В дълбините на комунизма онези, които можеха да мислят бяха в беда и изпадаха на дъното на обществената стълба. Моят много умен колега, с когото изпивахме всичко каквото намирахме в лудницата и в гаровия бюфет до нея, където практикувахме тогава, се примолваше след дежурство и след изпиването на последната пърцуца да дойде по-бързо деменцията, за да ни спаси от проклятието да умеем да схващаме и да разбираме кое е нормално.

“О, деменцио, — проплакваше той, — ела по-бързо, да ни спасиш от нашата склонност да разсъждаваме и да помним !”

Но тя все не идваше и не идваше.

Не успяхме да станем истински алкохолици, въпреки, че положихме доста усилия. Провалихме се. Станахме неуспешни алкохолици. Някои се опитаха да станат полиаморозни любовници, но и там мисленето пречеше и ги проваляше. Не ни вървеше със страстите и с напора към власт, нито към притежанията на блага.

Ставахме приятели с поети, но те умираха рано и залостваха със стиховете тясната пътека след себе си.

С течението на годините решително и изцяло се потопихме в дебрите и налудностите на човека. Там беше сякаш по-интересно и по-близо до реалността, отколкото в експерименталната психоза, наречена комунизъм.

Дали намирахме утеха там?

Обществата след това изведнъж рязко се промениха, обаче хората — не.

Ала животът полека-лека се смали и приятелите ни започнаха да изчезват един по един.

Както казваше един поет, който понякога идваше в лудницата да помълчи заедно с нас:

“Петел пропее, пролае куче

И времето си изтече…”

Така постепенно дойде и есента.

Ог Фейсбук