• Ако живеят сред насилие, пренебрежение и страх, хронично се активира стресовата система. Мозъкът им се пренастройва, за да оцелява, казва психотерапевтът д-р Ирена Соколова
• Трудната семейна среда, липсата на граници, емоционалното изоставяне водят до тежки поведенчески или психични разстройства

– Д-р Соколова, какви са най-честите грешки, които родителите правят при отглеждането на децата си?

– Когато детето се роди, много родители, често с най-добри намерения, допускат своите грешки. Те забравят, че бебето има нужда не само от храна и чиста пелена, но и от структура, предвидимост и усещане за безопасност. Едно от основните условия за здравословна грижа към детето е наличието на ясни граници. Ако то расте без определени часове за хранене, сън, без стабилен ритъм и правила,

започва да усеща света като непредсказуем и опасен

Много строгите правила обаче също невротизират. Така се появяват тревожност, плачливост, силни емоционални изблици. Парадоксът е, че родителите често смятат, че като позволяват всичко, проявяват любов и дават свобода. В действителност те лишават детето от сигурността, която му е жизненонеобходима.

В ранните години се изграждат и първите модели на самоконтрол. Ако родителят не въвежда ред – кога е време за игра, каква е допустимата игра, кога и къде е мястото за сън, детето трудно ще развие способност да се справя със собствените си емоции и импулси. Именно тези първи навици са основата за бъдещата дисциплина, концентрация и уважение към себе си и другите. Ключово е родителите да осъзнаят колко важни са техните собствени навици. Ако майката и бащата живеят в бързане, припряност, говорене и игра на телефоните, със силен шум от музика, високо говорене, постоянни пътувания, посещения на ресторанти, променят планове, крещят, закъсняват, не спазват обещания, то детето няма как да научи нещо различно. То ще повтори модела, който вижда всеки ден. Любовта към детето понякога се облича в благовидната форма на либерализъм и позволение на всичко. Родители, които живеят със

спомена за незадоволени желания и ограничения,

погрешно решават, че ако разрешават всякакви волности, са по-добри. Истинската любов е в създаването на здрава рамка, в която то да се чувства сигурно и свободно да расте. Границите не са наказание, а защита – като оградата около градина, която пази цветята, докато пораснат достатъчно силни.

- Някои смятат, че притежавайки перфектни гени, ще родят перфектни деца. Това истина ли е, или от голямо значение е средата, в която са отглеждани?

- Всеки родител мечтае да предаде най-доброто на своето дете, но генетиката е само началото. Тя дава потенциал, но как той ще се разгърне, зависи в огромна степен от средата, в която детето расте. Науката за влиянието на средата се нарича епигенетика и обяснява определящата значимост на социалния контекст. Характерът на децата, ценностите, емоционалната стабилност и способности се формират от ежедневието, в което живеят. В моята практика виждам деца, които носят прекрасен потенциал, но са

израснали в хаос, без любов и ясни граници

Вместо да се развият, те проявяват агресия, тревожност, трудности в ученето и във взаимоотношенията.

От друга страна, срещам и деца, които наследяват предразположености към различни затруднения – като по-ниска концентрация или по-чувствителна нервна система, но благодарение на стабилна, подкрепяща среда израстват уверени и успешни. Родителите трябва да разберат, че тяхното присъствие, емоционална зрялост и последователност са решаващи. Не е достатъчно да дадем „най-добрите гени“ – трябва да дадем и най-добрата среда. В противен случай рискуваме детето да се изгуби, дори и да е започнало с голямо предимство.

- Защо все по-често при малките деца се наблюдава дефицит на вниманието, хиперактивност или аутизъм, който в повечето случаи не е истинска диагноза?

- В последните години наблюдаваме тревожна тенденция – много малки деца, още на 3-4-годишна възраст, получават етикети като “аутизъм”, “хиперактивност” или “дефицит на вниманието”. Често това се случва прибързано и без да се изследва цялостната картина на развитието на детето и най-вече средата, в която то расте. В голям брой случаи тези състояния не са истински клинични диагнози, а по-скоро реакция на детето към начина, по който живее и общува с близките си. Виждам деца, които не говорят на 3-4 г. не защото са аутисти, а защото никой не е говорил с тях пълноценно.

Родителите често ги оставят пред телевизор, телефон или таблет, вярвайки, че модерните технологии ги учат и забавляват. Но екранът не може да замести живата, емоционална връзка. За да проговори,

едно дете има нужда да бъде слушано,

да му се чете, да общува с усмивки, жестове, прегръдки. Когато липсват ясни правила и структура, децата стават превъзбудени и импулсивни. Това поведение понякога се интерпретира като хиперактивност, но в действителност е естествена реакция на малкия човек към хаоса около него. Понякога дори медицинската система не прави достатъчно разлика между истинско неврологично състояние и поведенчески трудности, породени от липсата на грижа и внимание.

Истинската диагноза изисква дълбоко наблюдение, консултация с различни специалисти и анализ на семейната динамика. Вместо да бързаме да поставяме етикети, трябва да се запитаме: Има ли детето достатъчно контакт с родителите? Общува ли с връстници? Има ли дневен режим, предвидимост и сигурност? Какво място заемат екраните в ежедневието му? Често само с промяна на средата и въвеждане на повече присъствие, разговори и игри детето започва да говори, да се концентрира и да се успокоява. И това е най-голямото доказателство, че не е болно, а е търсило връзка и внимание.

- Какво предизвиква крещенето към децата от родителите?

- Крещенето към децата е един от най-разрушителните модели на общуване в семейството. То не възпитава, не учи, не дисциплинира – то плаши и унижава. Зад всеки вик на родител стои не толкова поведението на детето, колкото вътрешното напрежение на самия възрастен.

Обикновено родителите крещят, когато са изтощени, претоварени, изплашени или се чувстват безсилни. Те губят контрол над собствените си емоции и в този момент се опитват да си върнат “властта” чрез сила – чрез глас.

Но детето не чува смисъла

на думите, а само усеща агресията

Вместо да се научи да разбира и регулира емоциите си, то започва да се страхува, да се затваря или да отвръща с още по-голяма агресия. Крещенето създава у децата две крайности: Едни стават тревожни, пасивни, постоянно живеят в страх да не направят грешка. Други стават бунтари – агресивни, непокорни и готови да отвърнат на удара. Вместо да възпитава, викът разрушава връзката между родител и дете. Той оставя трайни белези – детето започва да вярва, че любовта е свързана с болка и наказание, че за да бъде чуто, трябва да вика още по-силно. Така се формират модели, които то носи и в своите бъдещи отношения – с партньори, приятели, дори със собствените си деца. Важно е да подчертая, че крещенето не се появява от нищото. То често е наследен модел.

- Когато отношенията между родителите не са идеални, в каква роля влиза първото дете?

- Първото дете често носи много по-голяма емоционална тежест, отколкото изглежда на пръв поглед. Когато отношенията между родителите са напрегнати, изпълнени с конфликти, студенина или отчуждение, то детето инстинктивно усеща този дисбаланс. И често, без никой да го е молил, то влиза в ролята на “малък спасител”. Най-често това се проявява по два начина: то като посредник – опитва се да успокоява, да събира родителите, да бъде доброто дете, за да намали напрежението у дома. И то като съюзник – единият родител несъзнателно го въвлича в конфликтите, споделя болките си или търси подкрепа от него, което го поставя в неподходяща, почти родителска позиция. И в двата случая първото дете преживява огромно натоварване. То расте с усещането, че трябва да държи семейството цяло, че неговата стойност зависи от това да се грижи за другите. Така се формира модел, който по-късно се пренася в интимните връзки – детето, вече пораснало, често избира партньори, които да спасява, или пък не успява да се довери напълно, защото се страхува да не бъде изоставено.

- Какво му е нужно на едно дете, за да е истински щастливо и да расте в спокойна среда?

- В последните години наблюдавам силно нарастваща тревожност у родителите, особено у майките – да покажат пред света, че детето им “изпреварва другите”. На 2-3 г. то трябва да знае азбуката, да смята, да рецитира стихотворения, да танцува… и всичко това често не е водено от истинските нужди на детето, а от стремежа на родителя да демонстрира своите постижения чрез него. То няма нужда от академични знания в тази ранна възраст. Това, от което наистина се нуждае, е

емоционална сигурност, любов, игра

и стабилна връзка с родителите. Когато едно дете расте в среда, в която го приемат такова, каквото е, без да се сравнява и без натиск, то развива увереност и любопитство към света. Ако на 3 г. детето вече усеща, че любовта към него зависи от това колко добре се справя или колко силно впечатлява околните, това поставя основите на бъдеща тревожност, перфекционизъм и страх от грешки. Такова дете по-късно може да расте с усещането, че никога не е достатъчно добро и че ценността му зависи единствено от външното признание. Истински важните неща на тази възраст са много по-прости, но и много по-значими:

топла, предвидима връзка с мама и тате

игри, които развиват въображението и социалните умения; време навън, сред природата, с връстници; ритуали за сън, хранене и спокойствие, които дават сигурност и структура. Любовта не трябва да бъде условна. Най-щастливите и здрави деца не са тези, които на 3 г. могат да рецитират стихотворения, а тези, които знаят, че са обичани и приети дори когато не блестят.

- Презадоволяването на децата с играчки и забавления и липсата на внимание и ласка, не води ли до създаването на агресивни и проблемни деца или на напълно затворени, които по-късно посягат на живота си?

- Много родители вярват, че любовта се показва чрез подаръци, скъпи играчки и непрекъснати забавления. Те компенсират липсата на време и близост с материални неща. Но за едно дете най-важното не е какво му се дава, а кой е до него, когато се чувства уплашено, тъжно или радостно. Материалните неща никога не могат да заменят обичта и свързаността. Това създава два възможни сценария и те са болезнени. Първият е агресивният. Детето се научава, че любовта и ценността му се измерват в имане. То започва да изисква все повече и повече, защото никога не се чувства истински удовлетворено. Става импулсивно, нетърпеливо и често агресивно, когато желанията му не бъдат удовлетворени, гневът избухва, защото няма вътрешни механизми за саморегулация.

В по-късна възраст това може да доведе до престъпно поведение, търсене на бързи удоволствия и неспособност да уважава границите на другите. Вторият е пасивният сценарий. Други деца реагират по обратния начин. Вместо да се борят за внимание, те се отказват да го търсят. Затварят се в себе си, потискат емоциите си и започват да вярват, че не са важни за никого. Те изглеждат “тихи и послушни”, но вътре в тях се натрупва болка и отчаяние. В тийнейджърските години това често води до депресия, самонараняване или дори опити за самоубийство.

- Защо все по-често чуваме за младежи, които посещават психолог, имат паникатаки? Защо проявяват агресия, крадат, търсят силни усещания, малтретират по-слаби връстници или животни, развиват тревожност и депресия?

- Виждам тревожната тенденция все повече тийнейджъри да проявяват тревожност, депресия, паникатаки, а при някои има ескалация на агресия или извършване на престъпления.

Тези тежки прояви не се появяват внезапно

Те са резултат от години на натрупване – на вътрешна тревожност, липса на граници, недостатъчно внимание и прекомерни външни стимули. При работа с такива деца обикновено се открива дълбоката нужда да бъдат видени, уважени, зачетени, приети, одобрени. Малкото дете, което е оставено да расте пред екран, без ясни правила и без стабилна връзка с родителите, се чувства вътрешно несигурно и объркано. В ранна възраст това се проявява като раздразнителност, хиперактивност, трудности със съня или говоренето. Но когато влезе в периода на юношеството, т.е. време на големи вътрешни промени, тези стари рани избухват в много по-сериозни форми: тревожност и паникатаки се появяват, когато детето

години наред е живяло в непредсказуема среда,

без чувство за безопасност. Неговата нервна система е свикнала да бъде в постоянна готовност за опасност; агресията често е резултат от натрупан гняв към родители, които не са били емоционално достъпни, или към свят, който изглежда враждебен и несправедлив; търсенето на силни усещания е начин тийнейджърът да “усети, че е жив”, когато в ежедневието му липсват смисъл и стабилни емоционални връзки; малтретирането на по-слаби връстници или животни е израз на дълбоко безсилие, като детето пренася върху другите болката и безконтрола, които носи вътре в себе си. Болката се е превърнала в норма за него. Често тези млади хора изглеждат “лоши” или “разглезени”, но зад поведението им стои вибрираща жива болка и дълбока самота. Важно е да разберем, че емоционалното здраве на тийнейджъра започва да се гради още в първите години от живота му. Ако в ранното детство има любов, предвидимост, ясни правила и внимание, юношеските бури ще бъдат много по-лесни за преодоляване. Но ако основата е хаотична, проблемите се появяват рано, бързо ескалират и понякога водят до трагедии.

- Могат ли тежки травми от детството да превърнат един човек в психопат, социопат, или да доведат до отключването на шизофрения или други психични заболявания?

- Сериозните и продължителни травми в детството могат да оставят толкова дълбоки следи, че да променят поведението и начина, по който функционира мозъкът и психиката на човека. Детето не е малък възрастен! Неговата нервна система е в процес на изграждане, а всяко преживяване буквално оформя мозъчните връзки и начина, по който то възприема света. Когато едно дете живее години наред в среда на насилие, пренебрежение, липса на любов или постоянен страх,

в организма му се поддържа състояние на токсичен стрес

Това е хронично активиране на стресовата система. В тялото се развиват възпалителни процеси, постоянно се отделят високи нива на хормони и невротрансмитери като адреналин и норадреналин, кортизол, инсулин и глюкоза, глутамат и др. Когато тези процеси продължават дълго време, мозъкът на детето буквално се пренастройва, за да оцелява в постоянна заплаха. Тогава зоната, свързана със страха и агресията (амигдала), се хиперактивира. Префронталната кора, която отговаря за контрола на емоциите, вземането на решения и емпатия, се потиска, а хипокампусът, отговорен за паметта и ученето, може да се свие и да функционира по-слабо. В резултат се изграждат трайни модели на недоверие, емоционална студенина и невъзможност за съчувствие. Детето започва да гледа на света през призмата на оцеляването: “или ще наранят мен, или аз ще нараня тях”. Това е почвата, върху която могат да се развият психопатични и социопатични черти, а по-късно и тежки поведенчески или психични разстройства.

Такъв човек не вижда другите като личности,

а като средства за собствено оцеляване или удовлетворяване на нужди. Разбира се, не всяко дете, преживяло травма, става насилник. Много зависи от това дали в живота му е имало поне един стабилен възрастен, който да му даде любов и сигурност – учител, баба, дядо, съсед, понякога дори психолог. Една здрава връзка може да бъде спасителен остров сред хаоса и да предотврати най-тежките последствия.

Що се отнася до психичните заболявания като шизофрения, генетиката играе по-голяма роля. Но тежките травми и хроничният стрес могат да бъдат спусък, който отключва вече съществуваща уязвимост. Тоест, ако човек носи предразположение към такова заболяване, травматичните преживявания могат да ускорят или влошат проявата му. Тук е важно да подчертая, че травмите не са само физическо насилие. Липсата на емоционална връзка без близост, когато детето се чувства невидимо, неприето, постоянно критикувано или игнорирано, може да бъде също толкова разрушителна. Емоционалното изоставяне често е по-трудно разпознаваемо, но оставя рани, които болят цял живот. В моята практика често казвам на родителите: “Травмата не е в самото събитие, а в самотата, с която детето е преживяло това събитие”. Когато то не е имало до себе си възрастен, който да го успокои и защити, болката става непоносима и може да се превърне в разрушителна сила в бъдеще.

- От няколко години насам все по-често ставаме свидетели на деца, които влизат в криминалния контингент, след като са извършили дадено престъпление. Превръщат ли се в чудовища?

- Трагичните случаи ни напомнят за едно болезнено, но важно правило: престъпленията на млади хора рядко се появяват на “празно място”. Те са резултат от години на нездравословна семейна среда, липса на граници, емоционално изоставяне и често – преживяно насилие или травма. Детето, което расте в хаос или страх, учи, че светът е враждебен и че само чрез сила и агресия може да се защити. То няма вътрешен компас за това кое е правилно и кое не, защото никой не му е показал границите и не е създал стабилна рамка на сигурност. В съвременната среда към това се добавят и други фактори като

преждевременно излагане на насилие – в игри,

социални мрежи или телевизия. Прекомерната свобода без контрол, когато детето има достъп до оръжия, опасни вещества или неподходящи компании, социална изолация и липса на модели за здрави взаимоотношения. Често млади хора нямат доверен възрастен, който да ги напътства и подкрепя. Тъжната истина е, че в повечето случаи тези деца са жертви на средата, а не просто “лоши”. За да предотвратим трагедиите, обществото и родителите трябва да осъзнаят, че любовта без граници или строгост без обич водят до опасни последици. Детето се нуждае и от структура, и от емоционална подкрепа – само така може да израсне със стабилна психика и морален компас.