Съзнава мисията си на ментор и помага на млади актьори: Чочо Попйорданов, Тео Елмазов, Димитър Рачков и др.

Велко Кънев е роден в Елхово на 31 юли 1948 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 г. в класа на доц. Апостол Карамитев. Играе последователно в Сливен и Сатирата. От 1979 г. е в трупата на Народния театър.

Изиграл над 40 роли в театъра. За ролята си на Кръстьо Никифоров от пиесата “Великденско вино” на Константин Илиев получава “Аскеер” за водеща мъжка роля през 1994 г.

През 2007 г. за “Даскал” от Жан-Пиер Допан печели 2-а награда на Международния фестивал на моноспектаклите “Монокъл” в Санкт Петербург.

Участва във филмите “Оркестър без име”, “Матриархат”, “Мъжки времена”, “Бон шанс, инспекторе!”, “Да обичаш на инат” и др. Особено популярен става в специално написания за него и останалите главни герои филм на Станислав Стратиев “Оркестър без име”. Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават и групата НЛО.

Умира привечер на 11 декември 2011 г. в София на 63-годишна възраст.

Всяка година по това време се натъжавам, спомняйки си за Велко Кънев, който ни напусна на 11 декември 2011 г.

Спомням си срещите ни, едва ли не неверието, че толкова прочут актьор желае да говорим. И пред очите ми е голямата кръгла маса в клуба на Народния театър, донесена по времето на управлението на Пенчо Славейков, около която седяхме с него, отпивахме любимото му червено вино и аз му разказвах за книгата, която искам да напиша.

Все отлагахме началото, той искаше да отмахне всякакви ангажименти. После дойде болестта, после заминаването му за болницата, връщането от Германия, тихият му дрезгав глас, трудното говорене.

После дойде смъртта. Велко го нямаше и аз тръгнах по стъпките му, към колегите, приятелите, майка му в Елхово, спомените на жена му Дора, ролите.

Така се роди “И рибите заплакаха за Велко Кънев”. Сигурно щеше да хареса заглавието, беше опитен професионален рибар. Велко Кънев е може би последният моралист сред звездите на българския театър.

Повтаряше: “Не мога да бъда комерсиален актьор, не мога да използвам себе си за пари. Няма директор на театър, с когото да съм говорил за заплатата ми. Не зная какво значи да кажеш: “Работил съм толкова, искам толкова!” Каквото са преценявали, това са ми давали. Така ме води природата”. Отношението му към професията е на актьор от старите поколения. Необикновено силния му пиетет към учителя му във ВИТИЗ Апостол Карамитев вече го няма у младите поколения студенти, които са по-рационални, по-несантиментални и повече се ослушват за изгодата от професията си.

Велко съжаляваше за онова време, когато вечер след представление на служебния вход на Народния театър чакат почитатели, които искат да споделят възторга си от играта на някой актьор, да поговорят или да вземат автограф.

“Телевизията още не беше обсебила интереса на хората. Сега всичко е много лесно и става популярно.” Мария Сапунджиева ми е разказвала за отношението му към младите актьори, съзнавайки мисията си на техен ментор в професията.

Помагал е на Чочо Попйорданов, Калин Яворов, Тео Елмазов, Димитър Рачков. “Сподели ми - говори тя, - че в театъра влизат много млади хора, но едно добър ден не ти казват. Определям моята среща с Велко като среща между две поколения - как едното подава ръка на другото и го учи, грижи се за него. Толкова хубаво нещо е, дано да можем, като остареем, да го запазим. Това се случи с мен. Бях твърде млада, когато се запознах с него, и усещах как се грижи за мен. Имало е случаи, когато трябваше да репетирам с други колеги, а той усещаше, че тази роля не е за мен. Тогава ме съветваше да не се съгласявам, да се извиня, че трябва да репетирам с него. Така ме е спасявал от лоши ангажименти. Ролята ми в “Омайна нощ” беше по-сериозна, каквато другите режисьори не смееха да ми дадат или не им хрумваше да ми дадат.

После играх много други, но той беше първият, който ми гласува доверие. Това да се случи на един млад актьор, е прекрасно. Беше готов да учи много хора, да им помага. Давал ми е житейски съвети- повтаряше ми да не оставам с едно дете и тогава се реших да родя още едно след Добрин. Тръгнах да продавам апартамента, а той ме спря: “Трябва ти малък апартамент, децата ти ще пораснат, не знаеш какво ще им е нужно”. Никога не съм сбъркала със съветите му, винаги се е оказвал прав. Докато работехме в Бургас, отидохме веднъж за риба. Аз съм ходила с родителите си, които бяха рибари, та поназнайвах това-онова. Обаче бях изумена от Велко. Големите шарани той прибираше в кутията, а малките целуваше по устните и ги хвърляше обратно във водата. За първи път виждах такова нещо”.

По време на битката си с болестта Велко участва във филма “Още нещо за любовта”. Играе и Мария Статулова. Чувствителна и умна, тя намира точните думи, за да опише неговата аура: “Той излъчва темелност, стои стабилно на земята, излъчва достойнство и истина - толкова много неща в едно. Такова излъчване рядко се среща, особено днес.”

Мария Статулова споделя още: “Много обичаше да стои в театъра. Не му се тръгваше оттам, сякаш се беше сраснал със сградата. Има такива места, в които човек сякаш се вкоренява и знае, че това е неговото място. За Велко това беше театърът, неговото най-най място!”.

През 1986 г. Велко получава наградата на Съюза на българските филмови дейци за най-добра мъжка роля в “Да обичаш на инат”. През 1991 г. взима колективен “Аскеер” за поддържаща мъжка роля в спектакъла “Дванайсет разгневени мъже” на Леон Даниел в Народния театър.

През 1994 г. получава втори “Аскеер”, този път за най-добра мъжка роля в моноспектакъла на Иван Добчев “Великденско вино”.

Оказва се, че за церемонията няма подходящ костюм. Тя е в понеделник, в неделя тръгват с Дора по магазините. Купуват костюм, но вечерта забравят да разшият джобовете. На церемонията, като гледа как на наградените преди него им връчват статуетката на войника, на който му пада каската, решава да пъхне своята в джоба на сакото. Да, ама не. Бърка, дращи, джобът не се отваря… А “Великденско вино” остана неописуемо въздействащ спектакъл.

На 2 октомври 2008 г. Велко Кънев е удостоен с орден “Св. св. Кирил и Методий – първа степен.„

“Винаги съм работил много. Това ме е спасявало. Но не мога да се абстрахирам от средата около мен. Не мога да пренебрегна факта, че повечето ми познати и приятели са в дупка, изпитват неудовлетвореност, имат много излъгани илюзии. Унижението е по-чест спътник на актьора от удовлетворението.

Парадоксът е, че актьорът живее същия труден живот като всички останали, а вечерта трябва да забавлява публиката и да блести на сцената.

Трябва да имаш неистова сила да заключиш негативното, да затвориш личното си неудовлетворение.”

И понеже наближава Коледа, ще цитирам част от негово интервю, дадено през 2008 г. Питат го за молитвата му преди Рождество. Велко отговаря: “Да се научим да издържаме най-големия морален товар - на благодарността. Не само на празници, а през целия живот. Всеки от нас има на кого да бъде благодарен. В нощите на празника да отправим думи на преклонност пред тези, които са ни дали живот, радост, надежда”.

Велко Кънев го няма вече 12 години, но всеки път, ходейки на театър, се уверявам колко много хора го помнят, споменават и обичат. Както казва на погребението му директорът на Народния театър Павел Васев, днес също покойник:

“Ние не се разделяме с Велко Кънев - той само минава в друго измерение. Велко Кънев светло и безхитростно се усмихваше на всички, които вярваха, че театърът е по-добрият начин на живот. Той изглеждаше така слят с театралните си образи, сякаш преди 100 или 200 години Молиер или Чехов са писали своите пиеси именно за него. Той бе комик, който те кара да плачеш, защото знаеше, че смешното е начин да се преодолее трагичното. Той бе трагик, който вярваше, че нашето спасение е в иронията, която не оставя надеждата да угасне.

Той бе артист и когато мълчеше, казваше всичко с очите си, а те бяха пълни с горест и смирение. Смирението на човек, който знаеше, че е живял живота си достойно, че е оставил след себе си незаличима диря.”