24х24 е рубрика, с която “24 часа" влиза в дълбоките, понякога спокойни, друг път бурни води на човешките взаимоотношения. В нея каним известни “дуети” - в живота, на сцената, на екрана, в бизнеса. Общото между тях е едно - те са умни, талантливи и стойностни хора, които имат какво да кажат. И не се страхуват да бъдат искрени. Всеки от двамата отговаря на еднакви и лични въпроси - една забавна, но и провокативна възможност човек да забави темпото и да си припомни защо обича другия или какво не харесва у него. А за любопитните ни читатели - шанс да ги опознаят по-отблизо. Този път гости са Милена и Иля Велчеви, които са семейство вече 47 години

Видях един много интересен мъж, който не ме попита: Може ли да ми нарисувате автопортрет?

- Коя е случката с него/нея, която никога няма да забравите?

Иля: През есента на 1978 г., пред храма “Св. Александър Невски” Господ ме срещна с Миленчето, моята прекрасна любима.

Отивах с колата на снимки на телевизионната си постановка “Обличането на Венера”. На стативи две момичета рисуваха катедралата. Едното беше хубаво, а другото - красиво, още почти дете, с дълги тъмни коси. Стигнах до телевизията и си казах - “Ще се върна при храма и ако красивото момиче е още там, то е Моето момиче!

Милена: Като ученичка бях гледала и харесвала филми на Иля. Но не ги свързвах с него лично. По време на запознанството ни пред “Св. Александър Невски” бях на 15 г. и учех в Художественото училище. Не го възприех като шлагерна принцова фигура, нищо от колизиите около филма му “Завръщане от Рим” и скандалния удар върху Иля и баща му Борис Велчев, втория човек в държавата, не знаех. Видях един много интересен мъж. А и беше единственият, който не ме попита: “може ли да ми нарисувате автопортрет?” като всички дежурни свалячи на пленерите.

В интерес на истината, не чувах какво ми говореше, въздейства ми неговата аура, светлата атлетична фигура и ароматът на Souvage. На срещата, на която ме покани, отидох с моя съученичка. След това той ме изпрати до дома ми с тролея, бяха ме учили да не се качвам в коли на непознати. Беше забавно, май не се беше возил в тролей, почерпих го с един билет.

Иля: Когато се запознахме аз бях трийсетинагодишен. Тя беше малко момиче.

Милена: Съученичките ми си представяха Иля Велчев като надут класик с мерцедес и не особено почтени намерения към девойките.

Иля: Само към хубавите.

Милена: Естествено! Той тогава имаше едно полско фиатче. С него идваше да ме взима от училище. Съученичките клюкарстваха - колко е хитра Милена, хем е приятелка на Иля Велчев, хем излиза с някакво младо гадже. Просто не свързваха колата и външността с представата си за известната личност.

На първата ни истинска среща на въпроса ми какво всъщност очаква от мен, той ми съобщи, че ще се оженим, което направихме година по-късно. Много красиво време, изключително нежен, внимателен, разбиращ, търпелив, поезия, малки златни изненади, малки пътешествия, много цветя, обич, любов... Ритъма определях аз.

Иля: За нас нямаше абсолютно никакво значение формалното обвързване, щяхме да си живеем по същия начин двамата, но не искахме да отнемем радостта на родителите ни и затова им беше дадена власт и те се развихриха и имаше сватба, и то огромна.

Милена: Ако зависеше само от нас, едно парти с приятелите беше достатъчно.

Иля: Сватбата ни беше в трудното за фамилията ни време скоро след удара и тя като точна социологическа агенция показа, че сред гостите бяха изчезнали почти всички партийни величия и всякакви лицемери и подмазвачи. Затова имаше добро, светло настроение, чисти усмивки. Чест им правеше на големи творчески имена, които не се съобразиха с “партийната политика” и не се изплашиха, че ще бъдат докладвани в списъка на симпатизиращите ни.

- Кога разбрахте, че я/го обичате?

Милена: Има моменти, които някак не напускат съзнанието никога. Имах усещането след срещата ни, че това е нещо много различно, много съществено, привличаше ме, мислех постоянно за това, всичко беше концентрирано в настоящето. Нямах никакви мисли за бъдеще време. Моментът на първата целувка, връхлитаща, много силна, истинска, за мен изобщо първа, беше разтърстващият миг в отношенията ни.

Дотогава на въпроса му дали го обичам отговорих, че съм влюбена в него, но не мога да кажа, че го обичам. И той много се смя! Да му кажат на него, че не го обичат, при толкова мечтаещи да му признаят любовта си.

Иля: Ако не бях я срещнал, нямаше да се оженя. Тогава не знаех, че има и щедър талант и ще стане голям художник. През годините ще нарисува уникалните си картини с манастири, мадони и образи на светци и герои и изгради свое ярко творческо име.

Висока радост ми донесоха международните й изложби в Храм “Христос Спасител” в Москва и базилика “Сан Клементе” в Рим, срещите й и вниманието на Вселенският патриарх Вартоломей Първи и папа Лъв 14 за нейни картини. Боже господи! Картината й “Св. Седмочисленици и св. цар Борис” ще стои в “Сан Клементе”, докато я има тази базилика!

Написал съм за нея най-хубавите си любовни стихове. Тя има вече една цяла поетична книга със стихове, които е вдъхновила, но си я пази и от време на време си я чете и прави по някоя рисунка за нея... Е, може да реши, че си струва да я издаде. Задължен съм й за всичките наши години, които тя осветява със своята чистота, красота, преданост, нежност, сила...

- Какво най-много цените в половинката?

Иля: “Тези слънчеви късчета в твоите устни, тази сол на морето в очите, този нощен отблясък в косите, този пурпурен вкус на върха на езика, този сняг на голата кожа, тези розови струи в смеха ти, тази музика в твоите стъпки, тази сила на твоето отдаване, тази вяра, когато ме няма, тази обич, когато те има, този сън неразказван, този стих ненаписан, този образ е твоя, Любима!”

Милена: О, не мога да отговоря така поетично... Обичам усещането за пълната му всеотдайност на всички нива. Може да прозвучи патетично, но никога не съм изпитвала и грам несигурност в неговото чувство към мен, никога не съм си и помисляла, че би могло да се случи нещо, което би ни разделило. Възхищавам се на неговия творчески ум. Освен това е своенравен, упорит, понякога непредсказуем в най-прекрасен смисъл. И обичаме да се смеем заедно...

- А какво ви дразни?

Иля: Нищо. Може би излишната й скромност понякога. И прекалено се вживява от някой нещастен хейтър. Аз съм го минал този път и зная, че доказано талантливият човек трябва да е над завистта, злобата и глупостта.

Милена: Ние сме заедно от 47 г. Нищо не може да ме раздразни. Понякога неговата безкомпромисна принципност се изправя пред моята дипломатичност, но сблъсък няма. Бих казала, че често дипломацията надделява. Израснала съм в семейство, в което съм чувствала силната обич на родителите ми, което се преля и в семейство Велчеви, обичана и от прекрасните му родители. Когато Иля ме запозна с тях, майка му ми каза, че съм първото момиче, което води вкъщи. Отстрани може би е изглеждало като някакъв голям контраст, но аз се почувствах добре веднага. И така пораснах.

Моите съученички си представяха Иля като надут класик с мерцедес и не особено почтени намерения към девойките

Иля Велчев - поет, писател и режисьор

Големият поет, писател и кинорежисьор Иля Велчев е автор на 30 книги с поезия и проза, режисьор на 9 игрални филма и сценарист на 5 от тях, режисьор и сценарист на експериментални телевизионни театрални постановки. Негови творби са преведени в Италия, Полша, Русия, Чехия, Турция, Унгария, Сирия, Ирак, Куба, Румъния, Сърбия, Германия и др. Негови книги са номинирани за книги на годината. Читатели и критика определят поезията му като част от съкровищницата на българската лирика, повечето от книгите му като новаторски в съвременната българска литература. Книгите му имат многохилядни тиражи. Има стотици публикации в специализирания и периодичния печат. Песни по негови стихове имат международни и български награди. Четири от тях са в десетте вечни златни български песни според класацията на БНР - “Ако си дал”, “Осъдени души”, “Стари мой приятелю” и “Блус за двама”. А през 2013 г. хората обявиха “Ако си дал” за най-великата българска песен на всички времена. Удостоен е с много международни и български отличия за своето творчество. Удостоен е с орден “Св.св. Кирил и Методий”, който отказва да приеме от тогавашния президент. Носител е на “Златен век с огърлие” и на “Златно перо”.

Ако не я бях срещнал, нямаше да се оженя. Тогава не знаех, че има щедър талант на художник

- Чувствате ли се свободни във връзката си - да бъдете себе си, да имате свой приятелски кръг и занимания?

Милена: Не съм имала необходимост от някакви особено силни приятелства. Може да се каже, че въпреки външната ми усмихнатост и общителност съм човек, оставащ със себе си в голяма част от мислите и работата си на художник, тя е такава, самотна. Затова аз нямах приятелски кръг на който държах. Във връзката ми с Иля той освен мястото на любовта зае пространството и на приятелството. Не ми се е налагал въпреки авторитета си какво да правя, какво да рисувам, дали да ходя на работа, или да се отдам само на изкуството в ателието си. Винаги, понякога и не съвсем заслужено според мен, ме е подкрепял тотално в творчеството ми.

Иля: Винаги тя е на царския трон.

Иля: С дъщеря ни Русана. Носи името на моята майчица свята и на опълченеца от нашия род дядо Руси. Не мога да кажа коя от двете с Миленчето е по-красива.

Милена: Има повече характера на Иля, категорична, силно емоционална, смела. От малка пише, има награди за стиховете и разказите си. Неотдавна нейна пиеса беше отличена в конкурс на театър “София”. Много ни беше трудно без нея, докато учеше във Франция стратегии за културно развитие и маркетинг и реклама. Слава богу, върна се. Не можеше да не се върне.

Иля: Много е енергична, обича да спортува и заедно с нейното момче Иво създадоха пространство за пилатес, уелнес преживявания, естетика, красота, удоволствие и културни и благотворителни ивенти, наречено “Лунара”.

- Кой избира храната, филмите, музиката, пътуванията? Знаете ли кой е любимият й/му филм, книга, цвят?

Милена: В началото доминираха неговите идеи, които, за мое щастие, винаги са били приятни, забавни, интересни и вкусни. Малко с риболовната му морска страст ми беше по-необичайно, но се намери балансът. Аз обичам природата и се наслаждавам на красотата й. Стояли сме по цял ден в лодката му в морето и ни беше хубаво.

Иля: И между съзерцанието и слънчевите целувки тя, неопитната, улавяше най-голямата риба. Постепенно с времето нещата се промениха, сега тя е в инициативата за много неща. Обогатихме се с някои различия във вкусовете, тя започна да харесва екзотични храни, странни съчетания, понамрази месото, появи се дегустационен интерес към виното. Аз съм си фен на напитките от остров Айла и средиземноморската храна.

Милена: Имаме си наш микросвят, в който всичко е сплотено, всичко заема своите естествени за нас места. Преливане от единия в другия и рядко се появяват различия.

Иля: По отношение на книгите... Има диамантено съзвездие от писатели над света - не само за мен и Миленчето, а и за всички хора в различните времена.

Милена: Любимият му певец е Борис Христов, а от другото семейство - Елвис, Патрисия Каас, романсите на Александър Малинин и няколко големи съвременни български певци и композитори. И Браян Адамс, и Павароти, разбира се. Винаги пее с тях “О, соле мио”. И безспорно Малер! Музиката определено може да го настрои да пише. Понякога сутрин ми разказва, че насън е композирал невероятни мелодии, но, за съжаление, със събуждането са отлетели. Йеронимус Бош е художникът, който чувства близък. Заедно харесваме филмите на Сорентино.

Иля: Тя чете духовни текстове, обича викториански писатели, латиноамерикански магически релизъм учудващ ме интерес проявява и към скандинавски криминалета. Историческите филми я интригуват, но много се дразни, когато са под нивото на литературата, по която са създадени.

По отношение на музиката съм забелязал, че в зависимост от сюжетите, които рисува, слуша музика, която може да извика съотвени усещания и образи. Когато имаше поръчка за портрет на един герой от Балканските и Първата световна война, се наслушах на военни маршове и песни. Но духовните и медитативните си картини рисува под Равел и Малер...

- Любим цвят?

Иля: Белият. Чистота, невинност, почтенност, съвършенство. От древни времена е ритуален цвят.

Милена: Неговият цвят? Сивото и бежовото го отблъскват и в пряк и в преносен смисъл. Обича синия цвят - мир, чест, надежда, безкрайност, и червения - енергия, сила, страст, любов. Според мен тези цветове определят и самия него.

- Кое е най-любимото ви време на деня, когато сте заедно?

Иля: Утрото. Обикновено пиша стихове през нощта. Нощта е разкъсана на части. Будуване, полубудуване, полусън... Измъквам се от леглото, записвам сънуваното, лягам отново и отново ставам и пиша... А когато на сутринта виждам лицето на Миленчето, надвесено над листовете със стихове на бюрото ми, разбирам по изражението на очите й, блестящи от вълнение, че те са се получили. За нея те бяха като най-хубав подарък. Когато я питам защо толкова се радва, какво толкова съм направил, тя се шегува: Все едно си ми подарил чанта от крокодилска кожа. А някоя сутрин, като влизам при бюрото с написаните през нощта листове, тя усърдно се занимава с всичко друго, но не и с тях. Ясно е, не съм й подарил чанта от крокодилска кожа. Ако стиховете ми не я впечатлят, аз просто ги скъсвам, а тя се шокира, протестира, опитва се да ги спаси, казва, че това е огромна отговорност, че е непосилно да й я причинявам...

Милена: Преди обедът. Когато започва денят, ако има поетична изненада, е чудесно. По това време съзнанието ми е най-свежо и тогава рисувам най-ползотворно. Понякога го моля да ми позира за ескиз поне на ръце. Бърза целувка, стой мирен за малко, дръж ето така тази книга... Но той мрази да позира. Много приятни са летните следобеди с кафе и домашен сладкиш на терасата ни. Жал ни е за дърветата и затова клоните им свободно се веят в терасата, звучи старо радио, приказки, смях, хранене на катеричките, идващи от близкия парк, топлината на мозайката по босите ни ходила...

- Как се променя любовта ви във времето?

Милена: Тя си е все такава, същата, каквато се е родила.

Иля: Още е хубава, още по-хубава е моята любима! Още е смела, още по-смела! Винаги смела! Като майчица любеща, като сестричка нежна. Като пред храма в едно друго време, когато сякаш беше видение. Дори със сълза в очите, живи сме, случва се... Но пак е най-хубава! Тя ме възкресява, тя е молитва в сърцето ми. Нейните извори - устни желая...