Олигарсите започнаха играта – и накрая всички губят

Не е прав този, който е казал, че революцията изяждала децата си – всъщност тя изяжда своите бащи.

Ето един пресен пример - преди 2 седмици пред съда в Киев застана тъжната огризка от олигарха Игор Коломойски, без чиято могъща подкрепа Володимир Зеленски едва ли би станал президент. Светът го помни шкембелия с буйна коса и брада, но сега се яви с гладко обръснати хлътнали бузи, а темето му отразяваше светлината на съдебния лампион. Уви,

украинската революция не му прости, макар че той финансира

и двата “майдана”, и демократичния президент Виктор Юшченко, и премиерката Юлия Тимошенко с русите плитки, и накрая изведе Зеленски от актьор до държавен глава. Такава е съдбата на някои олигарси, кучка неблагодарна.

У нас анализаторите на войната в Украйна се делят на две скарани школи - едните обвиняват Путин, а другите – Байдън. Без да споря нито с първите, нито с вторите, тук искам да добавя и третото измерение на украинската трагедия – борбите на местните плутократи за власт и пари. От това и ние тук можем да си направим някои поуки.

Самата природа на олигархичния преход води право до хибридната война. Първо народът се разочарова от лявата олигархия, после от дясната, после още по веднъж, докато накрая

вдига ръце и започва да чака управията от чужбина

И управията пристига, в украинския случай и от изток, и от запад.

През 2014 година, когато украинците се вдигнаха срещу проруската управия, те имаха всички основания за бунт. Според изданието на ЦРУ “Фактите по света” брутният вътрешен продукт на глава от населението бе е едва 7400 долара годишно, докато в Русия тогава беше 18 хиляди. Дори в бедна Белорусия бе 16 хиляди. От най-заможните граждани на СССР украинците бяха станали най-мизерните нови демократи.*

Само че в Белорусия не се появиха олигарси и нищо не разграбиха. В Русия се появиха и разграбиха каквото можаха, но през 2000 г. на власт дойде Путин и бързо ги опитоми. В Украйна обаче олигарсите продължиха да вилнеят неопитомени и когато вече нямаше какво да се граби, хванаха се един друг за шиите.

След Оранжевата революция през 2004 г. Украйна мина в ръцете на прозападни политици, но народът продължи да обеднява. През 2010 г. той избра проруския президент Виктор Янукович, а през 2012 г. даде победата на неговата Партия на регионите.

Само че партията не беше негова, тъй като от общо 185 депутати 60 принадлежаха на олигарха Ринат Ахметов, а 30 на олигарха Дмитро Фирташ, и двамата от Донецкия олигархичен клан. Те бяха основните спонсори на Янукович и взеха своето.*

Но вместо да управлява скромно, президентът Янукович се опита да се превърне самият той в олигарх. Това не се посрещна добре от двамата му основни спонсори и те решиха да му скроят шапка. През есента на 2013 г. Янукович направи груба грешка – отложи подписването на договора за асоцииране с ЕС. Народът излезе да протестира, тръгна мощен Евромайдан и в решаващия момент двамата милиардери наредиха на своите 90 депутати да минат от другата страна на барикадата. Техните телевизионни канали също се пребоядисаха за една нощ и край – Янукович свърши курса. Добре, че поне успя да избяга. Разбира се,

и двамата олигарси имаха втори план.

Ахметов застана зад Арсений Яценюк, когото Белият дом бе набелязал за премиер. Фирташ пък заложи на партията на Виталий Кличко, зад когото стоеше Германия. Тогава американската проконсулка Виктория Нюланд изрече култовата фраза Fuck the EU и Ахметов се оказа по-предвидливият.

Евромайданът имаше и по-праволинейни спонсори. Най-видните бяха олигарсите Игор Коломойски и Петро Порошенко, и двамата верни евроатлантици. Тяхната роля също бе решаваща. В началото Евромайданът бе културен и мирен и ако президентът Янукович бе казал отрано: “Добре, ще подпиша договора с ЕС”, може би щеше да му се размине. Но той закъсня, Коломойски и Порошенко докараха с автобуси от западните райони около 10 хиляди ултраси и те веднага се хвърлиха в бой. Твърди се, че лично Порошенко подкарал трактор да бута оградата на президентството.

Уви, избирателят на Янукович не бе гъвкав като своите олигарси. Да напомня, че в Донецк, Луганск и Крим за проруския президент бяха гласували около 90% от избирателите, а в съседните области – 70%. Нормално бе да се разбунтуват, а големият брат да се притече на помощ. Да, от гледна точка на международното право това не бе правилно, но от гледна точка на властта бе неизбежно.

Тук се спирам само на игрите между 4 основни украински олигарха, тъй като това не е роман и няма място за всичките 40-50. Важното е, че те илюстрират типичната схема на олигархичния преход. И най-важен е епилогът, в който научаваме какво се случва с четиримата.

Започваме с най-богатия, донецкият господар Ринат Ахметов. Той беше проруски, после бързо стана проамерикански и се спаси, но

войната, която сътвори, му отне богатството.

Според различните сметки преди това е имал авоари за 10-15 милиарда долара, а днес едва ли са му останали и 2-3. На това отгоре постоянно му се налага да дарява още и още я за армията, я за инвалидите, я за вдовиците, я за трансджендърните художници – маринисти. Я е отказал, я са го пратили в окопите.

Колегата му Фирташ, другият едър спонсор на Янукович, от десетина години е запрян във Виена с мярка за неотклонение, тъй като обжалва искането на САЩ да го екстрадират. Там напират да го съдят за пране на пари. От огромното му богатство почти нищо не е останало.

Но най-зле от всички е Игор Коломойски, бащата на революцията, така да се каже. В миналото богатството му се изчисляваше някъде между 3 и 6 милиарда долара, а днес има само каквото е успял да зарови в земята и в офшорките.

След като вдигна оборотите на Евромайдана, Коломойски бе назначен за губернатор на Днепропетровска област, но за кратко – щом стана президент, Петро Порошенко го уволни, национализира му банката и прати Темида по следите му. Коломойски обаче не се предаде. Той поръча и излъчи в своя телевизионен канал сериала "Слуга на народа", който превърна Зеленски в национален герой, а през 2019 г. финансира успешната му президентска кампания и за кратко взе властта. Разбира се, Зеленски веднага се зае да изпълнява поръчките на своя спонсор, но... лично Чичо Сам го изкомандва "кръгом". През 2020 г. съдът в САЩ обвини Коломойски в крупна банкова измама и Зеленски се видя принуден да се разграничи. Щом през март 2022 г. Русия нападна Украйна, положението на олигарха стана неспасяемо. През 2023 г. той бе арестуван с голям списък от обвинения и едва ли ще излезе на свобода в близките 10-15 г.

И накрая стигаме до бившия президент Петро Порошенко. Според мен в сравнение с другите олигарси той е най-културен и вероятно честен, поне не личи да е нагло заграбил народната собственост. Но играта иска своето. Новият президент Зеленски го подгони още щом дойде на власт, а през 2021 г. му повдигна обвинение в държавна измяна и финансиране на терористи. И той мина през ареста.

Следващата власт сигурно ще го оправдае, но междувременно обстановката е изнервена, така че трябва много да се пази. Някои украинци са твърде емоционални, нали помните кой уби Луканов? Тези дни в Мадрид застреляха един от бившите адвокати на Коломойски и на самия Зеленски, а преди това и на Янукович. Знаел бил повече, отколкото му се полага, а може би имал и документи.

Такъв е епилогът в играта на олигархичен преход – както в пиесата на Шекспир, накрая идва Фортинбрас. И не е нужно Фортинбрас да говори езика на туземците. Както казах в началото – щом битките на националния олигархичен елит не водят до управия, накрая управията идва от чужбина.

*Тези числа са взети от книгата на Питър Турчинов "Последни времена". Преведена е на български и горещо я препоръчвам.