• Контактът пациент - доктор не е на нужното ниво, но имаме висококвалифицирани специалисти и достъпна помощ
• Куриозен случай преди години - пияни извикали линейка, полиция и пожарна уж за пострадали, защото се хванали на бас кой ще дойде пръв

Кога, как и защо българите намразиха лекарите, така че да им крещят или дори да ги бият? Тези въпроси възникнаха, след като изследване на "Тренд" показа шокиращи данни – над половината доктори са били обект на агресия от страна на пациентите, а 7% са били удряни физически, като причините са липсата на уважение към съсловието (68%), емоционалният стрес сред самите пациенти (62%) и употребата на алкохол или наркотици (40%). 41 на сто от анкетираните смятат, че в някои случаи лекарите сами са си виновни за проявената спрямо тях агресия.

Проучване на "24 часа - 168 истории" по темата показва, че като цяло здравеопазването в България се подобрява, има много предимства пред това в други държави в Европа, а агресията срещу лекарите е по-скоро гняв срещу цялата система.

"Има една прослойка от хора, предимно слабо образовани или неосигурени, които по не знам каква причина

смятат, че лекарите са длъжни да ги обслужват без пари.

Търсят предимно спешна помощ на всяка цена и си мислят, че като се съберат по-голяма група (рядко ходят поединично), ще надделеят чисто физически. Като крещят и викат, смятат, че ще надхитрят системата.

Страхуват се, че ако отидат на нормален преглед, ще им поискат 2000-3000 лв., а те нямат - коментира пред "24 часа – 168 истории" д-р Драгослава Балова, работила и у нас, и в Ирландия. - Много е трудно да им се обясни, че отиването до лечебно заведение не прави случая спешен. На Запад никой не изхвърля пациентите, преглеждат ги, но

ако не е нещо неотложно, ще платят.

Изпращат им известия и ако не се издължат, им удържат социалните помощи, от пенсията, от придобивки, без да ги питат дори".

В Германия за извикана без причина линейка глобата е 750 евро, а в Ирландия - 800 евро. В България също се предвижда санкция от 2000 лв., но никой не е чувал да бъде налагана.

"Преди години имаше един куриозен случай на ул. „Братска дружба" 8 в София - общежитие с 320 души на адреса. Бяха се хванали на бас кой ще дойде пръв - линейката, полицията или пожарната. Обадили се на всички, че има пожар на един от етажите с много пострадали. Трите екипа заварват "сигнализиралите" пияни и забавляващи се със ситуацията - разказа д-р Балова. - Когато станеш свидетел на такова нещо, не е чудно, че лекарите от спешната помощ се дразнят, че работят за без пари за хора, които нямат нужда от незабавно лечение. Така че вина за това положение имат и едните, и другите."

Отношението на пациентите обаче рязко се променя, когато влязат в болница. Спазват поведение, защото вече са в ръцете на лекарите.

Истината е, че всички са жертва на хаоса, недоверието и процесите в здравеопазването от 1989 г. насам. Оттогава тази сфера премина през тежки и често нелогични промени. Дотогава системата бе централизирана, държавна и формално достъпна за всички, но с ограничени възможности за модерно лечение. След това започна разпад на стария модел – бюджетът рязко намаля, въведоха се нови правила, но нямаше контрол. Така се създаде усещане за несигурност и срив, което е най-осезаемо при пациентите.

През 90-те години недофинансирането и общата бедност доведоха до масово изселване на медици,

болниците западнаха, техниката бе остаряла, а липсата на лекарства и консумативи - ежедневие. Налагаше се да се плащат суми под масата за лечение, което породи силно раздразнение и недоверие.

Чувството, че без да дадеш пари, няма да ти обърнат внимание, дългото чакане пред кабинетите, необходимостта да намериш връзки, за да получиш лечение и беднотията натрупаха недоволство, което се излива и до днес върху най-близкия символ на системата - лекуващия лекар.

В здравеопазването потънаха милиарди, за което няма наказани.

Всичко това поражда чувство на безсилие и гняв. Човек може да негодува срещу бюрокрацията, недостига на лекарства или от липсата на специалисти, но насреща му стои конкретен медик, който понася ударите. Лекарят е най-видимият представител на системата, която част от обществото смята за враждебна. А те често са претоварени.

От 90-те години и до днес хирурзи пътуват от областния до по-малки градове, за да оперират, понеже нямаше специалисти. Дори от София до областни градове. Това се усложни, когато много лекари напуснаха страната и малките болници изпаднаха в дефицит на кадри. За да оцелеят, прибягваха до приходящи специалисти. Налагаше се кардиохирурзи, ортопеди или невролози (по-тежките сфери) да пътуват стотици километри и медиците бяха претоварени.

Понякога обаче имената им просто са изписвани в протоколите, защото за операция трябва екип от трима души. За да съществува едно отделение, трябва да има определен брой лекари и сестри, за да се докаже, че могат да извършват 24-часова работа.

Това беше времето, когато докторите вземаха пари под масата и всеки знаеше, че трябва да доплаща, колкото му кажат. От 2011 г. вече изборът на екип е отделно перо в болниците и е определен официално с наредба, не се дават на ръка.

От 2000 - 2001 г. пък бяха въведени клиничните пътеки, като

не за всички заболявания се предвижда достатъчно финансиране

- например за коремната хирургия или за педиатрията получават по-малко от нуждите си. Някои деца са с много тежки болести, а пътеките са безкрайно недофинансирани.

В други страни от Европа се плаща за дейност. Като приемат пациент с основно заболяване и се разбере за друго, го лекуват и за придружаващите или му правят изследвания. Разбира се, всичко това се заплаща. У нас трябва да се изпише и да си вземе направление по друга клинична пътека, което е неудобно за болните.

Има и друго - в България заради бюрокрацията и обжалванията трудно се въвеждат строги алгоритми за лечение като на Запад. Когато там те приемат в болница с кървяща язва, се минава през конкретни стъпки. После те изписват или те прехвърлят. У нас липсата на такива правила донякъде развързва ръцете на лекаря да прави каквото сметне за подходящо, но от друга страна, дава свобода на недобросъвестните да прескачат етапи.

Друг особено изострен проблем е, че тук с малки изключения не се говори с пациентите. Редно е да им се обясни подробно какво е заболяването, какво изследване трябва да се направи и какви резултати се очакват. В болниците минават на визитация, после обсъждат случаите, но невинаги обясняват на хората какво правят. Медиците ни са твърде заети и денят им минава едва ли не на поточна машина. Гледат да свършат работа, вместо да се разпростират в приказки.

Напоследък се забелязват наченки за подобрение в тази посока - в университетите вече учат медицинска етика, но не е достатъчно застъпена. Според специалистите на нея трябва да се наблегне през последните две години от обучението. У нас дълго време акцентът в медицинското образование беше почти изцяло върху биологията, патологията, хирургията, фармакологията – т.е. чисто клиничните дисциплини.

Комуникацията с пациента се учи в процеса на практиката

– младият лекар гледа как се държи старшият и повтаря. Проблемът е, че при голяма част от старите кадри отношението беше авторитарно - лекуващият е знаещият, а пациентът трябва да слуша безрезервно и това също поражда най-малкото въпроси у него, ако не и гняв.

Но каквото и да се случва, добрата новина е, че качеството на здравните услуги не се е влошило през годините, смятат експертите. Просто хората стават по-нетърпеливи, информират се от интернет и имат повече изисквания как да бъдат лекувани, но невинаги подходящото за един човек изследване е меродавно за друг. Преценката е на лекуващия.

Всъщност системата ни работи по-ефективно, отколкото на много места на Запад, смятат медици.

"Във Великобритания в момента за спешен случай се чака с часове

- допълва д-р Балова. - Второ, в България на адреси много често ходят доктори, а това е изключителна привилегия. Никъде по света го няма. Трето, аз съм записвала час в Ирландия за дерматолог за след две години - също непознато тук.

Има места, на които за спешни състояния или за операция на карциноми чакат между два и шест месеца, което в България никога не може да се случи. Намираш първата болница, може да е със скандал, или търсиш връзки, но се оперираш след две седмици, не след шест месеца. Лекарите ни тук са на много високо ниво и ако се изгладят някои неща в системата, ще е доста по-добре за пациентите."

Четвъртото предимство е, че системата на обучение в България доста прилича на немската като хорариум и модел. И в момента голяма група англоговорещи учат тук. После отиват да работят по света и ги ги харесват. В Гърция много лекари са завършили тук още от соца.

Единствената грешка в университетите е, че по време на шестата година не ги пускат да се занимават активно с болните. Например да слагат абокати, да гледат ЕКГ-та и рентгенографии. Не става дума да оперират, но повече да се занимават с пациентите. "В Ирландия през последната година студентите вече дават дежурства", допълва д-р Балова.

Петото предимство у нас според нея е, че лекарите в големите градове са много по-достъпни и с много високо ниво на квалификация, отколкото в други страни в Европа. Болниците ни са много по-добре оборудвани с апаратура. "Работила съм в Ирландия в общинска болница – имаха един скенер, а през нощта нямаше дежурен за образна диагностика. Дори

не можеш да извикаш някого от вкъщи при спешна нужда. Лежат на количка

и чакат", казва специалистът. У нас това не може да се случи, освен ако не е в много отдалечен от болници район и трябва пациентите да се придвижат.

Предимствата у нас започнаха осезаемо да се усещат след 2010 г., когато започна масово строителство на модерни частни болници с високотехнологично оборудване. Това обаче не отменя факта, че все още липсват достатъчно кадри, а в общинските и държавните лечебни заведения оборудването е старо. Лекарите и сестрите изнасят тежестта на кризата на гърба си, но вместо признание често се сблъскват с агресия, недоверие и обвинения.