Засега виждам само силуети, все още се възстановявам, лекарите в Германия продължават да следят състоянието ми

- Намирам ви в Германия, за постоянно ли се преместихте там?

- Не, прибираме се и в България. Тук идваме, когато имаме уговорени часове при лекари. Основното лечение е в Германия, защото тук се оперирах и следят процеса на възстановяване.

- Как се чувствате в момента?

- Добре съм, оправям се. Показателите на хемоглобина бяха много ниски заради загубата на кръв, но много бързо се подобряват благодарение на моя съпруг, който се грижи за мен.

- Зрението ви започна ли да се възстановява?

- Все още не, засега виждам само силуети, надявам се да започне да се подобрява. Трябва да му се обърне специално внимание. В Германия се занимават със следоперативното лечение и да не се получи рецидив на тумора. На 18 октомври ми предстои пълен преглед, при който да се види състоянието на мозъка ми. А иначе съм си записала час при доктор Клайд, много известен белгийски офталмолог, който в края на октомври ще пристигне в България. Ще се консултирам и с български специалисти, които също са много добри.

- Стискам палци резултатите от прегледите да са добри и лекарите да ви помогнат отново да виждате нормално! Там сте със съпруга си, а децата пътуват ли всеки път с вас?

- Дъщеря ни учи тук, тя е вече на 16 г., а синът ни е студент в България, следва икономика.

- Някой от тях наследи ли музикалния ви талант?

- И двамата нямат никакво влечение към музиката, а много ми се иска. Със знанията, които имам в момента, мога да помогна на всеки певец да стане известен. Знам всички правила на играта. Иначе съм чувала малката да пее, има талант. Но човек трябва да има желание, двигателят е да искаш да си на сцена, да не се притесняваш. Баща ми например много хубаво пее, но казва, че никога не би се качил на сцена. А аз там се чувствам в свои води и умея да правя шоу, да веселя хората. Дори в болницата пеех, въпреки че хората тук не ме познават. Но пациентите, като разбраха, че мога, все ме караха да им изпълнявам различни неща.

- Какво им пеехте?

- “Аве Мария”, трябваше да е нещо универсално, което и германците ги вълнува, те не познават българската музика. Имаше и хървати, които пък искаха сръбски песни и се учудваха, че знам всяко парче, за което се сещаха. Изобщо не подозираха, че в България се слуша много сръбска музика. А аз винаги съм искала

всички балкански страни да слушат нашите песни

и да ни копират, а не обратното, както се случва и досега.

- Има ли шанс изобщо това да се случи?

- Защо не, ако се направи хит, който да покори света... Как така румънците могат, а ние не? Имаме много добри гласове, но ни липсват мениджърите, които могат да изкарат изпълнителите навън. У нас продуцентите не се интересуват от гласа на певицата, а дали има богат спонсор, за да реализира кариерата си, но този път не е правилен.

- А вие къде сте правили концерти извън страната ни?

- Преди да стана певица в България, съм пяла из цяла Италия, но тогава изпълнявах канцонети. Там всеки град има светец, когото почитат в определен ден, прави се фестивал и ние участвахме в тези събития. Бях на турне с българска група - No Smoking, изпрати ни един прекрасен мениджър и най-добрият изпълнител у нас на италиански песни - Димитър Йосифов. Това беше през 1992 г., бяхме там 6 месеца и дори на един от концертите подгрявахме “Рики е Повери”. За този период научих италиански, както и всички канцонети и ги пея до ден днешен.

- Какво се случи, след като се прибрахте в България?

- Стоях си в Дупница, защото нямаше какво да правя. Имахме централен ресторант в града и ходех там да слушам оркестъра, в който пееше моя позната - Люси Тодорова. Една вечер ръководителят на оркестъра ме попита дали не искам да изпълня нещо и си избрах една италианска песен. Учудиха се, че имам талант, и взеха да ме разпитват защо не се занимавам с музика. Но нямах репертоар и на този етап дори в ресторант не можех да работя.

След известно време в заведението дойде известният тогава импресарио от Кюстендил - Шамшала, който каза, че ще прави прослушване за работа в заведения в Сърбия. Музикантите много се зарадваха, защото това беше мечта за всеки оркестър по онова време. Там имаше много работа и се печелеше добре. Но импресариото поиска да има три руси певици. Люси беше едната, а и беше руса, но им трябваха още две. Тогава бях с тъмна коса и музикантите ми казаха да се изруся, да науча песен на Лепа Брена и да се явя с тях. Към нас се присъедини и Даниела Никифорова, която после също стана фолкпевица. Прослушването беше в Кюстендил, където имаше 20-ина собственици на заведения. Аз изпях “Ти си мой грех”. Наеха ни за работа в Черна гора.

- Колко време изкарахте там?

- Само един месец, не можах да издържа повече. Беше много страшно, точно преди войната, и черногорците се бяха надъхали, непрекъснато искаха оркестърът да изпълнява някаква тяхна патриотична песен. Цялото заведение ставаше на крака, хвърляха шапки и

започваха да гърмят с пистолети,

бяха настроени за война. Една вечер, докато пеех, един от посетителите хвана колоната и започна да си удря главата в нея. Много се изплаших, затворих се в квартирата и казах на собственика на ресторанта, че искам да се прибера в България. Той обаче държеше паспортите ни и не искаше да върне моя. Категорично заявих, че няма да ходя повече на работа. Три дни стоях в квартирата и плачех, накрая ми го даде.

Прибрах се в България и вече бях започнала да харесвам сръбската музика. Преди това слушах само италианска музика покрай първата ми ученическа любов, който беше наполовина италианец. Но на една вече зряла възраст, бях на 28 г., започнах да обръщам внимание на нещата от практична гледна точка и видях, че сръбската носи финансови дивиденти. Започнах да уча такива песни, но у нас все още се слушаше основно естрадна музика. И реших да направя такава песен.

- Били сте непозната за българската публика, в онези години не беше лесно да се реализира подобно нещо, как успяхте?

- Заминах за София, търсейки композитори в националното радио. Запознах се с Иван Пеев, първия мъж на Лили Иванова, който ми обясни, че е почти невъзможно да се пробие, защото имената в естрадата бяха твърдо заели позиции. Но аз настоявах да ми напише песен и така се появи “Звезден дъжд”, с нея тръгнах по телевизионни предавания. Хачо Бояджиев ме пускаше да я пея в различни тв програми. Иван Пеев ме посъветва да отида в моя край, защото нямаше особен ефект в националния ефир. Послушах го, качих се на влака и отидох в радиото в Благоевград, където още в коридора срещнах композитора и ръководител на току-що създадения “Пирин фолк”. Това е съдба. Казах му, че съм млада естрадна певица и нося лента с мое изпълнение. Той я изслуша, гласът ми му се видя интересен и попита дали искам да запиша негова песен за новия фестивал. Даде ми “Не искам да те забравя”. Разучавах я цяла нощ, но нещо ми липсваше в нея. Сутринта ми хрумна да добавя най-популярното име в България - Георги. Така се получи “Не мога да те забравя, Георги”. Записах я в този вариант, всички много я харесаха и с нея през август се явих на фестивала. Още със стъпването на сцената публиката ме прие с бурни овации, защото визията ми бе доста по-различна от тази на останалите певци, които до този момент бяха пели. Бях с известната ми червена рокличка, къса, с голямо деколте. Там участваха предимно народни певци, излизаха с по-скромни тоалети, с риза и костюм, късите поли бяха абсурд. Появих се като пеперуда и публиката ме обикна от пръв поглед. Получих бурни аплодисменти и след края на фестивала всички искаха да купуват “касетата с Георги”, на която беше записано цялото събитие с всички изпълнения. Фестивалът се излъчваше и по телевизията. Интересът към него е бил толкова голям, че

за една вечер

се продадоха 1 млн. касети

в цялата страна.

- Тогава получихте ли награда?

- Не, но беше сбъднат миг за мен. Не мога да не отчета, че наред с моя хит имаше и още един, много голям, който спечели първото място - “Сине, сине”. Тази песен се превърна в класика. Тогава “Пирин фолк” произвеждаше хитове. В една касета имаше поне 4-5 такива.

- През последните две години присъствате на този конкурс като специален гост.

- Да, сега получих три награди, което беше много вълнуващо за мен. Едната беше “Свети Врач”, наградата на община Сандански, другата беше от журналистите, а третата бе от журито, което класира песента ми “Боже мили” на второ място. Тя е съвсем нова, написана от младия композитор Юлиян Асенов, с когото я изпях в дует. Авторът каза, че е вдъхновен от моята съдба. И наистина в нея виждах себе си, защото се пее: “Боже мили, плаче ми душата, с теб преминах огън и вода”. Всъщност наистина с него преминах огън и вода, той ме държеше за ръка по пътя, който преминах през сянката на смъртта.

- Кое ви държеше емоционално през този тежък период?

- Вярата в Бог, намирах опора в думите от Библията: “Който живее под покрива на Всевишния, той пребъдва под сянката на Всемогъщия”. Само Всемогъщия може всичко.

- Кога се обърнахте към Бог?

- Години преди изпитанието, но това, че съм била вярваща, не ми пречеше да бъда човек и да правя своите грешки.

- Преди години разказвахте, че провокативният ви образ на сцената няма нищо общо с това, което сте в живота, така ли е наистина?

- Така беше. Не знам защо държах да бъда различна. Много по-добре би било да съм такава, каквато съм. Но аз създавах някаква илюзия за себе си,

че съм жена прелъстителка, което не отговаряше на моята същност

Бях като противоречие между форма и съдържание. Хората първо възприемаха визията и после се изненадваха, че всъщност под обвивката има съдържание. Беше като предизвикателство да бъда коренно различна от това, което съм в действителност. Не беше правилно.

- Но в онзи период провокативната визия носеше светкавичен успех.

- В пазарен смисъл може би съм усетила правилната за тогава насока за пиара, който си правех сама. Не съм имала и продуценти. Човек, когато е сам, прави и грешки. Погледът отстрани е много важен, хубаво е да има някой, който да ти даде съвет. Отчитам като грешка, че не се вслушвах в никого и смятах, че аз знам всичко и мога сама да се справя. Следях световната музика и култура, но това не беше достатъчно. Трябваше да има до мен човек, който да ми казва: “Тук грешиш”. Съпругът ми казваше тези неща, но и него не го слушах, сега обаче го правя и всичките ми стъпки са правилни. Съобразявам се с всичките му съвети.

Иначе имам своите творчески идеи и размах. Вече искам да изпълнявам само стойностна музика, но все още обмислям как да бъде и комерсиална.

- Има ли песни, върху които вече работите?

- Съвсем наскоро неочаквано за всички си отиде моят колега Васко Лазаров, с когото много сме работили. Той беше един от основателите на “Пирин фолк”, с него направих първите си стъпки на сцената. Беше приятел на семейството ни. И през януари ми подари песен, посветена на брака ни със съпруга ми. Казва се “Гълъбице моя”, много ми се иска да я запиша.

- Очевидно сте загърбили провокативната визия, какви дрехи избирате сега?

- Може би под въздействие на съпруга ми, а и аз самата имам такова желание да ходя много семпло облечена. Тук, в Германия, нося основно анцуг. На сцената вече, както беше и тази година на “Пирин фолк”, показах, че визията ми е много различна. Нямаше деколте и къси поли. Бях с прибрана рокля, дълга до земята. И въпреки това публиката стана на крака. Въздействието на музиката е много важно, певецът не бива да е шут или грандиозна атракция.