Веднъж като бях в Кения , се отбих в резервата "Масай мара" да позяпам животните, предишния ден си говорих с бабата на Обама (Баси, взех да разказвам като Алан от "Стогодишния старец...)!

Хм!

Естествено, заедно с Милен Петров, естествено за пореден път беше в трагично настроение. Имаше навика, с неговата приятелка, да се разделят веднъж месечно" завинаги". Често раздялата съвпадаше с някоя командировка, както например в настоящия случай.

Миленчо седеше в джипа с траурна физиономия и се взираше заупокойно във върха на обувките си, а те му отвръщаха с дълбока и прашна чернота.

Аз от своя страна се опитвах да се вклиня в този диалог всячески. Разведрявах го с думи и действия от сорта на.

"Милене, тя сигурно вече е с някой друг, така че, земи пОгледни наоколо, ние сме в животинския рай, тъпите обувки можеш да ги целуваш и ближеш в София". В замяна получавах само презрително сумтене.

Освен "мъртвия" Милен, с нас пътуваше един "екскурзовод" с пушка, нашият гид Бени (отговарящ за срещата ни с бабата на Обама) и разбира се шофьор на резервата. Излизането от автомобила не беше препоръчително, но и не беше съвсем забранено. Екскурзовода с пушката ни разказа две три случки с нелеп край и загинали туристи. Но мисля, че това е част от задължителния му репертоар и страховитите разкази бяха доста поукрасени. Обикаляйки напред-назад, стигнахме много близо до стадо жирафи. Направих им няколко снимки, но все ми бяха далече и постоянно карах шофьора да се приближава към тях. Съответно, те се плашеха и се отдалечаваха, отново и отново. Милен продължаваше да гледа все по-надолу и по-надолу.

"Миленчоооо, тъпанар, виж жирафчета"!... Опитвах аз с мойте методи да го ободря, "виж как се разхождат по двойки и семейно и никой с никого не се разделя".

"Абе, аре не ме занимавай" получавах за благодарност.

Тогава реших да сляза от джипа и да се приближа пеша десетина метра към животните. Питах екскурзовода с пушката и той след като се спогледа с водача на колата каза: Добре ама не се отдалечавай много, да не станеш част от разказите ми с лош край. Направих се че не съм го разбрал.

Тръгнах с разсеяна фотографска стъпка към жирафското събрание ситуирано насред пустошта. (От дългият ми фотографски опит, съм установил, че ако подхождаш твърде устремено с фотоапарата към хора и животни, винаги губиш част от естественото им излъчване и състояние.)

Те обаче заподозряха, че не съм съвсем разсеян и с благоприлична стъпка се одалечиха няколко метра. Аз ги последвах. И така няколко пъти. Обръщах се назад и виждах, че хората от джипа бяха спокойни, това ми даваше кураж и аз продължавах все по напред и напред, постоянно недоволен от разстоянието между мен и жирафите. По едно време стигнахме до горичка от 7-8 дървета. Дългошиестите животинки се спряха и започнаха да похапват от горните листа на короните.

И аз направих още една крачка... И, грешка...жирафите тръгнаха вкупом към мен, явно им беше писнало от това ниско нахално човече. Пуста фотографска лакомия, човек си пати от липсата на мярка. И тези триетажни сгради заплашително потеглиха към мен. Няма как човек, който не го е преживял, да разбере ужаса и респекта, който вдъхват тези животни навеждайки се над теб на един метър от главата ти. Почти започнаха да ми дишат във врата. Изпари ми се целия фотографски ентусиазъм. С не толкова разсеяна стъпка започнах почти да подтичвам към автомобила. А гледайки го с очите на страха, ми се стори че е на километри.

Всичко беше сравнително поносимо ужасно, докато в далечината не видях тичащо към мен стадо зебри. Вероятността тези животни да ги гони хищник, който не яде хора беше минималистична!!! Аз си представих, как стадото минава между мен и джипа със 80км в час и като се разсее пушилката вдигната от чифтокопитните оставаме насаме с...Добър ден, ще ми каже, Той или Тя. И ще ме изяде, независимо, че съм абсолютно невинен.

За да ми бъде още по-интересно, по същото време, пасажерите от джипа бяха излезли от вън и ръкомахаха и крещяха нещо възбудено, начело с колегата ми. Мисля, че получих, минимум четири микроинфаркта.

Безизходицата бе в зенита си.

Гонеха ме гигатски животни с кръвясали очи, а след около две минути имах среща със смъртта, под формата на хищник който щеше да обядва с фотограф.

Агонията продължи няколко минути. Изведнъж жирафите се отказаха от забавлението "Тичане след уплашен турист" и свърнаха в първата пряка в саваната.

Веднага разбрах, че са надушили наближаващата смърт...и този път получих четири микроинсулта .

Цялото това действие се разиграваше на разстояние от около 200-300 метра от колата. Както казват синоптиците, когато съобщават градусите, да кажа и аз - "200 -300 метра, усещат се като 2-3 километра".

Последните метри ги избягах толкова бързо, че мисля че поставих рекорд, на сто метра спринт в резервата Масай Мара. Когато пристигнах запъхтян се оказа, че са ми махали, щото сме щели да изпуснем обедното къпане на слоновете в реката, а дотам било един час път. Попсувах ги малко на български и тръгнахме.

Миленчо гледаше през рамото ми втренчено пушката на водача, а стадото зебри тичаха в обратна посока на моите африкански халюцинации...