15 непреходни герои от нашата литература

Има такъв ден. Международен. Национален за всяка една страна. Защото иде реч за създадените от литературните творци в произведенията им герои, дето отразяват националния дух, черти и народопсихологията. Измислили са го в Истанбулския университет и се отбелязва от 2012 г. насам.

Ще кажете - байгън от международни и световни дни на каквото там се сетиш - от деня Пи до деня на оргазма. Но който иска - да чества, всенародна радост да има.

А този ден на литературните герои е интересен с това, че всеки народ си има свое мнение по въпроса. Героите на Скандинавия няма как да олицетворяват нашето битие и съзнание. Нашите няма как да показват народопсихологията на индийците. Битието определя съзнанието, тоест Димитър Димов може да пише гениално за Испания, Естанислао Браво може да е пример за доблест и отдаденост на идеята, но  няма как да пренесеш неговите живот и смърт върху поручик Манев от "Втора рота" на Павел Вежинов.

Изграждането на образи е трудна работа, мнозина се опитват, малцина успяват така, че тези образи да останат във времето и да служат като жалони на народната памет и националното бъдеще. Стрелям напосоки, защото харесване - нехаресване е строго лична категория, но все пак имаме

литературни герои, които са вечни

Безспорно първото, което иде на ум българину, е бай Ганьо на Алеко.

Този херой  отдавна е излязъл от  страниците на книгата и трайно се е настанил в битието ни - като пример за национални и социални черти. "От  нашата ганьовщина няма как да избягаш" казваше един наш писател, а аз допълвам, че и от тенеца, и от суматохата не бягаме. По принцип писателят излива на хартията своите виждания, пречупени през конкретната историческа обстановке. И се избистрят безценни образци.

Защото не може да не се възхитиш на Серафим, да прегърнеш неговото, цяло в кръпки палто, което топли душата ти повече от всичките дебели шуби на "а старий вълк - а старий свят/ отива да си легне гузен и пиян". (Това последното е от Смирненски, погледнете по улиците и ще видите неговите братчета на Гаврош и днес.)

Опитах се да избягам от милия Добри Войников, но няма как - криворазбраната му цивилизация е навсякъде около нас - и с господин Маргаридитата, и с Анките, но и с Митювците и Марийките. Нерадостно е, но пък и това го има.

Тъй като няма как да карам хронологично по българската литература, спирам на Иван Вазов, Патриарха й. На неговия чорбаджи Марко. За мен това е националният ни облик в положителен пример - патриархален, но достоверен.

И днешните родители има от какво да се поучат - на бащината строгост, съчетана с бащината любов. То вярно, че къде сега многобройна челяд, ама дайте да се разберем какви наследници отглеждаме - мамини синченца и таткови мадамки, не е ли тъй в някои семейства, а?

Вазов всъщност е създал герои, които са като дялани камъни за устоите на нашата психология, нашето битие, нашите въжделения.

Защото няма как да сме без въжделения, ако и думата да е остаряла. А творчеството на Вазов не е остаряло, колкото и да се мъчат всяка година да ни доказват обратното.

И преди 50 г. не знаехме какво е кешки и кемер, ама учителката ни обясняваше

Хеле, сега това може да свърши интернет, ако няма кой друг да го обясни.

Нашата литература е достатъчно богата с герои, които да ни ползват и днес. Един Борис Морев - учителският син, който жадува за издигане над своите битийни дадености. С четене, с учене, с ум, с пресметливост, със загърбване на всички морални ценности, с нарастващата алчност и опиянение от властта, усетихте ли къде положителните нагласи преминаха към тъмната страна на етичните норми? И колко лесен е този преход - в някакъв си не толкоз дебел двутомник, който се чете за седмица. Ако си четящ човек. Ако не си - гледай филма поне.

Като стана дума за филмирани романи, не мога да отмина "Време разделно" на Антон Дончев. Не, не заради Караибрахим и Манол Стоте братя, а заради дядо Галушко. Този воденичар, осиновил Манол и дал за еничарин собствения си син Страхин, който се завръща в родните земи като Караибрахим. Колцина днес са способни да откъснат рожбата си и

да запазят чуждото дете, защото чуждото си няма никого, който да го пази? Аз, честно си признавам, не бих, но да не дава Господ, затова е литературата, там, ако авторът е с таланта си, създава герои, дето да ни накарат да се замислим и да претеглим собствения си морал. Знам, че за морал в днешно време е овехтяло да се говори, но това не значи, че го няма. Та от време на време е добре да го припомняме на себе си.

Не мога, разбира се, да обхвана всички литературни герои, които живеят в нас и около нас, всеки има своите. Много ми се ще да съм Димитър-Талевата Султана, но по съм го докарвала на неговата Катерина. Разбира се, че е нормално през различните си възрасти различни възгледи да изповядваме. Затова е непреходна литературата.

И щом стана дума за вечност - нека не забравяме, че народният епос е ни повече, ни по-малко от литература. С неизвестен автор, но откъдето и да го погледнеш - гениален. Нищо по-велико от народният гений. Защото той е създал Хитър Петър - още през ХVI-ХVII век битуват приказките за него от уста на уста и от населено място до населено място на българската ни територия, за да "кацне" и под перото на Илия Блъсков в 1873 г., а по-късно да го пресъздадат и на оперната сцена, и на екрана. Бързият ум, находчивостта и най-вече здравата мъдрост са качества, които адмирираме и днес. И които трябва да съхраним.

Нека се учим от литературните герои - от добрите на добро, от лошите - пак на добро. Това изречение може да ви звучи като изречено от учителка по литература в V клас, но всичко в живота е урок. Не ви уча, не ви поучавам, намерете си своите герои в българските книги. И внимавайте кого си избирате и на кого подражавате. На Христо Христофоров или на Христофор Белокровский. Дано се сетите кой кой е.