Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Стефка Костадинова: СПОМЕНИ: Стефка Костадинова преглежда снимките в старата картонена кутия

Легендарната българска лекоатлетка и притежателка на неподобрения до момента световен рекорд в скока на височина Стефка Костадинова е разтворила стара картонена кутия, пълна с нейни фотоси от времето, когато правеше историята в тази дисциплина.
Повечето са черно-бели снимки, събирани от спортните отдели на вестниците през годините.

Кутията е на повече от 30 години, когато редакциите ги ползваха да събират "твърди" копия на кадрите. Най-отгоре на купчината фотоси е снимката от Рим, направена на 30 август 1987 г., веднага след като Стефка е преминала космическата височина от 209 см.
Сега този кадър връща председателката на Българския олимпийски комитет (БОК) много години назад.

- Всъщност знаеш ли точно колко време продължава да живее твоят световен рекорд?

- Да, 25 години.

- За да е по-точно - 9242 дни.

- Кажи го пак! Точно ли е това? Защото звучи много по-добре отколкото 25 години 3 месеца и... колко дни още там?

- ... осемнадесет.

- Това е любопитно. Можеше да го кажа на Юсеин Болт, докато Ники (синът на Стефка - бел. ред.) правеше снимката в Барселона.

- Приемането на 24-те най-именити лекоатлети в историята на спорта в "Залата на славата"?

- Да, точно така. Беше страхотна церемония, ние всичките бяхме наредени на първата редица, зад нас - сегашните шампиони. Болт се промъкна до мен, облечен в смокинг, за да си направим снимка. Разбута няколко души, за да застанем заедно. Беше грандиозна церемония, хората станаха на крака и ръкопляскаха.

- Коя от всички тези снимки харесваш най-много? Тази от Рим е страшно рядка.

Стефка Костадинова показва кадър, който е правен на националния стадион "Васил Левски". Съоръжението лесно се разпознава, както и това, че е снимана по време на един от най-силните турнири - този на в. "Народна младеж".

- Това е световният ми рекорд от 208 см, на "Васил Левски". А тук сме с мъжа ми и малкия Николай. Обичам я, защото тук е малък, а аз много го пазя от камери, интервюта. И той не ги иска. Обикновено го канят заедно с мен, но Ники категорично отказва. Сега е много висок. Това са такива скъпи спомени за мен. Добре, че тези хора са ми съхранили тези снимки, че аз каквато съм артистична... И виж - стадионът е препълнен! Винаги съм скачала за хората. Стадионът - пълен, входът свободен, места няма.

- Това ли е най-голямото удовлетворение за спортиста, наградата, която не ти се връчва, а сам си я изработваш?

- Да, абсолютно. Виж - дори и във футбола стадионите не се пълнят така у нас.

- Значи ти липсва състезанието на "Народна младеж"?

- То на спорта липсва този турнир! Едно е, че липсва нашето поколение в спорта. Липсва и това, че не скачаш на пълен стадион, а те гледат треньорът и майка ти.

- При толкова много снимки можеш ли да разказваш за всяка нещо?

- Много лесно е - всичките преживявания, емоциите. На тази снимка съм с екип на "Асикс". Не мога да позная състезанието, но е след моята контузия през 1990 г., когато си счупих метатарзалната костичка. Знаеш ли, че не искам да гледам всички тези снимки?

- Защо?

- Защото много са спомените. А е по-добре да гледаме напред и да вършим нещо сега.

- Преди дни защити сегашните спортисти, обяснявайки всичко с разликите в поколенията.

- Така е - различни са поколенията. От една страна, сега нямат този спортен хъс, който притежавахме ние. Нямаше интернет, нямаше компютри.

- Смяташ, че това са проблемите да бъдат различни?

- Ти не можеш да ги накараш да правят онова, което ние правехме. Скачала съм в баскетболна зала, къпала съм се със студена вода, няма гардеробче, където да си оставиш дрехите.

Сега как ще ги накараш да отидат в една студена зала и в съблекалня, в която духа отвсякъде. Ами то по-добре да седне пред компютъра. Ами само си представи - Китай 2008 г. Че там не видях тийнейджър с бира или цигара в ръка!

- 30 август е специален ден за теб. Как го отбелязваш?

- Дори и да съм забравила, започват да ми звънят приятели и да ме подсещат. Вървят есемеси. Дори ако сме се събрали късно вечерта на 29 август - отбелязвам този ден още с първата минута. В началото броях годините. След петнадесетата година спрях да ги броя. Моят рекорд е супер, защото е поставен на световно първенство - две в едно! Ако сме в компания - пием по едно бяло вино. Предпочитам го, макар за здравето да пийвам по чаша червено, защото е полезно.

- Височината от 210 см?

- Изпуснах я. И то защото Ники Бакояни не скочи 205 см. Дори тогава й го казах: "Ако беше ги направила, щях да скоча 210!" Бях готова. При тренировки Ники Петров ми вдигаше летвата максимум на 180. Без летва скачах 207, което ти гарантира 210 см. Това те успокоява, че си готов. Само за техника работехме.

За състезанието в "Атланта-96" Стефка говори с много точни изрази, пестеливо, но и доста картинно.

- Бях в уникална спортна форма. Чувствах се в невероятно състояние. За себе си бях наясно, че това е последното състезание и трябва да взема олимпийското злато. Ти не можеш да си представиш в каква форма се чувствах - скачам 207, а летвата я чувствам някъде там, долу, под мен. Но много ми помогна "Сеул 88", показа ми, че могат да ме бият. Преди тази олимпиада не знаех, че мога да губя. Бях тръгнала да вземам златото и да си ходя. Но моята дисциплина беше накрая и понеже съм много емоционална, изживях всички български победи. Радвах се с всички победители, плаках с всички, които не успяха и това ми взе силата. Нямах капка сила накрая, емоционално бях свършена. Така стана и с рекордите ми - и двата тук - и 207 изравнен и 208, скачала съм за нищо.

- Помниш ли номера, който носеше на световното първенство в Рим?

- Честно казано - не. В АФД "Тракия" беше 235, но кой ми е номерът от Рим, не го помня!

- Шестдесет и четири, тук личи на снимката. Сигурно спортът ти липсва.

- Естествено е.

- За последно кога скача?

- Е, в главата си скачам много често. Реално след 1998 г. не съм скачала. Но пък съм щастлива, че спрях в момента, в който се намирам на върха. Но човек невинаги може да го уцели.

- Значи е било премислено?

- Не, по-скоро се уморих от всичките тези състезания, тренировки. Имах всичко, което можех да мечтая като лекоатлет. И слава на Бога, че 1988 г. - защото като спреш със спорта, едва тогава осъзнаваш спортната си кариера - беше най-тежкият ми момент. Като завърших втора едва ли не светът свърши! Ако тогава бях станала олимпийска шампионка, нямаше...

- ... да спреш?

- Не, нямаше да продължа. Тогава щях да имам всичко - и олимпийската титла.
За нея на Стефка Костадинова се налага да чака още две Олимпиади - тази в Барселона през 1992 г. и златните за атлетката игри в Атланта - четири години по-късно. Всъщност онова, което ме задържа толкова дълго време в спорта, беше точно златото от олимпийски игри. Нямах друг стимул.

- Само заради тази титла ли скачаше?

- Сега си мисля, че това е било точно така. Имах рекорд, но нямах олимпийското злато.

- Как се справяш с готвенето в кухнята у дома?

- Събираме се вечерно време. Аз лично... абе, какво да ти разправям: ако кажа, че готвя - ще излъжа. Не готвя често. Но правя салатите - три-четири вида. Обичаме леките неща - салати, рибки. Имам си своите силни и слаби черти - като всеки обикновен човек. Аз съм най-големият си критик - първо искам от себе си, после искам от другите. Да ти призная - много е трудно, хората не разбират, че съм превъзмогнала нещо, преди да поискам от другите да го направят. Някой път не ме разбират.

- Къде тогава е проблемът? Може би комуникацията?

- О, не, разбира се, не. Имам много добра комуникация. Няма хора без грешки. Важно е да ги осъзнаваш, да ги отчиташ и да не ги повтаряш.

- Как се чувства един председател на БОК в олимпийска година и с резултати като тези?

- Хайде да си говорим за Сарафово, за наводненията, за това, че останаха толкова хора без покрив! Спортът не е на първо четене. Виж какво става у нас. Спортът е лицето на държавата. Но докато не напълним стадионите, до тогава ще оставаме длъжници. Ще стане тогава, когато наш спортист, пред очите на хората тук, победи света, когато в такъв момент чуят на живо българския химн, знамето и сълзите... тогава ще се напълнят стадионите. Големият не мрънка, той не се оплаква. Скачала съм и контузена. Някой да е знаел? А не да оревава орталъка, един вид застраховка - аз съм болен. Ами като си болен - стой си вкъщи.