Много българи се обединиха в радостта си днес, в името на сребърния медал от Световното първенство по волейбол. Това е един от редките моменти на колективна национална гордост. Имало е, разбира се, велики български спортисти в миналото, олимпийски и световни шампиони, рекордьори и златни медалисти, носители на купи и награди. Уви, славата отшумява, човешката памет е кратка, благодарността още по-кратка, може би с изключение на футбола —Гунди, Стоичков...
Sic transit gloria mundi.
Това, което обаче ще отнеса аз в сърцето си, след днешните емоции, е един-два образа, които за мен говорят повече от всичко. Това са кадрите, които милостивата телевизия беше запечатала, та всички хора да ги видят:
Как майката на тези две момчета, братята Николови, героите на този отбор, (заедно с всички други, разбира се), прегърна тези току-що пораснали над два метра довчерашни деца, изражението ѝ, щастието изписано върху майчиното лице, със затворени очи в прегръдката, техните вратлета, тази секунда, в която е запечатана нейната гордост и любов към тях. Нищо, никакви титли и награди не струват толкова. Това за мен беше върха на това събитие. Както и утешаващата милувка на победния италианец през мрежата на разплаканото личице на младия български либеро. Окуражителен, човешки жест, който казва всичко за благородството и добротата в този свят.
Медалите и отличията не са всичко, не, не са.

*От фейсбук