• Иван Добчев и Маргарита Младенова напускат Народния заради доносничеството и връзкарството там
• Кризата не била поради внезапно влошаване на състоянието на театъра, а има корени в догматизма на 50-те години, твърдят експерти

Сред първите големи скандали в театъра след 1990 г. у нас бе разкъсването на трупата на театър “София”. Малко след това избухва и следващ трус - пенсионират възрастните актьори от трупата на Народния театър, за което разказахме в първата част на поредицата.

Втората част представя битката на актьорите за закон за театъра във време, когато бюджетите са силно съкратени, а приходите от представления непрекъснато се свиват заради уплашената от инфлацията публика.

Главните огнища на скандали в този период - театър “София” и Народният театър - продължават да димят като вулкани пред избухването си. В Народния театър проблемите на пенсионираните актьори се прехвърлят върху “Сфумато”, които са приютени от директора Стефанов към производствения ритъм на Народния.

Първата постановка на студийния театър “Сфумато” - “Чайка” от Чехов в режисурата на Младенова и Добчев (1989/1990), се обсъжда на новосформиран Художествен съвет на Народния театър. Във в. “Дума” отпечатват мнението на Славка Славова под заглавие “Много шум за нищо... или за нещо злонамерено”. Актрисата смесва истини със субективни мнения. Тя справедливо отбелязва, че репертоарът е “еднопосочен и еднотонален с множеството пиеси на Бекет, а отсъства най-доброто от класиката ни и от по-уравновесената в интелектуално и психологическо отношение модерна драматургия”. По-нататък Славова се спира на кадровата политика: “нашето ръководство, робуващо на чисто външни, формални представи за обновление, се стреми да замени младия актьорски ресурс с една извън театъра формирала се актьорска трупа, наречена “Сфумато”. Този опит за изкуствена кадрова трансплантация аз смятам за опасен и необоснован авантюризъм. То може да изиграе ролята на пластична бомба.” Ето как в основата на скандала със “Сфумато” лежи същата битка за пространство, както и при скандалите в театър “София”. 

В резултат на противопоставянето в Народния театър директорът Васил Стефанов и режисьорът Иван Добчев подават оставките си на министър Елка Константинова. Не можем да не се сетим, че артистите на Народния изграждаха силната организация на БКП в българския театър, облягайки се на най-интимни отношения с политбюро и със самия Тодор Живков. Именно те разчитаха на привилегировано положение, спечелено срещу най-голямата благонадеждност. Но е справедливо да кажем, че от това раздаване на картите

изпада Славка Славова, изживяла живот на унизяване

и преследване като дъщеря на малтретиран от Вълко Червенков инженер с немско възпитание.

Добчев и Младенова се опълчват точно срещу този въздух на доносничество и връзкарство, срещу заседателния модел на сценично поведение с любимите образи на партийни секретари, директори и бригадири, воюващи за по-справедлив социализъм.

След като няма изглед да се промени Кодексът на труда, за да преминат театрите към договорната система (тя щеше да изхвърли на улицата 2/3 от артистите и техническите работници с всички синдикални последствия в отсъствието на пазар на интелектуалния труд), шефовете на “Сфумато” решават да напуснат Народния театър. Освен Стефанов и Добчев оставки на министър Константинова подават режисьорите Маргарита Младенова и Красимир Спасов, сценографката Елена Иванова, драматуржката Антоанета Войникова, художникът Стефан Деспотов. На изпроводяк Младенова поставя сценичния шедьовър “Лоренцачо”, който спасява театралното присъствие на Стефан Данаилов според собствените му думи. Министерството на културата заявява, че оказва доверие на директора Стефанов и напусналите (без Младенова и Добчев) оттеглят оставките си. “Сфумато” се премества да работи в изоставената сграда на Музея на революционното движение на бул. “Цар Освободител” 14, а няколко години по-късно се премества след преустройство в сградата на бившата баня на ул. “Димитър Греков”, където е до днес.

В театър “София” напрежението затихва и в края на 1991 г. синдикалният лидер Любомир Младенов сяда на директорския стол. На 6.11.1991 Вили Цанков е пенсиониран. От театъра са уволнени Бойко Богданов, Станка Цонкова, художник по рекламата, Ралица Терзиева, актриса, и Виолета Паскалева, завеждаща личен състав. Спира се неплатеният творчески отпуск на Вероника Благова, даден за специализация във Франция, осуетено е турнето на “Елизавета Бам” на Лионския театрален фестивал. Напуснали са Елена Цикова, Красимир Вълканов и Стефан Цанев.

На фона на отровните действия в коридорите на театър “София”

скандалът в Сатиричния театър изглежда розов

Пламен Марков, директор и главен художествен ръководител на Сатирата, изпълнява заповедта на културния министър Димо Димов за съкращаване на 10 на сто от всички ведомства към културната сфера. Като протестен отговор 9 имена (според самите тях те са актьори към театъра) изпращат писмо до Комисията за духовна дейност от 15.03.1992 г. за “извършеното в ДСТ нечовешко беззаконие” - изпращане на предупредителни писма за съкращение от 1.04.1991 на 14 “млади актьори и такива на средна възраст”. Те били с договори и според съществуващия в момента Кодекс на труда не могат да бъдат съкращавани. Освен тях директорът Пламен Марков заедно с управителния съвет и синдиката на театъра “изпращат в момента писма за съкращение на голям процент от административно-техническия персонал и на целия оркестър, наброяващ 9 души”. 

Подписалите декларират, че “при това беззаконие ще бъдат убити професионално около 45 на сто от състава на театъра. Това са творци, в които държавата е инвестирала средства и те са длъжни да ѝ отговорят с възвръщаемост. Тези актьори предлагат на ръководството да бъде спасен театърът с различни стопански форми (галерии, концерти, политическо кабаре, ресторант), тъй като той разполага със свободни помещения. Но на директора му липсвала стопанска заинтересованост и предпочитал да убива живи хора, а да не реализира “печалба за театъра, както препоръча министърът на финансите г-н Иван Костов”.

Съкратените, които са се подписали, са Рени Китанова, Людмила Захариева, Людмила Краева, Василка Чиликова, Весела Благоева, Румяна Първанова, Ева Шаркова, Красимира Казанджиева, Димитър Коканов (болен със скъсано сухожилие).

Конфликтът между Съюза на артистите, който е към КНСБ, и дружествата на артистите, които са към “Подкрепа”, ту затихва, ту се възбужда с писма до разни инстанции. Стефан Илиев, когото си спомняме като спирачката на театралната реформа, пише писмо до министъра на културата, председателя на режисьорската гилдия и сдружението на директорите на театрите, с което защитава актрисата Ева Шаркова, възстановена чрез съд на работа в Сатиричния театър след неправомерното ѝ уволнение от директора Пламен Марков, режисьор по професия. “Ние си запазваме правото да действаме с всички законни и синдикални действия, за да пресечем произвола и нечовешкото поведение към нашите членове”, пише председателят на САБ в писмо, подписано и от председателя на гилдията на актьорите Венцислав Кисьов. Датата е 29.10.1991 г. Ева Шаркова е назначена “по височайше нареждане” като “парашутистка” без желание на ръководството и колектива на театъра. “Има два начина да се излезе от тази ситуация - пише Пламен Марков до същите адреси, до които е писал Стефан Илиев. - Или аз с пистолет в ръка като комисар да заставям гостуващите режисьори да ангажират една очевидно бездарна актриса, или Министерството на културата, съгласувано със САБ, да нарежда разпределението ѝ в роли по подобие на една заповед, копие от която Ви прилагам.”

След нареждане на зам.-председателя на Комитета за изкуство и култура Ал. Гетман до директора на Сатирата за назначаването на Ева Шаркова за актриса в театъра за срок от една година, смятано от 15.08.1973 г. за дебют, и утвърждаването от САБ на новооснованото дружество на актьора Симеон Викторов в Сатиричния театър (очевидно находчиво намерена провокация спрямо Пламен Марков ), с писмо до министър Елка Константинова, до Пламен Даракчиев, гл. редактор на в. “Подкрепа”, и до Стефан Илиев, председател на САБ, 40 актьори от Сатирата заявяват, че “категорично и изцяло подкрепяме програмата и дейността на директора на ДСТ Пламен Марков. Убедени сме в качествата му на един от най-добрите директори и режисьори от своето поколение... Не приемаме и не можем да приемем каквито и да са инсинуации и клевети, както и обвинения, непочиващи на обективни факти и продиктувани от лични егоистични интереси. Настояваме да се прекратят необоснованите нападки срещу театъра и Пламен Марков, за да можем спокойно и в творческа атмосфера да продължим вече започнатото и да го доведем до успешен край”.

Всъщност това е най-ценният документ в този конфликт,

защото под неговия текст стоят личните подписи на именити актьори: Георги Калоянчев, Стойно Добрев, Адриана Палюшева, Янина Кашева, Вели Чаушев, Илия Добрев, Мариана Аламанчева, Татяна Лолова, Пламен Дончев, Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Никола Анастасов, Катя Паскалева, Мария Статулова, Кирил Варийски, Коста Карагеоргиев, Димитър Манчев, Петър Пейков, Иван Григоров, Пепа Николова, Ивайло Калоянчев, Станислав Стратиев, Красимир Ранков, Васил Попов, Пламен Сираков, Христо Гърбов.

Пламен Марков визира в писмото си до председателя на САБ “пламтенето” на Младежкия театър. В този театър няма скандална ситуация, но има трудности в работата му, след като ателиета и служби са заставени да напуснат сградата на бул. “Дондуков” 8 в един процес на юридически битки и реконструкция, както и след заповедта на министър проф. Димо Димов от 4.03.1991 г. за предоставяне за временно ползване от театъра на “експозиционните зали на Музея на политическите партии и движения”. Сградата на бул. “Дондуков” се ремонтира изтощително дълго в продължение на няколко години, а театърът изнася представления в залата на Студентския дом. Там е тясно, некомфортно, а един ден изчезват костюми от роли в гардероба.

В средата на януари 1990 г. Комитетът за култура организира среща с 5-има директори на театри, приемани за проспериращи - Пазарджик (Георги Делев), Хасково (Георги Налбантов), Ямбол (Йордан Петков), Смолян (Райчо Гьорджев) и Сливен (Стефан Янков). Присъства и директорът на Главна дирекция “Театър” Атанас Бояджиев. След нея всички драматични и куклени театри в страната получават писмо, в което се обясняват мотивите за тази среща: обсъждане на затрудненията с публиката във време на силно политизиране на обществото. Експертите посочват, че кризата не е поради внезапно влошаване на състоянието на театъра, а има корени в 50-те години, когато догматизмът сковава творчеството в схеми и щампи. Натрупват се бюрократични елементи в театралната дейност - въвеждат се процентови критерии при изграждане на репертоара (определен процент български пиеси, процент съветски пиеси, процент пиеси на другите социалистически страни и т.н.). Нормативни документи заковават планови показатели - брой зрители, брой представления, брой гастроли и т.н. Административно се формират театри от “окръжен тип”, в които вижданията, а защо не и страховете, волята, възможностите, културата на властта в окръжните центрове се налагат върху дейността на театрите.

За първи път експертите препоръчват премахването на многобройните нормативни документи за забрани и ограничения при упражняване на бюджета на театрите. Също така смятат, че българският театър трябва да остане под “пряката закрила на държавата като дълбоко обоснован момент в историческото му развитие”.

Ситуацията в театрите днес до голяма степен е резултат от кампанията, подета след получаване в театрите на писмото на Комитета за култура от 28.01.1990 г. Никой вече не се бърка при определяне на репертоара. Лошото е, че липсват стойностни пиеси на български автори, но това не може да става с декрети и административни решения. Извън театрите, които се финансират и наблюдават от културното министерство, никнат частни трупи от неколцина актьори, които играят в частни пространства - I am studio, Yalta art room, камерната сцена на “Сълза и смях” и др. Театрални актьори са ангажирани във филмови продукции, които печелят награди на европейски фестивали. Човек може да помисли, че сме във време на непрекъснати успехи.