Олигархиите заровиха томахавките и пак се прегърнаха

Конклавът за новия председател на парламента си остана неоценен от художествено-политическа гледна точка. Това бе класическа театрална пиеса от жанра на трагикомедията, в която са закодирани две дълбоко съдържателни внушения:

1. Двегодишната война между скараните кръгове на олигархията приключи с примирие.

2. Партийнолистовата избирателна система влезе в катарзиса на своята патология, но без да излезе.

Защо изобщо бе нужна тази пиеса? Защото още от древността човечеството преодолява своите дълбоки конфликти чрез танца край огъня и театъра. Нашият политически елит имаше нуждата да преодолее смутното време, като преживее в по-кратък алегоричен формат двете години на протести, арести, парламентарни аборти, чегъртане и демократично отчаяние.

Този огромен сюжет бе събран в три действия, т.е. в три дни. Такива са законите на жанра - завръзка, кулминация, развръзка. Два дни щяха да са недостатъчни, четвъртият - байгън.

ГЕРБ, ДПС и БСП го изиграха професионално, а ПП и ДБ се оказаха изненадани от събитията, щом вместо с Росен Желязков осъмнаха със своя стар приятел в кавички. Ако имаха художествено въображение, щяха да вкарат в листите си някой 80-годишен лекар, който да открие първото заседание. Това е като да започнеш шахматна партия с белите фигури. Незначително предимство, но често се оказва решаващо. Особено ако се случи така, че играеш с белите фигури три партии подред.

А че щеше да се случи така, можеше да се предвиди поне 3 месеца по-рано. В ГЕРБ явно са си направили труда да мислят, след като се сетиха да извикат от запаса самия Вежди Рашидов – голям, световно признат творец, който освен художествения си талант притежава умението да говори трогателно. Неговото въздействие не се основава на гладката ораторска реч, а на колективното несъзнателно, на митовете за предците, на земните и подземните архетипове. Дори неговата неловкост с правилника внушава образа на добър и мъдър дядо от народа, който от немай-къде е на тази трибуна, не се е подготвил и следователно не ламти за власт като по-младите.

Дълбоко земен човек от народа. Това си е автентичният артистичен стил на Вежди от време оно. Той личи най-вече в творбите му. Например много от неговите пластики са стъпили върху едно хипертрофирано (несъразмерно голямо) човешко стъпало, което внушава приземеност, свързаност с корените, с народната душевност. Това е хтоничен ракурс, който гледа от земята към облаците, от простите хора към елита и им се чуди, цъкайки с език и напомняйки за двата метра.

Изпълнението на ГЕРБ бе многопластово и полифонично. В първия ден, деня на завръзката, на арената бяха развързани Делян Добрев с неговите обвинителни цифри и Тома Биков с неговите саркастични миниатюри, но в същото време рамката на проактивния пазарлък я очертаваше Десислава Атанасова с логиката и изказа на робот от книгите на Айзък Азимов.

Уви, изпълнението на ПП бе еднопистово. Липсваше му не само художествена дълбочина, но и логика. Например Асен Василев заложи всичко върху слабата теза, че победителят в изборите трябва да отстъпи. Но зрителят добре знае, че отстъпва вторият. Това е традиция и в политиката, и в спорта, и в живота - трябва да умееш да губиш с достойнство.

Но да оставя останалото на театралите. Само да добавя, че в третото действие на Корнелия Нинова бе отредена класическата роля на Deus ex machina (бог от машината). Това тръгва от древногръцките пиеси, в които първо се създава неразрешима ситуация, а накрая с помощта на машина на сцената се спуска божествената фигура, която я разрешава. Развръзката бе готова още предишния ден щом Вежди така неочаквано се извини на Корнелия Нинова за обидите в далечното минало.

Пиесата бе написана, но ПП и ДБ не бяха я получили. Когато Корнелия обяви финала, Асен Василев и Кирил Петков сякаш бяха изненадани, поискаха 15-минутна почивка и в своята обърканост нарекоха героя на деня “фасада”. С което сами се изложиха. Ако Вежди е само фасада, защо предния ден му ръкопляскаха на крака просълзени?

Както казах в началото, зад тази пиеса се крие консолидацията на воюващите олигархични кръгове. Бойните действия започнаха доста по-рано, вероятно още с фалита на КТБ през 2014, и се разразиха с пълна сила след прокурорските атаки срещу знаменити родни олигарси като Арабаджиеви, Бобокови, Баневи и най-вече срещу архиолигарха, Васил Божков. Атаката ги обедини и даде финансовия гръб на бунта, инвестициите в нови партии и серията от разтурени парламенти. Бунтовниците завзеха територия, но не достатъчно. А последните избори вероятно са ги убедили, че са изгубили стратегическата инициатива и е дошло времето за примирие.

Именно Вежди е най-адекватният символ на олигархичния мир, тъй като той е бил край силните на деня през всичките години на прехода, от Илия Павлов до Божков и Борисов. Едва ли има олигарх без негова статуетка в хола. И в това няма нищо лошо – още от Античността и до ден днешен големите художници се стараят да са близо до своите меценати и обратното – меценатите търсят големите художници. Смятате ли, че Микеланджело е изрисувал тавана на Сикстинската капела, без да го знае папата?

Оптимистичният и емоционален финал на тридневния конклав вещае, че все пак с третия мандат може и да се състави правителство. Не с познатите партийни герои, тъй като всички се плашат от негативите на зимата. Да, това пак ще е власт на олигархичния елит, но населението вече се примири, че олигархичната власт е за предпочитане пред хаоса. И няма как да има друга власт, докато у нас се практикува партийнолистовата избирателна система. Тя затова е измислена – за да може олигархията да пише пиесата, да назначи актьорите и да поръчва декорите.

Но докато гледахте прекрасните изпълнения, забелязахте ли, че ролите са осъдени на непримиримост и дори омраза един към друг? Те са като кучетата и котките. Мирът между тях винаги ще е съмнителен, тъй като липсва най-важното нещо в политиката – липсва общият интерес. Партиите се мразят, защото се мразят насъсканите един срещу друг електорати.

Има ли в България политици, които не насъскват омразата?

Има – това са кметовете. Да сте чували някой кмет да “лустрира” чуждия електорат? Да чегърта бившия кмет? Няма такова нещо! Щом е кмет, значи е обединител.

Причината е очевидна – кметът се избира мажоритарно в 2 тура. Трябват ти най-малко половината избиратели плюс един, а за целта трябва да се стремиш да се харесаш на 100 на сто от хората. И как се постига това? Като потърсиш общия за всички избиратели интерес и го превърнеш в своето политическо верую.

Когато някой ден въведем същата система и за парламентарните избори, обединението ще става още на ниво избирател и всеки депутат ще е готова коалиция.

Но това е съвсем друга пиеса, която засега не се играе в българските театри.