Актьорът не получи нито една награда за ролите си. Единственото отличие е на кинофестивал в Прага

Kиното откри сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм - комедията “Любимец 13” (1958). Тук той е в много смешен тандем с Енчо Тагаров. Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат варненския голмайстор от “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Но Парцалев вече е нашумял с партньорството си с Енчо Багаров (да не се бърка с Тагаров) - легендарен е техният дует в Театъра на Трудовата повинност (бъдещите Строителни войски) в естрадните спектакли, с които обикалят страната. Двамата са и сред създателите на Сатиричния театър през 1957 г.

След като Багаров загива в автомобилна катастрофа, Парцалев прави дует със Стоянка Мутафова и дълги години са безспорният номер 1 в народното шоу “Хумор, сатира и забава”. Независимо дали то е по радиото, телевизията, или на провинциалните сцени.

Георги Парцалев е роден на 16 юни 1925 г. в гр. Левски. От дете мечтае да стане артист и да играе силни драматични роли, с които да разтърсва и разплаква зрителите. Но орисниците му явно вече са решили друго.

Веднъж на любителската сцената на родния си град младежът играе в класическа трагедия и в края на представлението трябва да се гръмне с пищов. Зад кулисите стоял мъж с дъска и с удар по нея трябвало “да озвучи” изстрела. Парцалев произнася съдбовните си последни думи, опира пищова в слепоочието си и дърпа спусъка. Никакъв звук. Дърпа спусъка втори и трети път. Пак нищо. Младият актьор хвърля пищова, грабва нож и се провиква: “Заколвам се!”. Тъкмо “падал в кръв” и зад кулисите се чул “изстрелът”. На другия ден по улиците хората се смеели: “Ей го тоя, дето се гръмна с ножа!”.

Георги Парцалев завършва гимназията в Плевен и записва медицина. Такава е волята на родителите му - да имат лекар в семейството. Уж учи синът за доктор, но сърцето го дърпа към сцената. Завършва семестриално, но не се дипломира, защото вече играе в театър “Възраждане”. Когато обаче идва повиквателната за казармата, истината лъсва.

Недоучилият лекар заминава трудовак в Мадан. Там именно се запознава с Енчо Багаров, после към тях се присъединява и Саркис Мухибян и тръгват към театралната слава. Твърди се, че след години майката на Парцалева великодушно казала:

“По-добре е, че наш Георги

стана артист. Кой щеше да

ходи да се лекува при него...”

Георги Парцалев притежаваше редкия дар божи да развеселява хората. Зрителите започваха да се смеят още с появата му пред микрофона, на сцената или на екрана. Дори без да е произнесъл дума, без да е направил някой от характерните си жестове. Вижте какъв портрет му направи Татяна Лолова:

“Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура. Елегантно-екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен, мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани със златни пръстени. С фрак или със селски потури - винаги център на шумни компании. Никога сам, но самотен. И много тъжен в живота. Нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки и големи зали, поляни и стадиони. Характерен глас. Имитиран, но неповторим. Романтичен. Ярък...”.

Стоянка Мутафова също казваше, че докато на сцената и в киното предизвиквал голям смях, в живота бил много тъжен След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели цели 6 години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка и най-смешно оръжие.

В “Привързаният балон” (1967) по Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Тук, докато гледа как циганетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”. Предполагам, че на снимачната площадка се е чувствал като у дома си, защото във филма на Бинка Желязкова се снима почти цялото актьорско войнство на Сатиричния театър.

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача - той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита. Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една- единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга, като се прехвърля през едни тераси. Гледахме филма с Калоянчев у тях и той каза:

“Ама той беше много страхлив

човек, това сигурно е дубльор.

Ей го, снимат го отдалече,

не е Пацо това...”

За ролята си в следващия филм “Петимата от “Моби Дик” (1970) Парцалев е избран без пробни снимки. Той е сред доказаните звезди на Сатирата, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята, когато пише сценария.

В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на... кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му - актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. “Пацо започна да надува лодката и аз му викам: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля...” . Той просто иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това. Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен”.

Най-неочаквано за всички

Ивайло ревва и отказва

да се снима

Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “ Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, моето момче - отвърнал актьорът, аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

“Георги Парцалев се държа великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”, разказа ми преди години Гриша Островски. Актьорът идва на Каваците край Созопол с любимата си хладилна чанта и грижливо наредените в нея напитки. В ония години предпочита мастика и мента. “Народът обича да пие мента. А българският народ не е глупав!”, обичал да се шегува в компания Парцалев. Той е ларж, гостоприемен и страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събирл цялата група на обеди и вечери, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И никога Парцалев не позволява друг да плати сметката.

В “Тримата от запаса” (1971) Георги Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Първи Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля - Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”. Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля - на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

“Търсех неочаквана комбинация от трима комици и съм щастлив, че я намерих в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов”, казва Зако Хеския. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма.

Тук Парцалев наистина разгърна огромния си талант, но го вкара в друго русло - на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита Бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ, зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг - звучи мъдро и житейски правдиво. И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа.

Съботянинът Иван е нещо

като малък нашенски

Махатма Ганди,

който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма обаче героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушава с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова. Между другото - една от най-големите приятелки на актьора.

“Тримата от запаса” сближава Георги Парцалев с Кирил Господинов. Двамата плюс Никола Анастасов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат.

“Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Кирил Господинов описва своя партньор при снимането на филма така: “Парцалев беше изключително приятен събеседник и човек. Скромен. Но неговата популярност беше безгранична. За такова нещо човек даже не може да си въобразява. Идваха с каруци от съседните села да го видят. С камиони идваха. С коли. Само и само да го видят. След снимките, когато си тръгвахме по квартирите, тълпи деца вървяха след него. Тълпи. И всеки искаше да го докосне. Популярността на Парцалев е пословична, тя е приказна. Невероятна. Разбира се, той се държеше нормално. Човешки. Доколкото можеше, отговаряше на всички. Беше изключителен колега. Всеки, който е работил с него, знае какво е Парцалев...”.

Никола Анастасов си спомня, че докато снимат “Тримата от запаса”, иска да изглежда по-смешен от Парцалев. Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата запасняци пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии - за радост на тълпата зяпачи, стекла се от всички околни села. И тогава една бабичка казва:

“Абе на Парцалев най му мяза

и калта...”. “Е, завидях му”,

признаваше Никола Анастасов

Един ден при актьора идва семейство цигани и се примолва да купи акордеон на едно от децата, било много музикално, а те нямали пари. Парцалев им дал пари за акордеон, но на другия ден циганите поискали да купи на момчето и колело. Той, разбира се, ги прогонил...

След един снимачен ден Парцалев и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той играел в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях” също имал представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в Сатирата си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант взема кашон червено вино “Гъмза” и отиват в дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

Никола Анастасов смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”. Тогава се очаквало наградата да бъде поделена между тримата актьори, но накрая я дават само на Кирил Господинов. В “ С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутия си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели. “С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но не е допуснат до Варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. Че авторите са се изчерпали и “тъпчели на място”. Сценарият за “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст.

“Оставете на мира

пионерите, дайте филм

за пенсионерите”,

превеждат в типичния си стил Братя Мормареви високоотговорната си задача. Братята пишат главната роля специално за Парцалев. Той още няма навършени 50 години, но с малко грим го докарват да изглежда на 60. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се е трудил на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”.

След което на Рашков му се струпват куп беди - от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

За филма “Сиромашко лято” през 1974 г. на 25-ия Международен кинофестивал в Прага, Чехословакия, Парцалев получава наградата за най-добра мъжка роля. Това е единственото признание за актьора - в България той не получи нито една награда - нито в театъра, нито в киното, нито в телевизията.

Наричат го тъжния клоун. Твърди се, че кръстник е самият Радичков. Голямата му мечта е да изиграе Дон Кихот на театралната сцена. Уви, тя не се сбъдна.

“Пацо ме обичаше, аз го боготворях”, казва Лили Иванова. Двамата участват в десетки концерти в цялата страна. “Той беше абсолютният любимец на българската публика, а аз много го харесвам във филма “С деца на море”, признава примата на българската естрада.

“Пацо беше най-популярният от нас”, признава дори смятаният за тартор на сатиричната трупа Георги Калоянчев. Парцалев първи напусна тази трупа - почина от левкемия на 31 октомври 1989 г., само десетина дни преди комунизмът да започне да се срутва.