Вече сме минавали през това.

Не в книги и доклади. A покрити с кръв. Под звуците на сирени. Свидетели на погребения.

Погребахме децата от Тулуза. Купувачите в „Ипер Каше". Туристите в Еврейския музей в Брюксел.

Седяхме от среща в среща с европейски длъжностни лица, които настояваха, че всичко това са изолирани случаи. Произволни. Акт на действие на самотен вълк. Продукт на психично заболяване.

Опитвахме се да обясним. Няма съвпадение. Това е последица.

Последица от това, че допуснахме една ислямска идеология да се разрастне неконтролируемо.

Последица от това, че се преструвахме, че антисемитизмът е победен в момент, в който той просто бе препакетиран в нов облик.

Последица от това, че отказвахме да прозрем, че антиционизмът бързо се превръщаше във възможно най-приемливата социална – а едновременно с това и най-опасната – форма на омраза срещу евреите по наше време.

Допускайки това, позволихме на всеки радикализиран индивид – от ислямистки проповедници до крайнолеви активисти – да се вкопчи в този наратив.

Сега, този сюжет достигна до Америка.

Сара Милгрим и Ярон Лишински – млади, сгодени, преизпълнени с надежда –бяха застреляни във Вашингтон, окръг Колумбия, пред еврейски музей. Техният убиец се позова на Газа. Той извика, че иска да „освободи Палестина". Нарече своето действие „акт на съпротива" с политически характер.

В изкривено-извратения му замисъл те не бяха хора. Те бяха ционисти. А това, от своя страна, достатъчно.

Това, което най-много ме порази в часовете след тяхното убийство, бе онова познато чувство, което изпитах. Евфемизмът. Синтактичният анализ на компонентите. Опитите за разграничение на този акт от идеологията, която стоеше зад него. Стремителното втурване той да бъде класифициран като изолиран акт.

Но аз вече бях гледала този филм и знаех неговия край.

В Европа, прекарахме години, разглеждайки всяка атака като една своеобразна отделна трагедия.

Мохамед Мерах от Тулуза? Тревожен.

Амеди Кулибали от Париж? Радикализиран в затвора.

Мехди Немуш от Брюксел? Демобилизиран войник от Сирия.

И въпреки това, всички те споделяха едно и също убеждение: че евреите - особено тези, свързани с Израел - не са цивилни граждани. Не са невинни. Не са безопасни.

Откъде идваше то?

От лозунги, които никога не се осмелихме да оспорим, преминаващи от „геноцид" до „апартейд" към „от реката до морето".

От наративи, които бяха оправдавани.

От интелектуалци, които изразяваха своята ненавист към ционистите, не към евреите – така сякаш това разграничение съществува на практика.

От богоубийството до геноцида-една рециклирана метафора, препакетирана в нова обвивка, в крак с новото столетие.

От иделогии, разпространявани от ислямски проповедници, онлайн видеа и телевиозионни програми, криминализиращи Израел и ционистите.

Там, където „интифадата" се продава като справедливост.

Ние не взимахме тези думи насериозно. Наричахме ги метафора. Отказвахме да прозрем как метафората се превръща в убийство.

Европа вече плати много висока цена. Не защото заплахата бе зад гърба ни, азаради загубата на толкова много човешки животи.

А сега и Америка.

Но с една разлика, която има решаващо значение.

В Европа, убийците, в по-голямата си степен бяха ислямисти – джихадисти, радикализирани в джамии, в онлайн пространството или затворите.

В Америка, идеологията бе пуснала свой корен – не единствено, но особено видимо – чрез концепциите на крайно лявото движение.

Крайно ляво, омаяно от своите ислямистки съюзници, пленени в клопката на Хамас и Хизбула.

Крайно ляво, което говори езика на деколонизацията и съпротивата.

Крайно ляво, което скандира „от реката до морето" без капка колебание.

Както и това, което преобразява Газа в сцена на морално позьорство, където насилието се превръща в добродетел, а терорът е маскиран като справедливост.

Елиас Родригез не бе джихадист. Той бе, поне допреди няколко години, член на партията „Социализъм и свобода" (англ. PartyforSocialismandLiberation - PSL).

Владеел е свободно езика на заселническия колониализъм. Определял е цивилните евреи като „поттисници".

И така докато взима пистолета...

Ядрото на логиката и аргументацията, обаче, е едно и също:

Евреите са виновни.

Ционизмът е зло.

Насилието е не само разбираемо, но и оправдано.

Тези призиви са не само лозунги – те са продукт на един отдавна съществуващ идеологически съюз, който засилва своя глас и става още по-осезаем и смъртоносен.

В Европа убииците бяха джихадисти. В Америка кървавият извършител дойде от редиците на крайно лявото.

Дистанцията, обаче, все повече се смалява: когато езикът на социалната справедливост използва ислямистки наративи, насилието е поставено в рамката на съпротивата, а университетските кампуси прославят Хамас в името на освобождението – резултатът винаги е един и същ.

Евреите някога бяха определяни като раса-отровител, която ще бъде неутрализирана от защитниците на Западната цивилизация.

Сега сме представяни като народ от расисти, които ще бъде елиминиран от защитниците на моралния прогрес.

Различни действащи лица. Различна естетика. Същият смъртоносен резултат.

А зад двете – и в Европа, и в Америка – стоят мощни външни сили.

Те разбират едно нещо, което много европейци и американци отказват да прозрат:

А именно това, че антисемитизмът не е само проблем на евреите. Той има цивилизационно измрение, насочено срещу Запада.

И не, не е проблем само и единствено на крайно левите сили и движения.

Идеологията, вдъхновила убиеца във Вашингтон, действа по същия начин по който тази, подтикнала убийците в Поуей и Питсбърг - бели расисти, които вярват, че евреите са врагове, а насилието решение.

Същата структура. Същата логика. Различен речников запас.

Навремето бе: „Евреите няма да ни изместят."

Сега се превърна в: „Глобализиране на интифадата."

Те не се крият.

Те са студенти във вашите университети.

Те са автори на рубрики в известни издания, инфлуенсъри и учители.

Те говорят езика на справедливостта и освобождението, използвайки го, за да дехуманизират отсрещната страна.

И когато един от тях вземе оръжието в ръка, на нас ни казва – отново и отново – че това е толкова объркваща ситуация.

Не е!

Виждали сме го и преди. Умолявахме ви да се поучите от нея.

Урокът не се концентрира само в това, че евреите имат нужда от защита, а в това че думите, изречени безконтролно, се превръщат в дела.

Този самотен вълк единак не се появява от нищото.

Той е отгледан и откърмен в среда, където антисемитската идеология е толерирана, превърната в преобладаващо възприятие, а накрая – въведена в действие.

Съединените щати все още имат време да кажат това, което Европа не успя:

Не можем да допуснем тази борба да се превърне в политическо притежание на една партия или политически лагер. Ако го допуснем, тя ще бъде експлоатирана, инструментализирана, а накрая игнорирана.

Цялото ни общество трябда да й се противопостави, отчитайки факта, че антисемитизмът претърпява новo равитие.

Радикалният антиционизъм, в своята най-идеологизирана и елиминационна форма, не е просто знак на несъгласие.

Той е доктрина на омразата.

Отнема животи.

Вече сме минавали през това.

Предупредихме ви.

А днес изгубихме още два живота.

Б.Р. Заглавието е на редакцията. Оригиналното е "Уроци от Европа... Отново"