Вчера, на входа пред площада към НДК(мисля, че дори се нарича площад "България") виждам белокос височък и изправен мъж с позната физиономия. Няма как да сбъркам Джон Войт, разбира се, но все пак не съм сигурен. Бунтовният млад мъж от "Среднощен каубой", злодеят от "Влакът-беглец", после "Жега" и всички незабравими роли... Забавям крачка и го чувам да казва на човека до себе си "Such a strange place"... и вече знам, че е той.

Погледите ни се засичат, ясно е, че съм го разпознал. "Мистър Войт" казвам все пак с въпросителна. Той се усмихва и ми подава ръка, казвайки: "Pleasure to meet you!" Казвам, че за мен е удоволствие да го видя тук, пожелавам приятно прекарване и продължавам. И забелязвам, че той се е спрял недалеч от едно от онези панаирджийски съоръжения с окачена боксьорска торба, която се удря с юмрук и показва колко килограма си ударил, а разни светлинки светват и музика звучи. Някакви разпищолени, потни, полуголи до кръста типове удрят тази торба с все сила и съоръжението издава онези гадни електронни мелодийки, които звучат по селските събори.

После виждам и казаните с топла царевица и сергията, после и другите дивотии, мръсотия и провинциализъм, сякаш умишлено бойкотиращи идеята за столица на европейска страна. Виждам обаче и прекрасната гледка към Витоша, и красивите лица на децата с тротинетки и тичащите след тях родители, чувам и яката музика от откритата сцена в лятно кино Кабана.

Цялата тази неразривна сплав от красота и немара и уникалност. И Джон Войт, леко привеждайки се към човека до себе си, после протегнатата му ръка. Странно място, indeed. Без да е задължително да го харесва човек, може да го обича. Даже колкото повече го обича, толкова повече не го харесва. Странно.

п.с. Разказвам тази история на колега днес в редакцията. И тя вика -- ама хубава работа, защо не си направи селфи с Джон Войт? Викам -- защото съм ръб, затова.

*От фейсбук!