Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Любчо Нешков
СНИМКА: ВАСИЛ ПЕТКОВ
Любчо Нешков СНИМКА: ВАСИЛ ПЕТКОВ

Това, което се случва в Северна Македония, е тежък антиевропейски проект, казва журналистът 

Сменили са името на гроба на дядо ми от Нешков на Нешковски, преследват дори в смъртта

На 18 април от 18,30 ч. ще е представянето на филма на журналиста Любчо Нешков „МПО – Сто години борба за Независима Македония". Привлечен от историческата истина за българската съдба на Балканите, той тръгва по следите на легендарни българи. Именно те създават най-старата политическа организация в САЩ и Канада – МПО. Повече от всичко Нешков иска историята на тяхната саможертва и героизъм да достигне до повече хора.

- Г-н Нешков, какво Ви вдъхнови за филма, посветен на Македония?

- Всичко започна от вестник „Македонска трибуна", благодарение на който, когато бях на 14 - 15-годишна възраст, научих български. Той се издава от МПО от хора от Егейска и Вардарска Македония. Във филма има всичко - спомени, емоции, минало и желание да се разкрие какво точно са направили тези хора. Те са избягали – спасили са се от преследванията на гърци и сърби през изминалите 120 години. Ако до 1919 г. българите от Вардарска Македония намират убежище основно в България, след това стотици хиляди се отправят към САЩ и Канада. Така се създава Македонската патриотична организация, съществуваща и до ден днешен, и затова филмът е посветен на стогодишнината й. Това е личният мотив за създаването на филма.

И мой вътрешен дълг да се разкаже. Българските граждани заслужават да научат, че едни легендарни високообразовани българи са се борели десетилетия наред, за да разкриват съдбата на българския народ, особено в онези части, останали в сръбско, в гръцко. Благодарение на тяхната саможертва в САЩ, в Канада разбират какво се случва и историческите документи в Държавния департамент, в Белия дом могат да се прегледат и от тях да научим в подробности какво всъщност е ставало. Там има резолюции, всяка година има конгреси с висши американски и западни дипломати, акредитирани в САЩ, които разбират за драмата на тези хора и защо те са търсели убежище на десетки хиляди километри от родните си места.

- Какво Ви впечатли в американските архиви?

- Аз не бях там, а екип на БГНЕС. Три неща. Първо, начинът, по който те са съхранени. Нищо не е изчезнало, въпреки че е имало доноси. Примерно бащата на Георги Пирински пише, че това са фашисти, и в един момент редакцията на „Македонска трибуна" е затворена. Когато става ясно, че това са нормални хора, които нямат идеологически и политически пристрастия, а разкриват истината, вестникът започва отново да излиза. Там не се интересуват кой е от Републиканската или Демократическата партия, те работят по един и същи начин – с фактите такива, каквито са – истината за случващото се. Защото особено след 1934 г., когато в България македонските организации са забранени, ако не е „Македонска трибуна", ние не може изобщо да разберем какво се е случвало. Благодарение на тези архиви ние чак сега научаваме какво е ставало не само тук, а в Сърбия, в Гърция, защото всеки, който бяга, разказват своята съдба. От тази медия светът научава за така наречената македонизация след 9 септември 1944 г., която продължава до средата на 50-те години. У нас това е официална идеология. България я приема, въпреки че това е чужд проект. Ако не бяхме влезли в архивите на МПО, за да научим истината как са разкривали престъпленията след 1945 г., нямаше да знаем нищо за тях – при това в архивите са запазени с всички подробности, с документи.

- Какво трябва да знаем за онези процеси, какви са най-ярките Ви впечатления?

- Жестокостта и масовото избиване на българи. Както при управлението на Тито във Вардарска Македония, така и при етническото прочистване в Егейска Македония, където има селища към днешна дата, където не е останал камък върху камък. Малко хора знаят, че днешният Кукуш, или Киклис в Егейска Македония, днес не се намира на истинското място, а на 5 км от стария. Истинският Кукуш, родният град на Гоце Делчев, е унищожен до основи, там няма нищо.

- Тоест за геноцида има факти?

- В буквалния смисъл, всъщност филмът така и започва - с цитат от един голям гръцки дипломат, чийто паметник и днес може да бъде видян в Солун днес - Йон Драгумис. Между двете световни войни той казва: „Тук вече няма да избождаме очите на българите, а ще ги избиваме, защото така ще решим въпроса из основи." Ей такива, за съжаление, брутални думи, граничещи с нечовешко отношение към един етнос, ще научи зрителят. С документи. Между другото, филмът започва с интервю с почти 100-годишния Джордж Лебамов, който е от тази част на Македония. Той трудно говори български, защото е роден в Щатите, но разказва защо е избягал баща му, дядо му, прадядо му, чичо му. С други думи, филмът представя документи, фактология, лични разкази за страданията на тези хора. Мисля, че българите заслужават, освен да научат всичко това, и да се гордеят. Защото независимо че някои са избягали на десетки хиляди километри оттук, за да се спасят, те са продължили борбата за независимостта, за правата на българите, защото това е борба за права - да се наричаш така, както ти смяташ, да говориш на езика, на който ти искаш, и да живееш свободно.

Донякъде това е и глобална геополитическа битка.

- Какво имате предвид?

- Москва иска да стане Третият Рим, тя също се намесва, но в политически, икономически и в религиозен план България има върху какво да стъпи, за да получи не само признанието, но и Европа да осъзнае, че това, което се случва в Македония, е тежък антиевропейски проект. Нормално ли е при две съседни страни в едната държавната идеология да бъде омраза към другата? Хората да стават и да си лягат с омраза към България. Когато преди няколко дни изгоря Универсалната зала, някои започнаха да тръбят, че българите били виновни, защото при изграждането не знам си какви материали били използвали. Тук вече не говорим за политическа пропаганда, за политически дивиденти, това граничи с нацизъм, защото обвиняват за какво ли не българите. Така че нашата дипломация, независимо коя партия управлява, по този въпрос трябва да има единство. От друга страна, европейците не могат да разберат ние какво искаме и това също е задача за политиците ни. Надявам се и този филм да помогне, за да намерим решение.

Наскоро говорих с един много известен български лекар, който сподели, че в разговор с висш църковен служител стигнали до следния казус – има ли някъде по света две съседни държави, които не са воювали? Защо България е била във войни с всичките си съседи, но не и с Македония? Цели 15 века. И сега някои казват да не се връщаме назад, да гледаме напред. Да, България гледа напред, но те искат да преименуват българите там, да ровят в костите на починалите, искат да прекръстят имената.