Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Захари Карабашлиев

- На 27 март беше премиерата на ваша пиеса в Ню Йорк. Разкажете малко повече за нея.
- "Лисабон" се играe на сцената на култовия театър "Ла Мама", от който са започнали кариерата си драматурзи като Сам Шепърд, актьори като Робърт де Ниро, Харви Кайтел, Ал Пачино, композитори като Филип Глас и други.
- Какъв е сюжетът?
- Странен. Двама души, вързани за два стола, не знаят защо са там, къде са, нито ние знаем кои са. Очакват важно телефонно обаждане, което ще определи цена, за да се откупят. Докато чакат, са принудени да комуникират един с друг. От една страна, пиесата се занимава с теми като отчуждение и идентичност, а от друга - поставя въпроса колко струва един човешки живот. Нетърпелив съм да видя как се е получило на сцена.
- Как стана така, че я поставят точно в меката на театъра - Ню Йорк?
- Всичко започна с едно обаждане от непознат португалец. Няколко години по-късно се играе в Ню Йорк и няма нищо общо със столицата на Португалия. Това, разбира се, не се случи от само себе си. Думите, които бях писал, можеха да си останат в лаптопа ми, ако не бяха попаднали на правилното място - а именно в сърцето на един невероятен артист и режисьор, живеещ от 20 години в Ню Йорк, който на всичкото отгоре се оказа и българин. Говоря за Христо Христов.
- Как се запознахте?
- Чрез работата си и обичта си към театъра, киното и България. Христо даде всичко от себе си тези "думи" да се превърнат в театър. Толкова сериозно прие текста, че го превърна в своя лична кауза. Другата важна личност в цялата тази история е Тони Наумовски - роден в Австралия македонец. Невероятен актьор, с яка репутация в Ню Йорк. Продуцент е Воза Ривърс, поставял, работил както с бащата на фънка Джеймс Браун, Нина Симоне, така и с театралния гуру Питър Брук. Останалите актьори са Шон Карваджал, Джеймс Едуард Бектън, Кристофър Сътън и Аиша Кендрик.
- Като че ли българите в чужбина се подкрепят повече.
- Така е. Неведнъж съм споменавал консулството в Ню Йорк и отношението им там към българската културна идентичност. Консулството ни в Лос Анджелис също - с чудесната им връзка с българската диаспора около Града на ангелите.
Имаме страхотна българска общност,
която поддържа силно националната си идентичност и принадлежност. Много готини хора са. Имат неделни училища.

Организират всякакви суперкреативни събития.

Танцуват народни танци по 2-3 пъти седмично. Събират се по празници. Това са интелигентни и работещи хора. Голяма част от тях са в ентъртейнмънт бизнеса.
Знаете ли, като поживееш навън, започваш да виждаш България по доста по-различен начин отколкото оттук, отвътре. Страната ни не е само това, което дават по "телевизора" или което се пише по вестниците на този или онзи. България е далеч по-голяма, видяна с умни очи.
- Носталгията ли ви сплотява?
- Въобще не става въпрос за носталгия. А за свестни хора, обединени от някаква кауза. Какво имаме да делим в Америка? Може само да печелим от принадлежността към една по-голяма група. Такива са и италианците, арменците, евреите. Имаме привилегията и възможността да се учим от тях като сплотена общност. И те имат своите проблеми, но отстрани не ги виждаме, а и не трябва. Нещата, които ни свързват като българи, са много повече от малкото, които ни разделят.
- Наскоро се върнахте от снимки в Испания. Разкажете малко повече за филма и за вашия принос към него.
- Казва се Once Upon a Time in The Western. Идеята дойде от режисьора Борис Десподов. С него ни свързва работа и по други проекти и най-вече огромната ни, споделена страст към киното. Борис имаше идея да снима филм в областта Андалусия в Испания. В едно градче, около което през 60-те и 70-те години на миналия век са снимани около 600 каубойски филма. По-известните заглавия са "Добрият, лошият и злият" и култовият "Имало едно време на Запад" на Серджио Леоне, в който Клаудия Кардинале придобива статус на икона.
- Кои актьори привлякохте?
- Боби Десподов искаше да привлече именно Клаудия Кардинале към този проект, който да се снима точно там, в пустеещите студиа на каубойски филми. Покани ме да се включа като сценарист и изпълнителен продуцент. Нямах нужда от кой знае колко уговорки. Все пак идеше реч за една от героините на моите детски фантазии, така че се навих. Оказа се една страхотна жена. Върнах се преди края на снимките, но разбрах, че тя е останала два дни допълнително, без да й се заплаща, като дори се е отказала от дневни.
Още по-якото е, че с

Клаудия - ветеран с над 100 филма,

 като главен герой на филма дебютира българката Диана Паскалиев, която е ужасно готина и естествена в играта си.
Героинята й бяга от някакво свое тъмно минало заедно с дъщеря си
В ролята на момичето е 8-годишната София - българче, родено в Алмерия. Десподов я открива след кастинг в Испания дни преди началото на снимките. София според мен беше дар, даден от божествата на киното. Добрият герой във филма е испанецът Алекс Брендемюл - един брилянтен актьор, за когото ще се говори много. А злодеят е друг испанец - Франсеск Гаридо. Всички там го познаваха, защото в заведенията сервитьорките постоянно му искаха автографи.
- Защо заложихте и на не толкова опитни актьори?
- Борис държеше да се запази естествеността във филма. Много малко режисьори биха го направили. Това е първият му игрален филм. Изборът му да направи микс между професионалисти и аматьори е наистина рискован ход, но успя.
- Кое беше най-интересното по време на снимките?
- В една от сцените има трима каубои, които трябва да бъдат простреляни от католически свещеник. Трябваше да паднат в прахоляка. Разбира се, хората са местни образи, подбрани за целта. Идва моментът, в който те са застреляни - "Камера. Екшън!" - те падат.
Борис вика:

"Супер, пичове, много ни хареса, хайде сега още един дубъл."

Тримата обаче стоят неподвижни. Борис мисли, че не са го разбрали, казва на продуцента да преведе, тя го прави. Онези обаче клатят глави и й говорят нещо. Тя идва и казва: "Ами на тях им се плаща на падане. Ако искате да го направят още веднъж, трябва да им се доплати."

- Сценарист сте и на филма "18% сиво". Как върви проектът и кога ще го видим на голям екран?
- Снимките трябва да започнат след няколко месеца. Все още не мога да кажа повече подробности.
- А филмът ще запази ли трите сюжетни линии на книгата?
- Запазени са двете линии, които представяха "преди" и "сега" в историята на героите. За мен беше много важно да се запази и тази сплав на романа, която се крие в трета линия. Тя е трансформирана и би трябвало да се прокара като внушение.
- Как си представяте главните герои от книгата си? Правен ли е вече кастинг?
- Няма нужда да си ги представям, аз ги виждам. Не знам дали е правен все още. Мисля, че не е стигнало още дотам. Когато дойде ред, ще разбера. Кастингът за този филм е изключително важен. И въпросът не е в това дали филмът "18% сиво" ще бъде различен от книгата или не, а дали ще запази духа на това, от което тръгва. Най-голямата отговорност на режисьора след избора на сценария е подборът на актьорите. Имаш ли правилния кастинг, имаш филм. Направиш ли компромис там в началото - самообричаш се на провал. Суперпросто е.
- Трудно ли се адаптира сценарий към книга особено когато сте и авторът?
- Трудно се адаптира книга. Дали си автор или не, не го прави по-трудно или по-лесно. Ако не отстраниш обаче егото от картинката, е невъзможно. Аз съм го направил отдавна.
- Като главен редактор в "Сиела", когато пускате чуждоезична книга, как се справяте с разминаванията при превода? Понякога се получава така, че все едно четеш друга книга.
- И аз съм един от тези хора със сериозен проблем с много от преводите в телевизията, киното и книгите. Взискателен съм с това да има максимална близост до оригинала. Има няколко различни школи на мислене. Една от тях е, че преводът трябва да звучи точно като на български. Окей, но какво означава това?
Книжовен или
уличен език?
В единия случай почти никой не говори така, а в другия не е редно. Трябва да се постигне здравословен баланс.
Живеем във време, когато преводачът е на един имейл разстояние от автора. Когато превеждаш класици, починали преди 100 или 200 години, е различно. Не можеш да ги попиташ нищо, затова правиш избор спрямо своя манталитет и усещане за дадената книга. В днешно време винаги можеш да потърсиш контакт с авторите, било то лично или чрез агента. Ако имаш проблем с някоя дума, просто попитай. Понякога се отстраняват смешни недоразумения.
- Какви трябва да бъдат тези хора?
- Към фигурата на преводача имам сериозен респект. Очаквам съвременни преводачи, които са отворени към авторите и текстовете им. Отговорни хора, които не вземат решение вместо читателя или писателя. Разчитам страшно много на тях. Това са сериозни фигури, които са мостът между две култури. От тях зависи страшно много.
- Доколко е важно заглавието?
- С редакторите в "Сиела" обсъждаме всяко едно заглавие на книгите. Това ли е най-доброто решение? Най-пълно ли представя духа на текста? За мен е от огромно значение каква ще бъде и визията като цяло. Един продукт е съвкупност от съдържание, корица и форма. Не можеш да си позволиш да оставиш един чудесен текст в лоша форма. Защо да го правиш? Имаш ли причина?
- Има ли трикове, които 100% продават книгата? Някои казват, че червеният цвят се избира с тази цел?
- Червеният цвят си носи тази слава столетия наред. Има един принцип в дизайна: "Ако не можеш да го направиш голямо, направи го червено." Но от истинските професионалисти се смята за клише. Трябва да си много смел и да знаеш какво правиш, за да работиш добре с червено.
- Какво търсите в книгите, когато ги одобрявате?
- Търсим качество, нова аудитория, по-широка публика и контакт с по-младите ни читатели. Сега излиза "Тими Провала" (книга първа), "Стават и грешки", излиза поредицата "Запази историята", в която съвременни известни световни автори преразказват класически сюжети като "Дон Жуан", "Гъливер", "Престъпление и наказание"...
Търсим заглавия, които да вълнуват, да помагат, да увличат... търсим най-доброто от световната литература. Публикуваме различни неща. През април излизат толкова разнообразни книги: за живота на историческата фигура Исус, за тъмната харизма на Хитлер, за волята за лидерство у женитеот оперативния директор на facebook Шеръл Сандбърг, биографията на сър Фъргюсън, излизат Иво Сиромахов, Калин Терзийски, Деян Енев и още много книги.
- Струва ли ви се, че в България има много графомани?
- Не повече от другаде. Тук са просто по-малко културни.
- Получавате ли много ръкописи в издателството?
- Да пишеш и да споделиш историята си, е изконен човешки рефлекс. Окуражавам всеки, който иска да се изразява по този начин. Но може би не трябва да се бърза с желанието за публикуване


Колкото по-дълго пишеш, толкова повече развиваш мускулатурата си на писане

и, разбира се, на мислене.
В крайна сметка не може да вдигаш щанги по 200 кг. преди да си тренирал с гири. Добре е всеки да започва от по-малко и постепенно да качва леко летвата. Първо разказ, есе, нещо кратко. След овладяване на кратката форма, ако има нужда, следва роман. Днес всеки с повече пари в джоба си може да издаде книга. Но колко от тях се купуват? А дори и да се купят, колко от тях се четат?