Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Катето Евро с години чака “неприлично предложение” от ДС

В зората на демокрацията открива различна гледна точка към политиката заради неустоимия чар на Стефан Данаилов

“Жорж приемаше съвсем нормално кариерата ми, никога не ме е ревнувал, нито е правил някакви фасони”, признава фурията в книгата “Катерина Евро… и още нещо”

Начинът, по който хората празнуват и се забавляват е много показателен за истинската им възраст. Може да са видимо на не повече от 25, но да седят като сфинксове в нощен бар, нагиздени, втренчени в телефоните си, убивайки времето в надуване, фръцкане и перчене. Обладани от стремеж да се харесат, забравят да бъдат себе си, не знаят как да се веселят, освен да бутат банкноти в деколтетата на фолкпевиците. При това положение истинската им възраст съответства на застаряваща провинциална домакиня. Или обратното – ако хората изглеждат попрезрели, но се забавляват като за последно, значи студентският пауър никога няма да ги напусне.

По тези критерии Катето Евро, която навърши 66 години на 1 септември т.г., се датира някъде в горните гимназиални класове. Това е съвършено ясно за всеки абонат на инстаграм, попаднал на видеото от тържеството по случай рождения й ден.

Вали, тя е събрала приятели на терасата на своята легендарна кокалянска резиденция. Масата е отрупана, тревата е зелена, под прозорците е нацъфтяло кичесто червено мушкато, басейн се шири насред двора. Катето носи секси рокля на цветя с тънки презрамки, косата й е прибрана небрежно, тъкмо се кани да духне свещичките върху огромно кръгло тирамису – един от любимите й десерти.

“И дъжд да има, и буря, и гръмотевици! Благодаря ви, че ви има!” 

Разплаква се от вълнение. Възкликва през сълзи: "Много ви обичам!"

"И ние те обичаме!", виква компанията в отговор.

Обзета от топли чувства, тя се окопитва: "Не са дошли още всички, обаче не ме интересува. Рожденият ми ден започва сега!"

Приготвя се да духне свещичките, но я прекъсва близкият й приятел, изкуствоведът Камен Балкански: "Духай нагоре само, без какаото!"

Тя прикляка, духва внимателно, за да не станат гостите й на лунички. Всички се смеят и аплодират рожденичката.

Следващото видео вече е по здрач, компанията се е увеличила, мяркат се познати лица от средите на творческата интелигенция. Градусът се е вдигнал, изнесена е колона, микрофон се предава от ръка на ръка, приятелите пеят "Ке сара", коронната песен на Катето от "Оркестър без име". То е ясно и без да гледаш повече, че партито е продължило до следващия изгрев.

При вида на тия ведри кадри не една, а две опашки започват да ти се въртят, приисква ти се да попаднеш някак на Катината претъпкана тераса, да се смееш в захлас и да се заредиш с щастието на тези приятели. Но преди всичко ти се иска да притежаваш поне частица от неизчерпаемата енергия на 66-годишната актриса, на която сякаш не й тежи да работи в градината, да си гледа внучето, за минимум пет кучета да се грижи, цял ден да готви, а вечерта да се появи елегантна и красива на светско парти.

Неспирно обикаля страната с театрални постановки, в чужбина гастролира, играе и пее на сцената, участва в телевизионни риалити формати, рекламира какво ли не, има кулинарен канал в нета, но е последният човек на този свят, когото ще чуем да мрънка и да се оплаква от прекомерна умора, изтощение и отегчение.

През годините много пъти сме писали за неизчерпаемата енергия на Катето Евро, за заразителния й хумор и щуротиите, на които винаги е готова. С бънджи е скачала, била е на сафари в Африка, по планини се е катерила, през бурни морета е плавала, в над 30 филма се е снимала, познава всички и нея всички я познават. За нула време слага маса, без музика никога не остава, за сто души сили намира.

Единственото логично обяснение на този феномен не се крие в позата, козметиката, филтрите или в гимнастиката, става дума за вродено, мощно позитивно мислене и светоусещане, от което целият живот се зарежда.

За начина, по който изглежда светът през очите на тази стихия, за неугасващото й любопитство, както и за умението да не затъва в злободневните драми и препирни красноречиво разказва биографичната й книга "Катерина Евро… и още нещо". Излезе на пазара малко преди пандемията, през 2019-а.

В много забавен (и много актуален спрямо днешното ни предизборно състояние) откъс от зората на българската демокрация душата на актрисата е обзета от изгарящи партийни пристрастия. Неочаквано обаче тя открива различна гледна точка към политиката, сблъсквайки се с неустоимия чар на Стефан Данаилов. В друга глава Катето описва бурния си бохемски живот и споделя искреното си недоумение как така никога не е получила "неприлично предложение" от Държавна сигурност.

***

Какви ли не истории имам в киното, смешни, тъжни, странни, безумни, неизброимо много са. През 1990 г. Киран Коларов ме покани за съвсем малка роля в "Искам Америка". Всъщност няма малки роли, има големи артисти, а и щеше да се снима на Албена. Казах си: "Защо пък да не отида?" Точно в този период бяхме много близки с Мартина Вачкова.

- Извинявай, малка ти е ролята - каза Киран, - ама пък ще си изкараме готино на моренцето, Стефан Данаилов играе главната.

Аз обаче имах условие:

- Добре, ще дойда, но само при положение че вземеш и Мартина.

Ама то нямаше други роли, но какво да прави човекът, бях твърда и не отстъпвах, затова измисли и на Мартина героиня, съвсем малка роличка. Аз играех гардеробиерка, а тя - гримьорка.

Беше началото на прехода, комунистите тъкмо бяха спечелили изборите за Велико народно събрание, а ние с моята приятелка станахме върли седесарки. След първия тур научихме, че е имало манипулации на резултатите от гласуването, и започнаха протести, барикадираха се улици, Емо Кошлуков вдигна студентите на стачка.

Смутни времена бяха, живеехме по площадите, носехме храна в палатковия лагер пред президентството, Градът на истината се казваше. Хората настояваха БСП да си признаят, че са манипулирали изборите, Андрей Луканов стана премиер. Ние с Мартина ходехме с нейното фиатче по протести, влачехме и сина ми Сашко, който крещеше с цяло гърло през прозорците "Се-де-се!". Комунисти не можехме да понасяме, откачили бяхме на тая тема, бунтувахме се при най-малкия намек, че нещо може да ни свързва с тези чудовища.

И изведнъж Ламбо, един от най-любимите ми хора, дето го обожавам направо, се оказва врагът.

Мартина също го обожава, защото освен всичко друго е бил много близък приятел с баща й, актьора Григор Вачков. На всичкото отгоре аз съм снимала със Стефан вече "Три Марии и Иван", бяхме живели в Сандански заедно сума ти време. Той и жена му са били на гости у нас, ходили сме си нагоре-надолу, дружахме си.

Тръгнахме двете за Албена умислени, как ще погледнем Стефан Данаилов в очите? Как ще седнем на една маса с комунист? Немислимо! Бяха ни потънали гемиите.

Попитах я:

- Какво ще правим сега?

- Не знам, котане - въздъхна тя сломено, - няма да можем да ядем с него, да знаеш, ако ни викне, ще казваме: Не, не, нямаме възможност.

Пристигнахме във Варна, оттам си взехме такси до Албена, където ни посрещна асистент-режисьорът и веднага мина на въпроса:

- Господин Данаилов ви чака в ресторанта.

Ние вирнахме брадички, заучили си бяхме ролите:

- Кажете му, че няма да дойдем.

Но там бяха седнали режисьорът, колективът, редно беше да вечеряме заедно, така трябва да се постъпва, когато си част от творчески колектив.

Усетихме, че ще стане крайно неудобно, други хора може да останат засегнати, и неохотно тръгнахме. Но преди това се разбрахме, че няма да му говорим, даже няма и да го поздравим. Представяхме си как ще си седнем мълчаливо и ще пазим дистанция. А го обичаме зверски иначе, много объркана ситуация настана.

Влязохме и Ламбо още от вратата, като ни видя, викна:

- Оооо, на батко седесарките, къде сте, бе?

Елате да ви батко нахрани, че тука всички са помияри, няма кой да ви плати сметката, ако не е батко ви....

За миг целият ни злокобен сценарий рухна. Веднага почнаха прегръдки, целувки... Всеки ден си подарявахме разни неща, изразяващи политическите ни несъответствия. Аз например му връчих пликче, на което пише СДС, а той ми отвърна със значка с Начко, беше някакво геройче на БСП. Много сме се смели с тия глупости.

През 1990-а беше глад, нищо нямаше по магазините, криза и Ламбо каза:

- Елате, момичета, батко ще ви води в Шумен, има там една фабрика за салами, да видите бесепето как храни.

Отидохме ние в тая ми ти фабрика, луканки, суджуци, салами, затрупаха ни. Много беше хубаво, рог на изобилието се изля над нас, не можехме да се разделим с тоя човек. След снимки си удряхме само по един душ и веднага на телефона:

- Бате, къде отиваме да ядем?

Толкова е притегателен, че се залепваш за него като ваденка.

И на тоя филм Виктор Чичов му беше оператор, двамата бяха жестоко готини с Ламбо, ларж. Няма случай Стефан Данаилов да е седнал на маса и да не е платил сметката, двайсет човека да са, няма значение.

Наш приятел, артист, няма да му казвам името, че е известен, сваляше една мадама. Вечеряхме и дойде сметката, при което стана пределно ясно, че Ламбо няма да даде на никого да плати. Ама пък те бяха само двама мъже на масата. И онзи, не щеш ли започна да мрънка, че си е забравил портфейла.

Батко го погледна, все пак мацка сваляше, и го попита: "Момче, къде си тръгнал на сватба без х**, бе?"

Това съм го запомнила за вечни времена.

***

Когато започнах да се снимам в киното, жълта преса нямаше, правех каквото си искам, никой не дебнеше, за да пише глупости по вестниците, нито пък имаше смартфони. Не че съм правила кой знае какво, продължавах си с щуротиите, заведенията, компаниите.

Аз съм много социална, пълна съм с приятели от киното, откъде ли не, актьори, музиканти, балетисти, художници, още преди да стана известна, се движех в артистични среди. Тонката Радичев например ми е приятел отпреди филмите. Просто винаги съм била известна посвоему с поведението си, с характера, с това, че съм била артист по душа. За мен не е било чудно или странно, че съм на екран, популярна съм, откакто се помня.

София беше много малък град, интересните, интелигентните хора, тъй наречената бохема, ходеше в два-три ресторанта - Руския, Чешкия, Унгарския клуб. Нямаше движение, нямаше толкова коли, хората се познаваха и аз бях известна готина мацка. Даже в компании на мои познати, много по-големи от мен, сериозни мъже от висока класа, завършили Робърт колеж, ме наричаха Карагьозчийката. Означава "артистката".

Бях забавна, център на внимание, така че за мен известността не дойде неочаквано. Не бях някакво момиченце, дошло отнякъде, снимало се в един-два филма и му шупнало самочувствието до небето, не. Възприемах си го като нещо нормално, беше ми даденост да бъда актриса.

Просто се различавах от стандартите, имах чувство за хумор и за самоирония, още си ги пазя, част от мен са.

Жорж също приемаше съвсем нормално кариерата ми, никога не ме е ревнувал, нито е правил някакви фасони, не ме е ограничавал. Доста пътувах, снимах, а той беше много над нещата. При него нямаше дребнавост, не се заяждаше.

Познавам безчет хора, но никога не съм била в средите на комунистическата номенклатура, тази част от миналото напълно ме е подминала. Е, знаехме се с някои нейни представители, но не сме си били близки приятели. Срещах по заведенията например Иван Славков-Батето, с него се шегувахме много. Все ми викаше: Ще дойде и твоят ред, моето момиче, ще видиш.

Попадала съм от време на време в такива компании, но не съм влизала в кой знае какви взаимоотношения.

Когато бях манекенка, във всеки град идваше Дипломатическият корпус. Страшни ремонти се правеха преди височайшите им посещения, архитектурната мисъл се развихряше, градяха се нови площади, слагаха пейки, лампи, плочки на шахмат и на рибена кост… Затова в повечето градове в България и до днес центровете си приличат, едни и същи хора са ги проектирали.

За Дипломатическия корпус се организираха, разбира се, музикална програма и задължително ревю, за да се покаже гордата продукция на тогавашния СИВ. Участвала съм в много такива "постановки" и съм виждала в залите известни актриси (никога няма да им спомена имената), които придружаваха високопоставените личности.

Не казвам, че нещо греховно са правили с тях, но ги канеха за разкош. Виждала съм ги от подиума как седят на масите отпред. На мен обаче никога не ми се е случвало да ме канят за придружителка, хулиганка си падах. Не са ме ухажвали, не им се е разправяло с мен, прекалено нахакана бях, непрекъснато разказвах вицове за Тодор Живков. Ама тогава всички разказваха.

След години разбрах за мои познати, които са работили за Държавна сигурност или са се опитвали да ги вербуват, и съм се питала: след като толкова ходех по заведения и насам-натам, имах контакти с какви ли не хора и с чужденци включително, как не са ме налазили? Как никога не получих и аз "неприлично предложение"? Странно е наистина защо са пропуснали такова софийско джиткало като мен.

След като излязоха досиетата и научих, че някои хора, които познавам, са били агенти, си помислих, че сигурно са ги заплашвали, ама мен с какво да ме заплашат освен с изселване?

Та така с моята буйна младост, пътешествия, истории, приключения, много съм доволна от живота, който съм имала. Толкова много щастие, толкова весела съм била, не съм спирала да се смея и толкова много хора са ме обичали искрено, безброй приятелства създадох. Сещам се по този повод например за кинокритика Иван Стоянович, също един от най-любимите ми мъже. Синовете му Пепи и Дими още бяха малки и той разправяше:

- Събуждам се сутрин и те се смеят. За какво се смеете, бе, животът е толкова гаден? Гледай го какво се е ухилил!

Ерудиран, забавен, страхотен човек. И съпругата му, актрисата Ани Бакалова, прекрасна жена! Животът ме е срещнал със страхотни хора.

В следващия брой четете как майката на Катето била пристрастена към бингото – едно странно, смешно, доста нелепо, отдавна забравено пенсионерско изкушение от ерата на прехода.