Тази сутрин на път за БНТ ми звънна непознат човек, за да ми каже, че е приготвил генератор като дарение за Украйна.

Попита ме дали мога да мина да го взема от дома му в София.

– Къде живеете? – го питам.

– В Овча купел две – отвръща.

– А не можете ли да ми го пратите по Еконт или Спийди? За моя сметка?

– Бих ви го пратил, но вече нямам сили. – Гласът му потрепва. – Едвам го домъкнах. С автобуса...

– Откъде го домъкнахте?

– От Кюстендил.

Записвам адреса и телефона му в движение и му обещавам да пратя някой да вземе генератора преди края на седмицата.

Той ми благодари – първо че ще пратя човек ("непременно да си носи личната карта", отбелязва, "за да съм сигурен на кого го давам"), сетне – за това, което правя за Украйна и украинците. "И дано скоро свърши проклетата война", промълвява, преди да затвори.

Преди да съм забравил се обаждам на колегите от софийския офис (докато все така въртя волана), диктувам им адреса и им казвам да го посетят при първа възможност.

Няколко часа по-късно Зоре ми праща няколко трогателни снимки, придружени от пояснителен текст:

"Г-н Йордан С., на 88 години, от София.

Работил е като начален учител и след това като електротехник, бързаше за Софийската опера.

Беше облечен елегантно, много се развълнува, просълзи се.

Благодари за добрината."

Да. Има и такива хора.

*От фейсбук