Във фейсбук миналата седмица излезе вестта от “Сфумато”, че режисьорът Иван Станев е починал в Германия, където работи от 1988 г.

Ужасно гадна, невероятно жестока информация!

Днешната публика не го познава или знае твърде малко за него. Но преди да се установи в Германия, режисьорът с момчешкото лице разбърка закостенелите пластове на българския театър, зависим от идеологическите правила и следващ успокоен модел на съществуване с предвидими постановки на одобрени от цензурата пиеси в трупи, следени изкъсо от партийните централи.

Щастлив съм, че останах съвременник на опитите на Иван Станев да се отблокира от идеологическите доспехи на българския театър. Но не ми бяха известни страданията му по този път, за които ще пиша тук.

Роден във Варна, той харесва сцената като начин на живот и изкуство благодарение на гледането на куклени постановки. Данаил и Райко Райкови, братя на майката на Иван, са основатели и лидери на детската студия “Щурче”, през която минава всеки запален театрал в този край.

Иван диша прахта на тяхната сцена и така естествено пътят му ще го отведе до ВИТИЗ. Там попада в класа на проф. Гриша Островски. Безметежното му студентство приключва с представянето на дипломния му спектакъл.

Завършил немската гимназия във Варна и знаещ добре немски, Станев избира пиесата “Пътека за дивеч” на Франц Ксавер Крьоц. Представлението изумява комисията, защото е решено като движенчески театър, с много енергия на телата.

Такъв вид театър не е популярен във ВИТИЗ, където са задължени да формират стадна подчиненост на официалната сценична култура, та после в трупите да нямат проблеми с противопоставяне на партийните декрети в сферата на културата.

Комисията не приема представлението на Иван Станев и съветва ректора студентът режисьор да бъде изгонен от театралния институт. Но за Станев се застъпва режисьорът Пантелей Пантелеев, асистент на проф. Гриша Островски. Той обявява, че ако скъсат на изпита Иван Станев, което е формална причина да бъде изгонен от ВИТИЗ, той също ще напусне.

Бюрократите се уплашват, че скандалът може да се разрасне, и пишат четворка на Станев, съветвайки го да напусне института. Бъдещият режисьор излиза задочно, взема две години за една и се дипломира през 1983 г. През това време се крие при приятели, защото няма софийско жителство – за да наеме жилище, трябва да го впишат в домовата книга, а за това трябва да представи заверена студентска книжка.

След като се дипломира, Иван Станев предлага на властите в Ловеч да работи в техния театър, като ще пристигне с неколцина колеги актьори. Местните бюрократи полудяват от радост и нетърпение. Медиатор на акцията става Димитър Радичков, син на прочутия писател, който работи като драматург в местния театър.

Иван пристига в Ловеч с Жанет Спасова, Жорета Николова, Жана Караиванова, Чавдар Монов, Радослав Блажев, Христо Гърбов и сценографката Марина Райчинова.

Младият режисьор започва да репетира официално заявеното заглавие - “Каземир и Каролина” от Хорват, но всъщност тайно репетира свой колаж от текстове на Чехов, Бергман, Бодлер, Кортасар, Хорват, Йонеско, Бекет и Витгенщайн. Нарича този колаж “Алхимия на скръбта” и обявява, че ще го представи в музея до Покрития мост.

Защото местната власт забранява извънрепертоарния спектакъл да се играе в театъра. Станев прави три представления. В театралното съсловие се носят легенди за него и екипа му, който за първи път пробива официалната управленска догматика в България.

Да не говорим, че актьорите и техният лидер живеят в Ловеч като в комуна, безразлични към живота и проблемите на града и трупата. Сезонът е 1985/1986. В Ловеч вече няма възможност, пък и смисъл да се работи.

Пантелей Пантелеев урежда “Алхимия на скръбта” да се играе в театър “София”. Разчува се, извиват се гигантски опашки за билети.

Хората разбиват стъклата на вратите, истерясват и паникьосват бюрократите в културното министерство. Те заявяват, че се провокират полските събити, и спират петото представление. Иван Станев започва да репетира “Раната Войцек”. Съдено му е да стигне върха си в българските условия. Когато се свиква художественият съвет, който трябва да одобри готовия спектакъл, Иван отваря задната врата на камерната зала и пуска стотина съмишленици и приятели. Те крещят с цяло гърло “Браво!” и съветът се принуждава да приеме спектакъла. Изграден е на вече изпробвания колажен принцип.

Участват Жанет Спасова в ролята на Мари, Димитър Ганев (Войцек), Иван Петрушинов (Барабанчик), Продан Нончев (Доктор), Таньо Маринов (Капитан). Сценографията е на Варя Узунова. Режисьорът прибавя към пиесата на Бюхнер текст на Хайнрих Мюлер със заглавие “Раната Войцек”, който дава заглавието на постановката. Войцек е другото Аз на Бюхнер като жертва на обстоятелствата.

Важен е не смисловият багаж на пиесата на Бюхнер, а самият начин на фрагментарна постройка на представлението. Показва се кръговрат на убийства, но не се разкриват авторите им. Историята се представя без говор, в изблик на жестове.

Станев елиминира всякаква възможност за битовизъм, за битова игра, като монтира до подиум, където играят артистите, рампа с огледала, невидима за зрителите.

Изпълнителите се самоконтролират, като остават при себе си, отразени в огледалото.

Режисьорът премахва характерния за българския театър битов код, силно мразен от него. В коментара си към спектакъла Иван Станев споделя доволството си от това, че актьорите разглеждат лицата си като форма, а не само като съдържание, така че могат да ги контролират непрекъснато.

Постига се раздвояване на театъра. Запис на представлението на видеокасета е изнесен тайно в Германия и доставен на организаторите на фестивала “Берлин – културна столица на Европа” в Западен Берлин.

Официалният претекст е включването на текста на Хайнер Мюлер “Раната Войцек” към пиесата на Бюхнер, което съвпада с приетата на фестивала ретроспекция на Мюлер.

Иван Станев остава в Германия, режисира там и във Франция. Заедно с режисьорите Димитър Гочев и Иван Пантелеев и актьора Санчо Финци той представя страхотно силно българско присъствие, което защитава мощно пространство в културата на немския театър.