипломат. Във всеки случай, каквато и да е била професията му, щяла е да изисква размах. Сега, когато инициативните наистина имат възможност да се захванат с начинания според амбициите и възможностите им, пак с тъга се сещам за Нейчо. Днес за него щеше да има простор. Ако беше останал в театралната сфера, сигурно щеше да се заеме с продуцентство.

Нейчо Попов е роден в Бургас. Принадлежи на забележителна фамилия. Дядо му, старият Зенович, е бил унгарски консул. Занимавал се е и с много други дейности. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е притежавал или поне е имал дял от собствеността на параходи. В дома, където Нейчо е прекарал детството си, освен на български се е говорело на английски, френски, италиански и немски. Той също знаеше тези езици. Триетажната къща била обзаведена с мебели, които надали другаде в България е имало. Всички от семейството свирели на белия роял, а Нейчо от малък започнал да учи цигулка. В Нейчовото детство обаче имало и една голяма драма.

Баща му се влюбил в секретарката си и това разрушило брака на родителите. Майка му починала от пневмония, когато Нейчо бил едва четиринайсетгодишен. По тъжна ирония на съдбата само седмица след смъртта є с параход бил внесен за първи път в България пеницилин. Девети септември сварил Нейчовия баща в Гърция и той останал там. Захванал търговия с тютюн и пак успял да стъпи на краката си. Мъжът ми не искаше да се говори на тази тема. На стари години баща му потърси връзка със сина си.

Нейчо беше готов да му помогне, ако е болен или изпитва финансови затруднения, но не пожела да се срещне с него. Не искаше да ползва и никакви наследствени права.

Мен също ме закле

никога да не търся

бащините му имоти

в Гърция

Явно травмата беше станала незаличима. Един чиновник на Зенович станал причина старецът да бъде интерниран. Полакомил се за прекрасната къща и изисканата мебелировка. Сигурно не е бил само той. Във всеки случай сега нищо не е останало. Знам само къде е белият роял. Когато Зенович получава нареждането за два часа да напусне Бургас, без право да вземе нищо, прерязва вените си. Спасили го, но не го оставили дори да пренощува в дома си. Вечерта го натоварили в конски вагон и... от прекрасната триетажна къща с белия роял – в село Брестовене, Кубратско.

Нейчовата баба била юначна жена. Докато се лашкали в тъмния миризлив вагон, непрекъснато се тюхкала, че го няма рояла да си посвири. “Ей тъй на, както сме на път!” След месец Зенович умрял от студ и глад в Брестовене. Погребали го в костюма, с който тръгнал от Бургас. Съдбата на дядото не останала без последствия за внука. Не можел да учи това, което иска.

Това имаше предвид, като казваше, че е станал актьор благодарение на Девети септември. Не знам обаче дали и в друга ситуация талантът му нямаше да поиска своето. Защото Нейчо беше много надарен артист. Не забрави и любовта си към музиката. Спомням си концертите вкъщи, които дирижираше с вдъхновение, увличайки мен и Муки. Притежаваше много тънко чувство за хумор. Интелектуално – без да е безкръвно. Изискано – без да е високомерно. Зад неговия хумор винаги се показваше тъгата.

“Аз съм тъжен човек, Стояно”, казвал ми е той неведнъж, виждайки у мен прилив на бурно веселие. Но моята стихийност му допадаше, тъй както на мен – изтънчеността на неговия хумор. Иначе на сцената това различие се усещаше като неосъществен контакт. Калоянчев много пъти ни е казвал, че се чуди на нашето нежелание да работим с Нейчо като двойка в областта на естрадата. Причината беше, че там ние много не си пасвахме. Балканската ми природа на артистка си харесваше друга половинка – Парцалев. Но ерудираността и талантът на Нейчо допринесоха много, за да стана на сцената това, което съм. Беше безмилостен в професионализма си. Той доизгради у мен дистанцираното отношение към горещите аплаузи, ясната самопреценка за провал и успех, независимо от харесването или нехаресването от страна на публиката и критиците.

Като се запознахме

с Нейчо Попов, имах

сериозна връзка

с Лео Конфорти

Една на пръв поглед дребна история счупи чувствата ми към Лео. Той ходи в Израел. Оттам ми донесе куп подаръци. Но когато го попитах какво е донесъл на детето ми, той се плесна по главата. Беше забравил. Отидохме в ЦУМ, купихме топка и кофичка и той є я подари, но у мен нещо се скърши. Горката Муки, играейки с израелския си подарък, високо скандираше: “От чичо Лео ми е!” На следващата година я отрупа с подаръци, но аз не можах да “залепя” счупеното у себе си. Връзката ми с Лео не беше тайна за колегите ми от театъра. Когато видяха, че с Нейчо работите тръгват на сериозно, някои побързаха да се намесят. Не им се чудя, усилията им по-скоро ме развеселяват.

Все пак се чудя на готовността и категоричността, с която някои са склонни да коригират чуждия живот, абсолютно убедени, че са задължени да направят добро. Сърчаджиев ме извика на разговор. Хич не беше приятна срещата ни. Каза ми направо, че ще ме уволни, ако разведа Нейчо. Боян Дановски пък извикал Нейчо и го посъветвал: “Абе карайте си любовта със Стоянка. Нека тя да се ожени за Лео, пък вий, докато можете, карайте я!”, Година след като се оженихме и се видя, че връзката ни не е била случайно залитане, Дановски и на мен призна, че бил убеден, че брака ни с Нейчо няма да го бъде. Попитах го защо е мислил така. “Защото си шантава, затуй!”, отсече Дановски. А ние наистина имахме прекрасен брак. Съществували са и разминавания, и кръстосвания на шпаги, но те никога не са застрашавали да разклатят любовта ни. Свързваше ни освободеността във възприемането на живота, отдалечеността от еснафлъка. Когато той отиваше в театъра, а аз оставах вкъщи,

винаги го изпращах

и се целувахме

като гимназисти

Калата от своята “наблюдателница” – терасата два етажа над нас, неведнъж ни е засичал. Питал ме е защо разиграваме циркове пред хората. Изобщо не сме мислили за хората, камо ли да се напъваме да играем пред тях любовни сценки. Правехме го, защото такъв е бил поривът ни. Нейчо понякога се стряскаше от гаменските изблици на моята обич. За мен нямаше пречка, както си вървим по улицата, да се хвърля да го прегръщам. Знам, че го притеснявах, но също и че му е приятно. Спомням си едно приключение, в което го въвлякох. В началото връзката ни беше тайна. Но Надето Бостанджиева, перукерката ни, знаеше всичко. Много я обичах ѝ є имах доверие. Първо тя разбра за Нейчо. То една тайна любов, ако пък съвсем я запазиш в тайна, никаква любов не е. Влезех аз в банята на театъра да се окъпя, и тя веднага след мен. Под душа научаваше всичко. Успокояваше ме, като є разказвах, че всички са хукнали да спасяват Нейчовия брак и по-точно Нейчо от мен. Театърът тръгна на турне в Румъния. Аз с една мрежа портокали се качвам във влака и гледам, че Надето се залива от смях. Как са разпределяли местата, не знам, но в едно купе бяха събрали Енчо Багаров, Нейчо, Калата и нея. – Стояно, аз пък съм с Нейчо в една кабина – лукаво се подхилва Надето. – Надьо, дай да се сменим – рекох аз, без да се замислям. – Какво даваш? – продължава да се киска Надето. – Ти какво искаш? – Давай портокалите! И тъй за една торба портокали трампихме билетите. Вмъкнах се аз в кабината, когато всички заспаха, и прегърнах Нейчо, доволна, че моят авантюризъм е свършил добра работа. Както обаче си лежим, изведнъж Калата се пробуди. Надигна се в леглото си и ни видя. Опули се, погледа ни тъй няколко секунди, сетне отново се килна и повече не шукна. Нейчо ужасно се притесни. – Не се бой – успокоих го. – Той не ни видя, нищо, че отвори очи. Някои изпадат в такова състояние, докато спят.

На другата сутрин

рано се измъкнах

ни лук яла, ни

лук мирисала

От страна на Калата – никаква реакция. Когато връзката ни с Нейчо стана официална, Калата се разсърди. – Толкоз време любов да въртите и аз да не съм знаел. – Какво не си знаел, нали ни видя във влака? – срязах го аз. – Стояно! Аз мислех, че сънувам! Само веднъж в живота си съм влизала в заговор зад гърба на Нейчо. С Тодор Живков. Вече беше уредено заминаването на Нейчо на режисьорска специализация в Съветския съюз. На някаква премиера Живков пръв отвори дума за това пред мен. Учудих се колко много неща помнеше. – Стоянке, ти луда ли си да пускаш мъжа си в Съветския съюз? – Защо, другарю Живков? – При рускините го пращаш, значи? Няма да го видиш повече. Той нали немски знаеше? – Да, другарю Живков. – Ами да го пратим в Германия тогава да специализира, съгласна ли си? Как няма да съм съгласна. И Нейчо наистина замина за Германия. Там бяха заедно с Дановски. Когато се върнаха, Дановски ми сподели, че е възхитен от любовта на Нейчо към мен. А колегата и комшия Калоянчев на глас се дивеше пред Нейчо: – Мама му стара, каква е тая любов, какво е туй чудо? Гледам някой да се завърти около Стояна – няма! В храсталаците се крия, през ключалката надничам... Нищо!

Обичаше Мария и

се грижеше за нея

като за свое дете

Тежкото му детство и чувствителността му го караха винаги да бъде изключително внимателен към нея. Мария също беше дълбоко привързана към него. Обичахме се. Обичах го. Обичам го. От смъртта му минаха тридесет и осем години, но мисля, че още не съм се съвзела от нея. Не се омъжих повече не защото съм от вдовиците, които пазят траур заради самия траур. Ако бях срещнала мъж, когото да обикна, сигурно щях да го направя. Но след Нейчо това нямаше как да се случи.

Много исках да го

опазя от тази смърт,

да я изритам надалеч от него след първия инфаркт. Не исках да се занимава с режисура, макар че знаех, че има талант за тази професия. (Не съм единствената на мнение, че ако беше жив, Нейчо щеше да бъде сред най-добрите ни режисьори.) Даже отидох при Методи Андонов да го моля да измисли други ангажименти, за да го отклони от режисурата. – Стоянке, луда ли си? – сепна се Методи. – Нали всички ще кажат, че му преча от страх да не ме засенчи?

Аз знаех колко много от нервите и енергията му ще изсмуче режисурата. А също и че с неговия финес и възпитание ще трябва да плати тройно повече, независимо от таланта си. Имаше достатъчно хора, които помогнаха репетициите на “Римска баня” да бъдат колкото се може по-изтощителни за него. Когато след първото показване на спектакъла пред публика влязох в гримьорната, видях Нейчо отпуснат и изтощен. Беше спечелил битката, но върху лицето му видях Нейния знак.

Аз ще умра преди теб – случвало се е да му кажа. – Тъй е редно, защото съм по-дъртата. Той се усмихваше тъжно и поклащаше глава: – Не, аз ще съм първият. Спомням си, че посмъртно получи награда за постановката на “Римска баня”. Гадно беше, че ги има тия пари, че въобще влязоха в къщата, където Нейчо вече го няма. Три месеца след смъртта му не забелязвах никого, включително и дъщеря си. Всяка се беше свряла в един ъгъл на апартамента като куче, кучето и то се беше свряло в свой ъгъл. Сякаш нахлулата пустота в този дом, одухотворяван от Нейчовото присъствие, ни бе запратила по кьошетата. Тия три месеци плуват за мен в неяснота.

Само болката

помня. Още я има

На третия месец погледът на кучето ме придърпа към реалността. В него имаше и страх, и мъка, и едното, мой Нейчо, кротко напомняне: “Има ни. Муки, мен.” Започнах да забелязвам света. Тогавашният директор на Сатиричния театър Николай Савов и Калата отишли при Парцалев да го навиват да се захванем двамата час по-скоро с работа и пътувания. Парцалев се беше поколебал: “Оставете жената да си вземе солука, още не е дошла на себе си.” Те обаче не се отказаха. Не спряха да упорстват, докато не дам съгласието си, че ще започна да пътувам и играя. Как съм пътувала, играла и разсмивала публиката – аз си знам. Улавях се сама, че се “отделям” от Стояна, която е под прожекторите. Тя играе, а аз я гледам притъпено, пак впримчена от мъката. В Сатиричния театър репетирахме “Кораб с розови платна” на Борис Априлов. Издебвах кога коридорите са пусти и виках Нейчо. Имах приятели, които не ме изоставиха. С все сили се мъчеха да ме закотвят към живота. Към него.

“Къде си, мили мой Нейчо? Ти си най-добрият човек, когото познавам. Добър, добър... Аз съм лоша. Аз ще бъда в ада. Там ме чакат ухилените дяволи. Потърси ме, мили мой. Време е да се съберем. Повикай ме. Викаш ме. Готова съм... Да бъда с теб. Тръгвам към теб. Винаги към теб.”