Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Маша Илиева:

- От 1995 г. имате собствена школа, която носи името ви, а през 2000 г. регистрирате и трупата "Младият балет на България". Какви са наблюденията ви - има ли завръщане към балета у нас, както е в театъра?
- Има отлив от изкуството. Към постановките има завръщане, но не и към професията. Почти винаги играем пред пълни салони, особено класическите постановки "Лебедово езеро" и "Баядерка". Школата ми е препълнена с ученици, има и други балетни школи, към които също има интерес, но не и на професионално ниво.
Навремето, когато учех, бяхме две паралелки по 22 деца, сега за 20 места, влизат само 10 деца. Лоша работа...
- Може би младите хора се ориентират повече към модерния балет, а не към класическия?
- Модерният балет е странно понятие. За едни е това, което виждат в българските шоупрограми, но той може да произхожда от класическия. Повечето деца си представят точно това, на което са свидетели в дискотеките, а аз смятам, че модерният балет няма да го бъде без класическия. На Нова година бях в Берлин, във "Фридрихщатпалас", където моя ученичка танцува. Там има неземни възможности - две или три сцени непрекъснато се движат, едната потъва, появява се басейн, отгоре тече вода... Казаха ми, че няма да ми хареса представлението, защото балерините не танцуват на палци. Истината е, че всички танцьори бяха много добре обучени на класически балет. Така че няма значение дали ходиш на палци или не, важно е да ходиш красиво, а за това трябва да си учил.
- Много ли е болезнено да се танцува на палци?
- По-болезнено е да спреш да танцуваш. Болката ни съпътства през целия ни живот - това е истината, колкото и да звучи високопарно. И сега лекувам травма на едната си ръка и много ме боли.
Цял живот ме боли нещо, като в оная приказка - като се събудя и ако не ме боли нещо, значи съм умряла
- Кой е вашият танц?
- В "Аранхуест" - известно произведение за китара и оркестър, има едно адажио, което още навремето, когато се явявах на конкурси, Маргарита Арнаудова го направи за мен. В тези 6 минути трябва да разкажеш за самотата, за спомена за любовта. Появява се човекът, танцуваш с него и след това той си тръгва, а ти оставаш с мислите и самотата си. Бях толкова млада, че не бях изпитвала подобни чувства, но много обичах да танцувам този танц.
- В живота изпитахте ли тези чувства?
- За съжаление - да.
- За Ясен Вълчанов (бивш съпруг, б. а.) ли става въпрос?
- Не говоря за конкретни връзки. Случвало ми се е да остана сама за дълго време. Човек се събира и разделя, което не е някакво събитие, но за мен се е превръщало в събитие, защото съм много емоционална и съм преживявала всичко.
- Кои са мъжете, оставили следа в живота ви?
- Малко са, но много са ми помагали.
- Вероятно защото сте заслужила?
- Когато свърши представлението, много ти ръкопляскат и си казваш - да, заслужила съм, работила съм много. Когато не се получи, дълго време мислиш защо така стана. Лошите представления се запомнят повече от добрите, може би е така във всичко...
- Трудно ли преживяхте периода с "отнемането" на титлата прима?
- Тя не се отнема. Остава си. Ти си танцувал най-отпред, бил си в главни роли,
никой не може да те нарече бившата прима
Като си бил световен шампион, си оставаш такъв, нали? Така е и с примабалерината - звание, което остава завинаги. Разбира се, не съм от хората, които го натрапват. В един момент всеки слиза от сцената, както казва мъжът ми - и Стоичков е спрял да играе. На мен ми помогна една травма да преосмисля нещата и да си внуша, че като слезеш от сцената, продължаваш да живееш, дори имаш време да обядваш (усмихва се, б.а.).
- Може би, ако не беше станала прословутата история с еротичните ви снимки за известно списание, щяхте да останете още на сцената на Националната опера и балет като примабалерина?
- Истината е, че останах на сцената и още играх. Но точно по време на тези снимки направих възпаление на единия си крак, което се превърна в киста. Започнаха безкрайни операции, но никой не разбра. То като ти се счупи хладилникът, и пералнята ти се разваля, и колата не пали...
- Съжалявате ли, че се снимахте гола?
- В никакъв случай, защо да съжалявам - поне имам хубави снимки!
- За злоба ли става въпрос, имайки предвид реакциите на някои ваши колеги тогава?
- За голяма злоба, която започна да никне като атомната гъба. И си казваш: "Господи, какво съм направил на тези хора?" Важно е човек да не става такъв, като тези мои съратници, които реагираха грубо тогава.

- В крайна сметка едни по-еротични снимки нямат нищо общо с професионализма на човек в областта, в която се развива?
- Да, но помня, че в интервютата си тези колеги смесиха именно двете неща. И ще им кажа: "Ти първо се докажи като балерина, пък после реши дали ще се снимаш, или няма, ако те поканят."
- Любов и красота ли е балетът?
- Мъка и омраза (смее се, б.а.). От външната страна на картината е само хубавото, но отвътре има много съмнения, много лишения и немного травми, поне при мен, защото те те изкарват за шест месеца от строя. Някакъв работохолизъм има в мен. Много ми е било мъчно, като идва ваканцията, и съм завиждала на колегите, които са отивали някъде на работа.
- А какво ви взе балетът?
- Всяко нещо взема... Обикновено отговорът е свързан с личния живот. Но колко хора, които не се занимават с балет, също нямат сполучлив личен живот? А имам колеги, които от години живеят и всичко им е наред. Може би ми отне някакво нормално общуване с хората, които вероятно и не знаят какво е балет. Малко съм като Алиса в страната на чудесата.
Мисленето ми е насочено само в една насока - всичко е балет: храната ми е балет, спането ми е балет, работата ми е балет, другата ми работа е балет
- Кога сте се харесвали на сцената?
- Рядко... Може да съм имала хубаво усещане по време на представлението, но като се гледам после на видеото, където само някаква фигура се движи, а усещането го няма, си казвам: "Боже, защо тази ръка или този крак са така?" Или пък след години поглеждам същия запис и той ми харесва.
- Вероятно заради носталгията по отминалото време?
- Не, невинаги е заради това. Просто изчистваш моментите на самокритика и гледаш по-общо. Не мога да кажа, че не съм се харесвала никога, по-скоро винаги съм искала на следващото представление да съм по-добра. Всичко това искам да предам на учениците си.
- Какво им казвате при първите им балетни стъпки?
- След като направих школата, успоредно работих и в хореографското училище и се опитах да прехвърля този професионализъм и в школата, но не след дълго разбрах, че няма смисъл.
- Защо?
- Защото не можеш да травмираш едно дете от 5-годишно.
- Значи не сте Нешка Робева в балета?
- Поисках да съм Нешка Робева, натиснах едно детенце да направи жабка, както казваме на една от позите, то изпищя, аз се уплаших, то също, разплака се и цяла нощ не спах, защото мислех, че нещо лошо му се е случило. И стигнах до извода, че тези неща са излишни.
Децата сами трябва да поискат да играят балет и след това сами да го изберат
От първия ден се опитвам да ги науча на дисциплина. Балетът е колективно изкуство, дори една прима не може без другите около нея. Не можеш да си вдигнеш лявата ръка, когато всички вдигат дясната, или да тръгнеш в обратна посока. А това се постига със страшна дисциплина, която не се налага с бой. При децата е сложно, защото на едно като му се пишка, на всички им се пишка...
- Какъв е принципът за приемане на ученици в школата ви?
- Най-малките трябва да са навършили 3 години. Групите са по възраст и се старая да са между 10 и 15 човека. Има и любители, които са от 16 до 45 г. и много се гордея с тях. Танцуват в спектаклите ни в операта, и то добре. Понякога дори ме питат дали са бивши балерини.
- Работата с деца компенсира ли по някакъв начин това, че вие нямате свои?
- Убедена съм, че е така. Както казвам - аз нямам деца, но имам 100 деца, които винаги са на 3 и на 5 години. Не знам дали компенсира в действителност, защото наблюдавам мои колеги, които по един начин се държат с учениците си, но когато са със своето дете, са коренно различни. Най-вероятно компенсацията не е пълна. Децата ме спасиха в много труден момент от живота ми, когато след операциите на крака ми въобще не знаех дали ще мога да ходя, но продължавах да водя школата си. И не е вярно, че с големи хора по-лесно се работи - по-трудно е. Те обикновено имат мнение по въпроса, съмняват се, а на малките каквото им кажеш, го приемат.
- Имате ли ученици, които търсят реализацията си в чужбина?
- След 90-а заминаваха предимно в Германия, и то не само професионалисти. След това новата мода беше още от балетното училище да отидат в чужбина, защото се интегрират и по-лесно вървят нагоре. И в момента има способни и талантливи деца, които не искат да ходят никъде, което е добре за нас, макар че ако заминат, ще се реализират по-успешно. Страшно скъпо е образованието в чужбина. В Санкт Петербург, където съм учила, в момента е 10 хиляди евро на година, а в Ковънт Гардън - 10 хиляди паунда. Трудно е да ти дадат стипендия, макар че в Лондон училището осигурява такава за даровити деца. Хората правят всичко възможно, за да привлекат таланти.
- Упрекват ви, че печелите на гърба на децата в школата ви, защото участват в представления, а нищо не получават за това?
- Каква е тарифата, по която да платя на едно дете? Още повече, че не винаги участията ни са платени, да не говоря за благотворителните. Има събития, които са платени, но с тези пари аз съм направила костюмите им. Децата никой не ги кара насила да идват, ако не искат, ми казват. Аз се стремя те да имат участия, защото е важно за тях. Парите, които получавам, отиват в сдружението ми (Сдружение с нестопанска цел "Младият балет на България"), което подпомага деца с проблеми. Например миналата година почина моя колежка и дарихме от тези пари на детето й, което остана сирак. Хората продължават с пошлото си мислене. Да не говоря какво пишат във форумите - как бия децата например. Но нямам време да се занимавам и с това. Аз съм длъжна да науча учениците си, разбира се, колкото поемат, а ако искат да станат професионални балерини, има училище - да отидат в него.
И не мисля, че трябва да се оправдавам затова дали вземам или не вземам пари, хората трябва да се научат, че всяко нещо се заплаща
Таксата, която дават, отива за заплатите на хората, които работят с мен, за наема на залата, за ток и вода, за данъци, за костюми...Все пак е добре да си даваме сметка кой труд се заплаща