А "чинията" на Бузлуджа била финансирана и със специална марка цигари

Кметът на столичния район “Средец” Трайчо Трайков предложи демонтираните фигури от Паметника на Съветската армия в София да бъдат извадени от склада край село Лозен и да бъдат монтирани “някъде край Дома паметник на БКП на връх Бузлуджа”. Кметът се мотивира, че те не могат да се поставят в Музея на социалистическото изкуство, защото щели да засенчват останалите паметници.

Кметовете на някои градове изразиха желание да приютят фигурите и да им намерят подходящо място, но Трайков репликира: “Не съм си позволявал да напомня за желанието на някои местни власти да приютят фигурите, тъй като съм убеден, че и в тези градове има хора, които не споделят ентусиазма на кметовете си за домакинство”. И дава пример с Димитровград. Съветници от Столичния общински съвет пък настояват за окончателното събаряне на Паметника на Съветската армия. Както винаги се случва, окончателно решение няма.

Всъщност разногласията започват още от приемането на идеята за построяване на паметника

Указът за издигането му е публикуван в бр. 69 на “Държавен вестник” от 26 март 1949 г. Идеята, както е прието, е тръгнала отдолу, а Министерският съвет се вслушва в гласа на народа – типично за ония времена. Подобна мисъл е изказал и Георги Димитров още преди две години. На 22 април 1949 г. става ясно, че идеята е подновена от Съюза на българо-съветските дружества и Славянския комитет в България. Заедно с Комитета за наука, изкуство и култура те подемат инициатива за организиране на Месец на съветската култура и българо-съветската дружба. Той трябва да е първият в България и да продължи от 20 май до 20 юни. Там става ясно, че те вече са направили аргументирано предложение, с което е решено в София да бъде построен паметник на Съветската армия. Този път като основен изразител на идеята е подписан Комитетът за наука, изкуство и култура. Обявен е конкурс за проекти в два етапа.

Скоро с ново писмо от комитета отново до Сава Гановски, който е помощник-министър на външните работи, се уведомява, че са определени участниците в журито за първия етап на конкурса и на 26 юли 1949 г. то трябва да се свика да даде оценка на работите.

В състава му са включени двама скулптори и един архитект от Съветския съюз

Журито с председател Карло Луканов заседава не на 26 юли, а на 4 август. Причината е ясна – смъртта на Георги Димитров на 2 юли, изграждането на мавзолея и наложеният траур.

Не е одобрен нито един от представените 12 проекта

Имената са доста странни и дори нелепи. Един от тях е озаглавен “Коминтерн”, друг “Колонада”, трети “Вярност”. В четвърти пък основното е изображението на Сталин в цял ръст. След дълги заседания журито решава, че нито един от представените проекти не може да бъде предложен за по-нататъшна работа, и вторият етап на конкурса става излишен. Само на два колектива е препоръчано да участват в нов конкурс след съответната задълбочена преработка. В доста внушителното жури са включени представители на министерства, Народното събрание, скулпторът Любомир Далчев, художникът Дечко Узунов, а от името на писателите е Ламар. Милко Балев пък е представител на Съюза на народната младеж. Скоро става ясно защо не е одобрен нито един проект.

На 18 август излиза становището на скулптора проф. С. Альошин от Москва и на члена на Академията по архитектура на СССР, ленинградчанина А. Гегел, повикани като консултанти. Двамата са категорични, че нито един от проектите няма ясно изразена идея за силата и непобедимата мощ на Съветската армия, не отразява признателността на българския към великия руски народ и неговите въоръжени сили. Руснаците отбелязват, че само в един проект има опит да се изрази това, но пък в него трактовката за отношенията между руския и българския народи е невярна.

Съветската армия е изобразена като жена във военна униформа, а българският народ е дете в нейните ръце. Те заключават, че освен няколко безпомощни и просто неграмотни проекта редица са абстрактни и формалистични както от идейна, така и от художествена страна.

Резултатите от конкурса според тях показали, че в него

не са участвали изтъкнати и водещи майстори на българската скулптура

Това обаче си било работа на самите българи, без да канят творци от други страни, и те трябва да мобилизират и обезпечат участието на най-известните си художници, скулптори и архитекти в това голямо не само художествено, но и политическо дело. И препоръчват в конкурса да се включат Иван Фунев, проф. Марко Марков, скулпторът Кирил Тодоров и колектив на тогава главния архитект на града Данко Митов.

Предлагат срокът да се удължи с половин година. И след това обаче не се появява удовлетворителен проект и на 30 януари 1950 г. министър-председателят Вълко Червенков излиза с постановление 212 за изработване на проектопаметника на Съветската армия. В него той определя и кои да са колективите – на Иван Фунев, Марко Марков, Кирил Тодоров, Андрей Николов и арх. Данко Митов. Препоръчва “паметникът да отразява в трайни скулптурни и художествени форми, в ясни и разбрани за народа реалистични образи силата и мощта на Съветската армия – освободителка на българския и другите народи...”.

Избрано е и мястото, предложено от руснаците – в Детския парк, както вече се нарича Княжеската градина, в която все още е и царският зоопарк. Определено е, че участниците в журито получават по 2000 лева на заседание, а при окончателното завършване на конкурса първата награда ще е милион лева, втората - 700 000, и третата - 500 000.

На 10 юли 1950 г. вече 13-членното жури с председател Георги Михайлов и с имена като Андрей Николов, Дечко Узунов и Деню Чоканов взема решение относно проектите. То е обсъдило 18 проекта в 16 заседания. Членовете му два пъти са ходили на мястото, на което ще се издига паметникът. За помощ и подкрепа дори са потърсени тогавашните Въздушни войски, които са пускали балони с диаметър 1 и 2 метра, за да се прецени височината на паметника и как ще се възприема между останалите сгради. Започнали са от височина 75 метра, намаляват я на 45, 30 и 20 и така пресмятат видимостта и внушителността на паметника. До втори тур са допуснати проектите на арх. Данко Митов, на Андрей Николов и Кирил Тодоров. Даден им е срок 6 месеца, за да подобрят проектите си и да привлекат, ако е нужно, нови членове. Решава се обаче да се предложи на Комитета за наука, изкуство и култура за разходите на колективите да се предостави сума от 250 000 – 300 000 лева. В проекта на Данко Митов височината на паметника е 56 метра. Журито решава, че тя в никакъв случай не бива да бъде надвишавана, ако не и намалена. Построеният паметник със скулптурите беше висок 45 метра.

После журито се занимава със срока, от който трябва да започне подобрението на проектите – дали да е от 1 август, или по-късно.

На 6 август 1951 г. Министерският съвет взема решение за построяване на паметника

В действителност в него са вложени идеите на няколко колектива. Автори на скулптурите са Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Иван Лазаров, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Архитектурното изграждане е на Данко Митов.

На 30 юли 1951 г. е създаден строителен комитет за построяване на паметника. Негов ръководител е председателят на комитета за наука и култура Сава Гановски. С постановление на Министерския съвет са отпуснати за годината 7,5 млн. лв., които за следващата ще станат 15 млн. лева. На трите колектива, класирани на първите места, с ново разпореждане са отпуснати по 400 000 лв. като хонорар, което ясно показва, че е взето от всеки най-доброто. Открит е на 7 септември 1954 г. от Вълко Червенков.

На 2 януари 1950 г. пак Министерският съвет постановява, че разрешава на Комитета за постройка на паметник на Съветската армия в град Сталин, както е прекръстена Варна, да обяви нов конкурс. Пак оценката е на Гегел от Ленинград. Дотогава са представени няколко проекта. Единият от тях е на съветски моряк и е отхвърлен, тъй като не изразява в пълнота идеята за освобождението на България от Червената армия. Вместо него е издигнат паметник на Сталин, по-късно разрушен и направен нов.

Паметници на Съветската армия има и в много други градове на България. Да споменем Бургас, Русе, Шумен, Плевен, Ямбол и другаде. Почти навсякъде те си стоят. Пловдивчани, а и бургазлии си запазиха техните Альоши. Ясно е, че на едни това се харесва, на други не. Но такава си ни е и историята – разнопосочна. И никога няма да стигнем до съгласие особено ако се намесва и политическата конюнктура.

Подобни перипетии като с Паметника на Съветската армия

има и с паметника на Бузлуджа

Решението за построяване на паметници там е от 1951 г. по повод 60-годишнината от Бузлуджанския конгрес на БРСДП. Дотогава на голия планински връх е построена само едноименната хижа, която подслонява туристите, решили да отдадат почит на Хаджи Димитър. За набиране на средства за строителството са издадени възпоменателни пощенски марки на цена 1 лев с името “Първи конгрес на Бузлуджа – 1891 г.”. Включва се и Българският държавен тютюнев монопол, който създава специалната марка цигари с номер 16 “Бузлуджа”, средствата от продажбата на които наред с приходите от пощенските марки отиват в специално създаден фонд.

По същото време са обявени и конкурси за проект. Първият е представен през 1953 г. и в него се имат предвид паметници за учредителния конгрес на БРСДП и битката на партизаните от Габровско-севлиевския партизански отряд през януари 1944 г. По-късно към тях се добавят и паметник на Хаджи Димитър, както и паметна плоча на мястото на неговата смърт. Те са готови след 10 години.

На 5 март 1959 г. е спуснато разпореждане 274 за изграждане на национален парк “Бузлуджа”.

Почти по същото време Министерският съвет взема решение за изграждане на внушителен паметник на връх Бузлуджа, с който да се отбележи неговото национално значение. Не е пропуснато да се добави, че той трябва да е по-голям и впечатляващ от всеки друг. И той според замисъла събира в едно последната битка на четата на Хаджи Димитър, основаването на БРСДП и партизанското движение. В началото на 60-те години пак в името на търсене на някаква приемственост парк “Бузлуджа” е обединен с “Шипка”. Строителството на дома паметник започва през 1974 г. в чест на 30-годишнината от 9 септември. Открит е от Тодор Живков на 23 август 1981 г., когато пък се чества и годишнината от шипченските боеве. Автор на проекта е арх. Георги Стоилов.

Руснаци избират мястото

Альошин и Гегел на няколко пъти се разхождат из центъра на София и търсят най-подходящото място за издигане на внушителния паметник. Те определят и къде да бъде той. Ето и тяхната оценка:

“Площадът пред храм-паметника “Александър Невски” е неподходящ, защото е най-високото място на София и самият храм ще пречи на зрителното възприятие на новия паметник. Градинката между Народното събрание и университета също е малка, има случайно архитектурно обкръжение, а и ще се намира до съществуващия паметник на Освобождението на България.” (Имат предвид Паметника на Цар Освободител – б. а.)

Като неподходящо място определят и строящия се център с внушителната сграда на ЦК на БКП, тъй като там си имало вече архитектурно оформление. Площадчето до Руската църква също им е прекалено малко за такъв паметник.

Най-удачно им се струва мястото в градината пред университета, която те наричат детски парк, а всъщност е старата зоологическа градина. Мотивират се, че това било едно от най-посещаваните места на София, имало естествен фон от зеленина и се откривала гледка към Витоша. Като допълнителен мотив изтъкват, че така ще се оформи естествена поредица от паметници – Мавзолеят на Георги Димитров, Паметникът на Цар Освободител, Паметникът на Съветската армия и в бъдеще паметник на българските партизани. Той пък е заменен от Братската могила.