• Някои опълченци умират от раните си, други от бедност с пенсия от 20 - 30 лв.
• Коста Паница е екзекутиран за участие в заговор срещу княз Фердинанд

Някои опълченци, макар и да не са ранени сериозно в битка, умират бедни и в забрава. Например Тома Хитров, благодарение на когото днес знаем как са изглеждали революционерите, включително Васил Левски и Христо Ботев, Захари Стоянов и Панайот Хитов, си отива, дължейки пари на кредитори.

След смъртта му дъщерите му молят държавата да им отпусне помощ, защото не е получил пенсията си, а има заслуги за опълчението. В началото на XX век (фотографът умира през 1906 г.) пенсиите за опълченците са варирали между 10 и 30 лева месечно в зависимост от заслугите, раните, които са получили в боевете и личното им участие.

За да се докаже участието им, са трябвали свидетели, така че да няма измами. Колко точно е получавал Хитров, не се знае, но едва ли е вземал максимума, защото не е бил с висок офицерски чин. Бил се е в III опълченска дружина и в конната част. За справка по онова време един хляб е струвал около 20 - 30 ст., а средната дневна надница на работниците е около 1 - 2 лв., което показва, че пенсията е покривала едва базови нужди.

Други негови съратници от битките умират от раните си. Като Иван Цончев, командир на 8-а опълченска дружина по време на Руско-турската война. Там не влиза в битка, защото неговата част е била натоварена с караула и охраната на Търново и околността. Няколко години по-късно роденият в Дряново офицер участва и в Сръбско-българската война, където, яздейки кон, се забелязва отдалече и сърбите го раняват в гърдите край с. Братушково, близо до Драгоман.

Другарите му го изнасят от фронтовата линия и го закарват до с. Алдомировци, Софийско. Оцелява, но като голяма част от опълченците се включва и в македонските борби. Участва в Горноджумайското въстание през 1902 г., където отново е ранен. Вследствие на раните си е парализиран и прекарва последните две години от живота си в Софийската дивизионна болница (1908 - 1910 г.). Цончев играе роля срещу русофилския преврат срещу княз Александър, когато е част от Шуменския гарнизон и се противопоставя на офицерските бунтове. Той се включва и в македонската кауза като част от Върховнияния македоно-одрински комитет, участва в Горноджумайското, където отново е ранен, и в Илинденско-Преображенското въстание.

Също така нерадостен е краят на друг участник от III опълченска дружина - командира на рота Стефан Кисов. Роден в Болград (тогава Русия) в семейството на преселници от Елена, той е един от влезлите в ръкопашен бой с османската войска за спасяването на Самарското знаме край Стара Загора. Но след Освобождението роденият в Болград офицер е уволнен от армията затова, че се е противопоставил на антируската политика на регента, а впоследствие и министър-председател Стефан Стамболов. Кисов умира без почести през 1915 г.

Драстичен случай на трагичен край на български опълченец, макар и не командир, е на Коста Паница, участник в Априлското въстание и в четата на Филип Тотю, а после в боевете при Стара Загора и Шипка, за което е награден с орден "Свети Георги" - едно от най-високите отличия в Руската империя. След Освобождението започва военна кариера, като се включва в съединението на Княжество България и Източна Румелия, в Сръбско-българската война. Но разочарован от антируската политика на министър-председателя Стефан Стамболов, който търси сближаване с Австро-Унгария, Паница организира заговор за свалянето му, както и на княз Фердинанд.

Планът е разкрит през януари 1890 г., след като е създаден Военнореволюционен комитет с подкрепата на руския дипломат Порфирий Колобков, който обещава финансова помощ. Официално Петербург не се включва. Част от офицерите обаче отказват да участват и Коста Паница е осъден на смърт и публично екзекутиран пред целия офицерски корпус. Българите и тогава са разделени по въпроса предател ли е, или не. Сред македонската емиграция пък са го смятали за герой, останал верен на идеалите на националното освобождение.

Индивидуалната съдба на всеки опълченец обаче не е част от разказа за общото им участие в епопеята. Напротив, участниците във воювалите за българската свобода дружини се превръщат в мит.