Кольо Добрев се обади, че ще го пренасочат от София към нас, защото сме имали най-много опит, спомня си полк. Любомир Димитров

Мъжът трепереше, беше ме страх, че без да иска може да допре жичките, спомня си той

През септември се навършват 27 години от един инфарктен епизод от най-новата ни история, на който не е дадена голяма публичност. На тази дата през 1996 г. палестинец вади бомба в самолет Ту-154, който лети към България, изпълнявайки чартърен полет от Бейрут. Случката се развива малко преди машината да бъде отклонена да кацне на летище Варна.

Към 15,20 ч следобед терористът Надир Абдулах нахлува в пилотската кабина и обявява, че може да взриви всички. В ръцете си държи нещо подобно на тротилови шашки, около които е увит кабел. По този повод се свързахме с полк. Любомир Димитров, който лично е преговарял с похитителя. Неотдавна той издаде книгата си "По пътеките на дълга".

Материалът ни е посветен на четвъртия опит за отвличане на самолет на територията на България.

При предишните три, най-известният е, когато е спрян токът на цяла Варна, за да бъдат заблудени похитителите, че пилотите са стигнали до Виена, както те настояват.

Тогава възниква смъртоносно опасен инцидент и едва е спасен животът на стюардеса, която един от нападателите в яда си започва да коли. Острието стига до 2 мм от артерията й.

При четвъртото отвличане, за което подробно разказва Любомир Димитров в интервюто, емоциите са не по-малко.

Полк. Любомир Димитров е шеф на РДВР-Варна, до 1996 г. Участвал е с колегите си в емблематични разследвания, свързани с разкриването на извършителите на терористичните актове в Буново, Варна, Пловдив и Сливен.

- Полк. Димитров, отдавна искам да ви питам за една не много известна операция, когато през 1996 г. преговаряте с арабски терорист, отвлякъл израелски самолет със 137 пътници?

- Това бе последният ни похитен самолет във Варна - четвъртият. Кольо Добрев бе министър на вътрешните работи и ми се обади: “Любе, отвлечен е самолет от Израел със 137 пътници, пращаме го във Варна.”

- А защо при вас, не е ли било по-лесно да го посрещнат в София?

- И аз го попитах - защо не го поемат в столицата, а той отговори: “Вие имате повече опит”. Така беше. Този ни бе четвъртият самолет.

Веднага направихме разстановка, къде да кацне самолетът, за да могат снайперистите да имат поглед към терориста. Аз отидох на място.

Можеше да убием похитителя, наблюдавах го с бинокъл.

До него имаше нещо като кутия с бисквити, което донякъде ме успокои, защото в такива случаи обикновено те държат в ръка контакт.

Ако го застреляш, отваря ръката и се взривява. Но не можех да съм сигурен дали все пак не разполага с такова устройство. Имаше толкова много пасажери.

Затова отидох и попитах дали на летището има стара ръждясала цистерна. Оказа се, че имат, не исках от новите. Започнах преговорите по мегафона.

Информирах похитителя, че докато не слязат пътниците, на летище Варна не може да започне зареждането, защото е забранено - няма как да стане в тяхно присъствие.

Мотивирах го с остарялата ни техника. Добавих, че екипажът от 6-7 души може да е достатъчна гаранция за него и че те ще останат на борда.

След 30 минути, свалихме хората от самолета, но дадохме дума, че след бавното зареждане той ще излети. Терористът искаше да кацне във Виена или в Осло.

Информирахме колегите и по-късно разбрахме, че се е предал, когато е кацнал там. Така спасихме хората.

- Поели сте голяма отговорност. Изпитвахте ли страх, че може да се провалите?

- Да. Това бяха 137 души. Въпросът в такива ситуации е да преодолееш страха и да проведеш адекватно операцията по спасяването.

За мен най-важното бе да се запази животът на пътниците и екипажа, ако ви кажа 40 минути как съм треперил, такава отговорност...

Но исках да съхраним и живота на терориста. Можехме да го убием, нашите снайперисти, щяха да го уцелят на 70-80 м, това не бе никакъв проблем, но от него можехме да измъкнем кои са съмишлениците му.

Той не се криеше зад някого, имаше един-двама от екипажа до него.

Двама снайперисти го държаха на прицел от две различни точки. Най-много да е бил на 100 м, което е нищо като разстояние за един обикновен стрелец, дори за мен то не е проблем.

Но щеше да е грехота да го убием. През цялото време мислех как да запазим пасажерите, екипажа, да съхраним материалната база и терориста.

- Нападателят как се държеше?

- Целият трепереше и именно затова ме бе страх да не вземе случайно да си доближи ръцете и без да иска, да допре жичките. Затова бях убеден, че трябва да го хванем жив.

- Вероятно сте се притеснявали и че ако го уцелите, при самото падане може да взриви устройството?

- Безспорно, от него зависеше. Това бе един отчаян човек, който, когато го застреляш, в този миг може да натисне бутона. Щеше да избие екипажа.

- А защо в този момент мислехте и за материалната база?

- Защото, ако бе български самолет и нещо стане, щяха да кажат аз да го платя.