Би било добре да се погледнем отстрани. Целият политически свят - поне в Европа и Америка - се е вторачил в оскъдните няколко изречения, които Путин и Тръмп снизходително изговарят в полза на притихналото обществено мнение. Тези изречения звучат донякъде в различен стил, но изразяват едно общо съдържание. "Не е ваша работа кога ... как ... и какво ще се случи" - с войната, с усилията за мир, с очакването за минимална справедливост при приключването й. Това е третият публично оповестен разговор между Путин и Тръмп. След всеки от тях наблюдателите почти си вярват, че очакват чудо. Фактът, че не се впечатляват от липсата му показва само, че никой не очаква нищо. Путин, Тръмп, лидерите на Европа, наблюдателите на задънената улица - всички ритат празната консервна кутия надолу по улицата. Светът не е просто в хаос - светът е в задънена улица.

През 1648 година е сключен Вестфалският мир. С него се слага началото на този международен порядък, чието поредно рухване наблюдаваме понастоящем. Суверенните нации имат отговорности помежду си, а тяхното регламентиране изисква натрупващо се богатство от принципи, процедури и правила на поведение, което изгражда компендиума на международното право - стъпка по стъпка, прецедент след прецедент. Цивилизацията представлява процес на развитие на човешки отношения, опосредени от правила и институции. В политиката ролята на лидера е от ключово значение. По-голяма е от ролята на личността в историята като цяло. Лидерът играе относително сложна игра, опосредена от правила. Геополитическото поле е крайно усложнен вариант на маса за снукър. Всяко пропуснато действие или погрешен удар е шанс за противника да направи печеливша комбинация.

Днешният ни свят е пореден ауфтакт (празен такт) от процеса на подреденост в международната система. Пауза с проблемна легитимност, в която правилата са престанали да опосредяват силата, да канализират властта. Мисля Чингиз хан беше казал - "Представяте ли си колко сте грешни, щом ви се случвам точно аз..." (Цитатът е приблизителен.) Нямам съмнения, че през последните десетилетия натрупахме много грехове. Единият от тях е, че приехме желаното - поне от някои - за действително. А тогава когато желано и действително се слеят, резултатът е чувство за безнаказаност - на намеренията, на амбициите, на властовите действия. Арогантността да си повелител на правилата - "ключар на системата" - създава съпротива, която бавно се натрупва зад самодоволната стена на хегемонията. В един момент съпротивата прелива и отнася стената. Тази съпротива най-често е сляпа и вълната издига на гребена на хаоса най-причудливите фигури на обществената тиня...

Някои уподобяват склонността на лидери като Путин, Тръмп и Си Дзинпин да се договарят помежду си с концерта на "великите сили" от 19 век. Силите, които се събират, решават и определят съдбата на останалите, попаднали под "сферите им на влияние". Сравнението е повърхностно и невярно. Концертът на европейските империи играе ролята на най-малък общ знаменател в поддържането на разумен баланс между тяхната власт и амбиция - за да не може никоя от тях да вземе връх и подобно на Наполеон да се нахвърли върху останалите. "Концертът" на Путин, Тръмп и Си (с поддържащото ръмжене на Ким Чен Ун, Хаменей и Лукашенка) е сговор за премерване на силите зад гърба на публично легитимните международни отношения. Да претендираш, че договаряш мир в Украйна докато се опитваш да сключиш взаимоизгодна сделка с агресора пред очите на целия свят е някаква нова степен на арогантност, с която засега светът не е напълно привикнал - все още се чуди, оглежда се, дори се възмущава. Преоблемът не е в неморалността на сделката - тук моралът няма никаква референтна стойност, той отсъства изцяло като регулатор. Проблемът е в безпомощността на наблюдателите, в тяхната плахост да попитат - "За какъв мир говориш, нали съвсем открито просто въртиш едни пари?"

Самият агресор се намира в напълно хармонично присъствие на духа и жизнерадостно чувство за хумор. Телефонният звън го е заварил в добро настроение и той игриво обсъжда настояването за "мир в Украйна". Не, примирие няма да сключи, но ще преговаря - щом така скъпият му приятел от другата страна на слушалката толкова настоява. Ще видим там - с кого ще преговаря, за какво ще преговаря, кого ще прати да преговаря... Не е изключено и някога да се договори за примирие. Но на основанието на своите людоедски условия, при удовлетворяване на апетита, с който е разтворил паст на 24 февруари 2022 г. ... И това великодушно обещание двамата разговарящи радостно съобщават на притаилата дъх публика след края на своя разговор - в който едва ли "мирът" е бил единствената важна тема. Да припомним, че този разговор се случва за трети път през последните няколко месеца. А съпътстващите го монолози се случват всеки ден.

Един стар познат наскоро отегчено ме попита - "Защо я превърнахте тази Украйна в най-големия световен проблем... Нелепо е, само за това говорите..." Не зная какво поражда отегчението му, но знам че ако спрем да говорим за Украйна, в настъпилата тишина ще започнат да крещят всички тези приглушени детайли на лидерско безочие, на безчовечно безразличие, на хищна алчност и многопластова душевна патология, които сме допуснали и утвърдили да управляват нашия свят. Малко е да се каже, че пътят на тези хора не ни води към храма - за това предполагам никой няма илюзии. Най-вероятно е техният път да ни води към пропастта на едно всеобщо наказание, което заслужихме с десетилетия лицемерие, раздута имитация на прогрес и справедливост, със заравяне на главите в пясъка винаги, когато ставаше очевидно, че не ни чака нищо добро. Затова мълчим и се преструваме, че чакаме чудото да излезе от поредния височайш телефонен разговор или от поредната протоколна среща. Само че той - колективният "Чингиз хан" - не ни се случва случайно... Време е за сваляне на маските.

От Фейсбук.