• Хишам е палестинец, женен за българка! Чува роднините си в Газа 2 пъти седмично и се моли да пишат, че са живи

• Домът на сестра му е без прозорци от ударна вълна, през нощта държи бебето си увито в три одеяла

• Близките му нямат храна и лекарства. Местят се от къща на къща, за да избегнат снарядите

Хишам Башир е на 36 години. По народност е палестинец, но живее в България от 13 години. Жени се за българка през 2019 г., а само преди 5 месеца се ражда и дъщеричката им. В момента Шами, както го наричат приятелите му, държи заведение за бързо хранене в София. Не иска да публикуваме негови снимки от гледна точка на безопасността му.

Казва ни, че е напуснал родината си, защото иска да живее свободно, без да се тревожи в кой момент ще падне ракета върху дома му. Размириците на територията на ивицата Газа буквално сриват Хишам, защото неговите роднини са там - майка му и баща му, братята и сестрите му, лелите и чичовците му. Не ги е виждал от цели 13 г., когато напуска Палестина.

Преди дни му съобщават най-страшната новина - член на семейството му е загинал при ракетен обстрел.

“Почина моят вуйчо, който е брат близнак на майка ми - разказва Башир пред “24 часа - 168 истории”. - Отишъл е до търговския център, който представлява нещо като Женския пазар в София. На мястото пада ракета и го убива. Военните на Израел сами оповестиха, че са я хвърлили на това място. Часове по-късно вуйчо ми е бил изваден мъртъв изпод руините. Идентифицирали го бързо, защото всички го познават. Загина на 50-55 години. Беше добър човек с голямо сърце. Обичан от фамилията, приятелите и познатите си. Помагаше на всеки, който е в нужда. Никога не е наранявал друг човек. С жена ми видяхме негова снимка, направена буквално след като са го изкарали от отломките. Целият му труп беше покрит в прах, както на всички останали. Заболя ме сърцето като го видях. Разплаках се.”

Хишам страда и за другите си роднини. С някои от тях си пише, но само когато имат интернет.

“Невинаги разполагат с такъв и невинаги са със заредени телефони. Те ходят в нещо като магазин/офис, където се зареждат генератори и могат да ги използват. Не във всяка къща има такива, но тези, които разполагат, дават на съседите си. Нямат и ток, защото има режим. Преди войната токът им беше само по 4 часа на ден. Пишем си и се чуваме само по 2-3 пъти в седмицата. С повечето дори не успяваме да се свържем. Чудя се как са и дали са добре. Когато се случи нещо по-голямо като удар, те намират начин да ме информират. Дали от техен телефон, или от на някой познат ми съобщават, че е имало обстрел, но са здрави. Аз държа телефона в ръката си постоянно. Гледам го и се питам - ето, те сега не са на линия, но къде са, дали не са сред убитите под някоя сграда. Следя и чакам вест от тях. Не съм спал спокойно от дни насам. Мисля ги, защото те са моя кръв.”

Преди ден на косъм от смъртта се разминава един от братята му.

“Ходил е до пазарче, за да си вземе точно такъв генератор, който вече е бил зареден. Тръгва с него и буквално 3 минути по-късно върху мястото, където е бил, пада ракета. Разминава се на косъм от смъртта. Той ни каза, че се бил отдалечил и в следващия момент чул и видял с очите си как пада ракетата. Сега на това място има само отломки и много прах. Търсели са загинали хора. Благодаря се, че брат ми не е бил сред тях и е извадил чист късмет.”

Хишам казва, че цели квартали вече са разрушени.

“В съседен на този, в който живее една от сестрите му, падат снаряди - разказва съпругата му пред “24 часа - 168 истории”. - Нейният дом се намира в близост до бомбардирана сграда. В момента, в който я взривяват, от ударната вълна се счупват прозорците на къщата. Сестра му има бебе на 5 месеца. Сега стоят без прозорци. Казва ни, че точно в този момент няма кой да ги оправи. Споделя ни как увива детето в три одеяла през нощта. Някои твърдят, че там е топло, но аз мога да ви кажа, че през нощта не е така. Жената живее в Газа и мъжът ми много се тревожи за нея и бъдещето й. Все пак момиченцето й е много малко. То трябва да расте в спокойно среда.”

Другата сестра на Хишам живее в град Газа, който е на север.

“Тя има 8 деца. Всички й казват – ела на юг, евакуирай се насам, но понеже няма сигурен път, по който да тръгнат, нейното семейство остава там. Те са като в капан. Споделят ни, че постоянно се бомбардира около тях – не само северната част, която е под масиран обстрел, но и в южните части. Тя не смее да тръгне, защото по маршрута, който трябва да изминат, за да стигнат до по-сигурно място, също има обстрел и те могат да бъдат ударени. Опасно е дори там, където са призовани да се евакуират. След като им дават зелена светлина, общо 1 млн. души тръгват, но другите не смеят. Причината е, че се страхуват. Случва се следното нещо - казват им да тръгнат по точно определен маршрут, който уж е безопасен и няма да бъдат атакувани, те тръгват, вярвайки на думите им, и накрая се стига до смърт, защото ги атакуват.”

“Така и така ще умирам, дали ще е вкъщи, или по пътя, докато се спасявам, ние ще умрем и няма значение”, казала сестрата на Хишам.

Според него близките му са отчаяни и не могат да направят нищо за себе си. От дни нямат никаква храна, лекарства и питейна вода. Не знаят и кога ще получат подобна помощ.

“Новината, че ги предупреждавали да напускат някой квартал, понеже ще падне бомба там, не е истина. Бомбардират без предупреждение - твърди той. - Не ги известяват, за да могат да си съберат багажа и да излязат от сградата навреме. Просто си седят вкъщи и за секунди всичко вече е в прах и отломки. Молят се да не са следващите. Това е истината.”

В семейството на Шами има малки дечица. Притеснява се и за тях, защото според него само за първите 9 дни от началото на размириците са починали 1080 бебета и деца под 10-годишна възраст. 45% от загиналите в последните 10 дни са малчугани.

“В моя род има бебенце, както и дете на една годинка. Не са в училищна възраст, но са мънички. Братята ми са на моята възраст. Най-младият е на 20 години. Аз съм първото момче в семейството. Преди това имам 3 сестри. Не съм ги виждал от 13 години. Когато си тръгнах от Палестина, те бяха още хлапета на по 5-6 годинки. Сега вече са пораснали, но аз не зная как изглеждат. Имаме бебче - момиченце, а майки ми не познава внучето си. Преди няколко дни, когато станаха сериозните бомбардировки, се чухме с нея по телефона и тя ми каза – не искам да умра, преди да съм те видяла отново теб и дъщеря ти. За съжаление, вече почти няма надежда. Аз предчувствам, че нещо лошо ще се случи с моето семейство. Много хора загиват. За мен няма възможност да помечтая, че мога да ги видя пак. Само се моля да оцелеят. За майка ми е особено тежко, защото аз съм първа рожба и съм нещо специално за нея. Първи син съм и да не може да ме вижда, да ми се радва на успехите в личен план и в работата, е истинска мъка за нея.”

Хишам казва, че картинката на живо е много по-тежка от тази, която виждаме на снимки.

“Не може да се предаде с думи. Родители наистина търсят децата си под отломките. Сградите са на пепел. Домове, обитавани десетки години, вече са в историята. Знаете ли какво е да напуснеш къщата си за минути? Моята сестра живееше близо до морето, но се наложи да се премести. Тъкмо се установи и започна атака срещу територията, където бяха те. Отново събраха багажа и тръгнаха. Майка и татко отдавна не живеят в родния ни дом. Местиха се няколко пъти през живота си. Понякога губя дирите им, докато ми кажат къде са се установили. От къща на къща и от град на град. Световният политически елит може да разреши тази ситуация за 24 часа и без никаква агресия. Да се определят някакви граници и да се живее мирно, както е живяло населението там преди 50-60 г. Някой обаче не иска това да се случи и накрая страда цял един народ.”

Съпругата на Хишам казва, че не дели хората на израелци и палестинци, но определя случващото се като “нехуманно”: “Знам, че в Газа, която е 300 км дължина на 10 км ширина, живеят 2,5 милиона души. От тези хора едва 20 хил. души работят, но тяхната работа е да копаят картофи за 5 долара на ден. Тежък живот. Дори с ракетните удари постепенно свикват. Те играят табла, а в другия двор пада рекета. За мен Палестина е най-големият открит затвор в света. Затова с мъжа ми не си направихме сватба. Не мога да поканя моите роднини, а на Хишам да му липсват неговите, понеже те не могат да излязат от страната. Знам колко го боли за близките му. Знам колко много иска да ги прегърне, да ги целуне и да ги види. Молим се всеки ден да са здрави. Когато ни пишат, целите треперим в очакване да прочетем само едно - “живи сме”.”