Всенародният любимец много трудно се сдобил с престижните звания, макар хората да били луди по него

Лекарите плакали, когато правили аутопсията на звездата преди 33 години

- Аз съм най-хубав, аз съм най-снажен, аз съм и бел, а че и румен (“Зех тъ, Радке, зех тъ”).

Хората направо се побъркват, като го видят на сцената, на екрана, по улицата. Сякаш е някаква международна рок звезда. Луди по него. Луди. Знаят, че ще ги разсмее до сълзи, и му се отплащат с обожанието си.

Така с лекота някога се носи на крилете на всенародната любов комедийният колос Георги Парцалев.

Надарен с талант и присъствие, които магически му печелят титлата на абсолютен любимец, все пак има и личности, които са като имунизирани срещу неговата харизма. Такъв е именно Тодор Живков.

Парцалев много трудно стана заслужил артист, а дваж по-трудно - народен. Поради тази причина ден-два преди 24 май, когато се обявяваха тези звания, Парцалев ставаше много напрегнат и нервен. След като последен от водещите хумористични артисти го правят заслужил артист, трябва да минат цели осем години, за да го удостои Живков с отдавна заслуженото признание народен артист.

Това пише в книгата “Тъжният клоун” Илия Ангелов, който е близо до актьора и цялото му семейство през последните 15 години от неговия живот. В своя труд именно той разкрива как Парцалев успява да стопи леда в сърцето на Първия и да го омагьоса така, че веднага след това да получи отдавна желаното.

Живков не обичал комика, както и други представители на артистичния свят заради техните странности в личния им живот. Когато присъствал на сценични изяви с участието на Парцалев, той никога не му ръкопляскал. Само че след време отношението му към него се смекчило и това веднага проличало. Симпатиите към актьора се събуждат в момент, заключен в история, която има характер на абсолютен анекдот, но е истина, както свидетелства Илия Ангелов.

Случката се разиграва по време на гостуване на делегация на Корейската народна република у нас. По този повод има тържествен концерт в Летния театър в Банкя, където, естествено, присъстват Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички артисти са поканени в резиденцията на малко вечерно тържество.

Сред присъстващите са Георги Парцалев, Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова и т.н.

Първия е в страхотно настроение, докато Парцалев само отпива от чашата си и пуши нервно цигари.

В един момент, въпреки че бяхме далеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече:

- Георги, ха кажи нещо и ти! Недей да мълчиш!

След тези думи на Живков всички притихнаха.

- Др. Живков, ще ви разкажа нещо съвсем истинско. Снимахме филма "Нако, Цако и Дако" със Стоянка Мутафова, Калоянчев и Никола Анастасов. По сценарий ние търсехме престъпна група от шпиони, която събира военна информация от България. Трябваше да се правят снимки и в чужда страна и "Българска кинематография" реши това да бъде в Алжир. Дотам пътувахме с кораб. Тръгнахме от пристанище Бургас. От българското посолство в Алжир ни посрещнаха топло. Снимките щяха да се правят в центъра на града, в едноименното кафене "Алжир". Всеки един от нас - Нако, Цако и Дако, трябваше да седне на отделна маса. Щяха да ни правят скрити снимки, за да не даваме пари допълнително. Аз бях облечен в някаква измислена парадна униформа с много нашивки, медали и звезди.

Бяхме се уточнили, когато видим колата на легацията, една черна волга, да започнем да играем епизода. Междувременно организаторът от киното бай Киро, ни беше предупредил, че в това кафене всичко е много скъпо, и да си поръчаме само по едно кафе. След това той ще мине и ще плати консумацията ни.

Седнах на една свободна маса. Само че на мене ми се пиеше уиски и си го поръчах, като щях да кажа на организатора, че аз ще си го платя. Докато чаках сервитьора да ми донесе питието, дойде един възрастен арабин и ме запита на френски дали може да седне на масата заедно с още един млад господин. Бяха облечени с техните национални облекла. Новите ми компаньони ме разглеждаха с голям интерес, особено възрастният арабин, впечатлен от моята измислена военна униформа.

- Испанец ли сте, не? - запита ме той.

- Не - отговорих аз.

- Бразилец?

- Не, не съм бразилец.

- Турчин? - упорстваше арабинът.

- Не съм и турчин.