Анонимността се превръща в агресия, не в солидарност

Късна вечер, Атланта, 1922 г. Уличните лампи хвърлят бледа светлина върху група мъже, облечени в бели роби и качулки. Никой не знае кои са – съседът, учителят, аптекарят, съдията. Когато почукват на нечия врата, човекът не може да разпознае очите, гласа или походката. Невидимото им лице създава невидим страх. Те са Ку - клукс - клан. Организацията превърнала маската в оръжие, а анонимността – в терор. Няколко месеца по-късно местният парламент приема първия закон против носенето на маски, според който никой няма право да носи покривало, което пречи на идентификацията на публично място.

Нарушението води до арест. Маската става юридическа заплаха. Този епизод показва нещо, което обществата добре усещат от XIX век насам: скритото лице прави човека непредвидим. Лицето е най-старият социален договор. Когато се показваш, заявяваш кой си, поемаш отговорност, влизаш в общността. Скриването означава не просто мистерия, а потенциал за действие без последствия. Затова първите градски забрани в Европа се появяват още в края на XIX век – след поредица от новинарски истории за маскирани крадци, които нападат нощем. Не става дума за ритуали или театър, а за реална заплаха. Маската спира да бъде фолклор и се превръща в криминален инструмент. Медиите усилват този ефект. Вестниците описват престъпленията подробно, което създава колективно усещане:

маската е символ на опасност дори преди да е извършено престъпление.

Затова общините започват да ограничават носенето на маски извън карнавалния сезон. Допустимото време изчезва – предметът вече трябва да бъде контролиран.

В началото на XX век маските получават нова функция – политическа. В Италия, Русия и Германия революционни групи, синдикати или саботьори използват маски по време на демонстрации, така че властта затруднява идентификацията. Маската изважда човека от морален контрол: той действа, без да може да бъде публично наказан. Така законодателството започва да третира маските не като дреха, а като средство за неподчинение. Тежкият въпрос не е какво прави маската, а какво прави маската възможно. В САЩ законите срещу маските никога не са били декоративни.

От 1920 г. насам повече от десет щата приемат ограничения срещу маски на публични места. Това е ключов момент: забраната не е за карнавал, а за предотвратяване на терор. В Южна Каролина, Джорджия и Алабама подобни закони съществуват и днес, макар да се прилагат различно. Историческият урок е прост: маската не е престъпление, но анонимността може да стане инструмент за престъпление. В Европа маската има друга история. През последните три десетилетия законите срещу маски се свързват най-често с футболно хулиганство, демонстрации и сигурност. В Германия маски са забранени на стадиони и протести след редица нападения над полицията. Забраната има ясна цел: човек, който може да бъде разпознат, е по-малко склонен към крайно поведение.

В Австрия, Белгия и Франция ограничителните мерки също се базират на аргумента за сигурност. Човек, който скрива лицето си, е по-труден за наблюдение и контрол. Франция става символ на по-радикално решение през 2010 г., когато въвежда национална забрана на пълното покриване на лицето в обществени пространства - т.нар. закон срещу бурките. Той бе приет след поредицата от терористични актове в страната, извършени от имигранти от мюсюлмански произход. Нарушителите подлежат на глоба до 150 евро, а тези, които принуждават други да се покриват, понасят по-тежки санкции. Законът не говори за религия, но всички разбират, че е свързан с бурки и никаби. Европа се разделя: едни виждат защита на обществения ред, други – контрол върху облеклото на жени. Белгия, Дания, Нидерландия и Швейцария следват по различен модел. В Белгия съдилищата потвърждават забраната като легитимна, а Европейският съд по правата на човека я приема за допустима. В Нидерландия ограниченията важат само за институции, транспорт и училища. В Швейцария забраната се приема чрез национален референдум – показателно за това колко силно обществото е ангажирано с въпроса за видимостта и идентичността.

България също не остава встрани. През 2016 г. е приет закон, забраняващ облекла, които скриват лицето на обществени места. Глобите могат да достигнат 200 лв., а при повторно нарушение – 1500. Обсъждането е свързано с религиозни покривала, но текстът обхваща всяка форма на скриване на лице, освен ако не е за здравни, професионални или културни причини.

По време на най-напрегнатите демонстрации по улиците бяха изградени контролни пунктове, а проверките вече включваха не само знамена и бутилки, а и лицеви покривала, които биха могли да попречат на идентификация. Полицията предупреди, че ще санкционира всеки, който прикрива лицето си. Това създаде особен ефект: хора, които бяха излезли на протест заради икономически или политически мотиви, изведнъж трябваше да решат дали маската ги защитава, или ги поставя под ударите на закона.

Някои демонстранти отказаха да я свалят и я превърнаха в знак на бунт други я свалиха, за да избегнат санкции.

На един от големите летни протести в София млад мъж с черна маска и качулка беше спрян за проверка още преди да стигне до площада. Той обясни, че маската не е за прикриване, а защото се страхува баща му да го види по телевизията и да разбере, че е на улицата. Полицаите му казаха, че трябва да я свали, иначе ще съставят акт. Мъжът стоя замислен няколко секунди и тихо каза: "По-лесно е да изляза с лице на кредитор, отколкото с лице на син". Накрая свали маската, за да избегне санкция. Само няколко метра по-нататък група млади момичета отказаха да я свалят и превърнаха маските си в знак на непокорство. На една и съща улица маската придоби два напълно различни смисъла – страх и свобода. Така в България маската започна да живее двойно – като символ на политическа съпротива и като предмет, който може да доведе до задържане.

Най-интересното е, че забраната често не беше прилагана еднакво: в едни случаи полицията правеше предупреждения, а в други съставяше актове. Това засили усещането, че законът не контролира облеклото, а контролира атмосферата. Маската престана да бъде само защита от анонимност и започна да бъде тест за властта: кой има право да бъде невидим и кога невидимостта се наказва. Още по-ярък пример е Хонконг през 2019 г. След масовите протести местните власти въвеждат извънредна забрана на маските с цел полицията да може да идентифицира демонстрантите. Вместо да намали напрежението, забраната превръща маската в политически символ.

Хиляди хора излизат именно с маски не за да извършват насилие,

а за да покажат несъгласие. Маската спира да бъде инструмент за скриване и става инструмент за говорене. Тук се появява дълбокият конфликт: държавата защитава прозрачността – правото да вижда, разпознава и контролира. Гражданите защитават анонимността – правото да изразяват позиция без страх. Една и съща маска може да означава агресия, защита, протест или солидарност. В зависимост от политическата ситуация символът се променя по-бързо от закона. Не е случайно, че групата на Анонимните превърнаха маската на Гай Фокс в глобален знак на дигитална съпротива.

Тук маската не крие лице от престъпление, а от властта. Това е идентичност без биография. Колектив без лидер. Анонимност, която е част от политическо послание, а не от криминално действие. Това не е дребен юридически казус – това е илюстрация, че маската е повече символ, отколкото обект. Тя може да бъде заплаха, инструмент за грижа, политическо послание или споделена тревога. Историята на забраните показва едно: маската разделя обществото на видими и невидими актьори.

Видимият човек е предсказуем. Невидимият може да бъде опасен – или защитен. Законът не прави разлика между тези две възможности. Той регулира самото условие – анонимността.