• Възрастна жена отказва да се качи на композицията, когато вижда, че Деси влиза в кабината, след много обяснения се съгласява
• Преди време е била зад щанда на магазин, но решава да промени живота си и успява

"Слизайте веднага, че ако ви види машинистът!"

Случаен пътник на перона е притеснен, когато вижда жена в кабината на влака, с който ще пътува, и искрено иска да я избави от беда - помислил, че влязла вътре да си прави селфи. Жената в кабината го поглежда, усмихва му се и го успокоява: "Машинистът съм аз."

Да кара влака се подготвяла варненката Десислава Алексиева - една от трите жени машинисти в България

Тя е на 44 г., има син на 19 години. Пътят до локомотива не минава през утвърдена семейна традиция, а през желанието да промени живота си и да смени щанда в хранителен магазин, където работи 10 години, с нещо далеч по-вълнуващо.

"Исках да си сменя работата. Появи се възможност, прочетох, че вече има жени в професията, и кандидатствах", разказва тя. Приемат я. Следват изпити, обучение. Първо като помощник-машинист, после – в управлението.

Днес вече държи контрола на машина, тежаща десетки тонове, с десетки хора зад гърба си.   И не забравя първото си самостоятелно управление.

"От емоции ден и нещо не можах да заспя. Не ме беше страх, просто адреналинът е огромен. Качваш се на голяма машина и ти казват: "Карай!". В този момент романтиката на релсите изчезва. Остава отговорността.

Първоначално беше много натоварващо, като знаеш, че сигурността на всички пътници зависи от теб, но с времето свикнах. И все пак напрежението никога не изчезва напълно", разказва Деси.

Изпитания за силния характер не липсват - още на

третия месец, откакто се качва като помощник, машината се пали два пъти в движение

Процедурите са ясни, но ситуацията е реална: спиране, проверка, гасене. Пушек, мирис на изгоряло, пътници, които чакат обяснение.

"Спасихме машината. Нямаше пострадали", сега го казва спокойно, но зад думите стои опит, който не се забравя. А по трасето не липсват и други рискове.

"Блъскала съм крава и елен. Еленът минаваше през релсите, но копитото му се заклещи и не успя да се измъкне. Много ми беше жал за него.

И все пак ситуацията може да е опасна – може да се счупи нещо по машината. Преди дни едва се разминахме със стадо овце, бяха тръгнали да пресичат пред влака, но слава богу, се отказаха."

Още по-ужасното е, когато хора пресичат неразумно пред хвърчащата желязна машина или нарочно се хвърлят под нея. Деси лично не е имала такъв инцидент, но знае колко тежка е тази част от професията.

"Познавам колеги, които имат по няколко такива случая. Тежко е. Всеки си го преживява посвоему. Някои се затварят, други търсят подкрепа."

И въпреки това повечето остават в професията.

"Това не е женска работа. Да си жена в кабината, означава и ежедневни малки битки

Често се случва хората да ме гледат изненадано. Първо мислят, че съм се качила случайно, като онзи господин, който ме плашеше, че ще дойде машинистът.

Един път една по-възрастна жена, като разбра, че аз ще карам влака, отказа да се качи. Търпеливо успяхме да я убедим, че всичко е наред, и най-накрая се качи", разказва с усмивка Деси.

"Колегите не ни делят като по-слабия пол. Работата е една и съща. Отговорността – също. Отвън работата на машиниста изглежда лесна - сядаш и караш. Вътре реалността е различна. Постоянно следене на сигнали, контрол на скоростта, наблюдение на трасето, реакция при всяко отклонение."

Вторият човек в кабината - позицията на Десислава, освен че управлява, обявява сигналите, следи перона, проверява дали някой не тича към влака в последния момент.

"Няма отпускане. Постоянно си нащрек. Максималната скорост по някои участъци достига 130 км/ч.

Мечтая да карам с 230 - това ще е голяма тръпка. Дали ще стане? Надявам се, но по-скоро не" 

Понякога работата е и физическо изпитание. Жега през лятото. Студ през зимата. Малка кабина. Дълги смени. Понякога липса на нормални условия за почивка. И въпреки това Десислава не говори с оплакване.

"Всеки ден е различен. Не е монотонно. Виждаш различни хора, много прекрасни пейзажи. Това зарежда", разказва младата жена. Когато я питат кое е най-голямото удовлетворение, тя не споменава скоростта, нито адреналина.   

"Най-хубаво е да се прибереш жив и здрав. Без инциденти. А на жените, които се колебаят дали да поемат по този "мъжки" път, казвам да пробват. Добре дошли са."
И следващия път, когато някой на перона притеснено каже: "Слизай бързо, че ако те види машинистът", може би ще трябва да се огледа по-внимателно.

Защото машинистът вече не е задължително мъж с мазни ръце и груб глас.

Понякога това е 44-годишна майка, която е сменила щанда в магазина с пулта на локомотив, преминала е през огън в движение, през сблъсък с диво животно и през недоверието на пътници – и въпреки всичко всяка сутрин отново сяда в кабината.

Не за да доказва, че може. А защото знае, че може. И за година и 8 месеца е преминала средно между 5 и 7 хил. км на месец, без да води точна статистика.

"Обичам бързите влакове, защото там и скоростта е по-голяма, и спиранията са по-рядко.

Аз карам по линии към Варна, най-много ми харесва маршрутът до Пловдив

- заради природата и скоростта, а и самият град е много хубав и когато имаме почивки там, обичам да се разхождам.

На 6 март миналата година за първи път в 159-годишната история на железниците в България бързият влак Варна - Русе - Варна тръгва с локомотивната бригада Десислава Куманска, локомотивна машинистка, и Десислава Алексиева - локомотивна-помощник машинистка.