Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Загадъчният живот на Теодор Димитров, завършил с неочаквано завещание и наследство Теодор Димитров

След толкова време бръшлянът бе покрил почти цялата къща, промушил се бе през някакви цепнатини в покрива и бе спуснал филизите си надолу към едно от помещенията, увивайки се около главата на една голяма статуя на Буда. Стаите на къщата бяха наблъскани с хиляди книги, стари мебели, картини, още много Буди и всевъзможни артефакти. Почти нямаше къде да стъпи човек.

Това е първият ми и най-отчетлив спомен от момента, в който влязох в къщата на Теодор Димитров в Женева, 5 години след смъртта му, заедно с комисията, изпратена от България да прегледа и опише оставеното от него.

Ако Теодор Димитров не бе съществувал наистина, неговият интересен, но и твърде загадъчен живот, завършил с едно неочаквано завещание и още по-мистериозно наследство, би бил измислен от някой майстор на увлекателни романи. Но Теодор Димитров бе реален герой - дългогодишен библиотекар на ООН, отказал да се завърне в комунистическа България и преследван от тайните служби на режима. Въпреки това останал патриот до сетния си час, той завещава всичко, което притежава, на родината си, преди да издъхне на днешния ден преди 20 години в Женева.

А както се оказа, той е притежавал невероятни неща: имение от XIX век във Френските Алпи с повече от 30 стаи и къща в престижния женевски квартал “Шамбези”. И двата имота бяха наблъскани с какво ли не. Повече от 40 хил. единици - картини, графики и рисунки, между които такива на Салвадор Дали, Марк Шагал, Жорж Брак и платна на известни български художници като Дечко Узунов и Златю Бояджиев. Стотици старопечатни книги и ръкописи с гравюри, икони със златен и сребърен обков, древноримски артефакти, древноегипетски барелефи, африкански и азиатски статуетки...

На смъртния си одър Теодор Димитров иска всичко това да се запази. Той няма деца и се страхува, че останалите му наследници няма да могат да се погрижат добре за съкровището му, и решава да промени завещанието си два дни преди да почине.

Като единствен наследник на всичко той обявява българската държава. Теодор Димитров вярва, че само по този начин събраното от него ще се запази. Но уви, както ще се окаже, май е направил ужасна грешка.

Защото днес, точно 20 години по-късно, имотите и сградите в тях са напълно изоставени. А ценните предмети, докарани с три камиона в България, са разхвърляни на различни места, по разни складове и фондове, и на практика не могат да се видят. Колко са изчезнали не е ясно.

Когато влязох заедно с комисията, в имотите на Теодор Димитров цареше пълен хаос. Точно 5 години след смъртта на дарителя съдебните битки с роднините му в България бяха приключили и държавата трябваше да влезе във владение. За целта тогавашният министър на културата Стефан Данаилов бе изпратил четирима души, които за пет-шест седмици трябваше да преровят и опишат всичко по-ценно. Работа не за седмици, а за години.

Едно от най-интересните открития бе картина на Жорж Брак. Тя бе навита на руло и прикрепена под дъното на гардероба в спалнята на Теодор Димитров. Очевидно укрита от него старателно, за разлика от останалите произведения. Това бе едно от ранните произведения на прословутия баща на кубизма. Надявам се някой ден да бъде популяризирано и изложено на подходящо място. Както се надявам да стане и с останалите ценни артефакти от мистериозното наследство на Теодор Димитров. Мистериозно, защото през цялото време витаеше въпроса: Как е възможно човек с една заплата, макар и на високоплатен международен служител, да се сдобие с всичко това?

Но не само наследството на Теодор Димитров, на практика по-голямата част от живота му е пълна мистерия.

Той заминава за Швейцария през 1958 г. като служител на Международната организация по труда, а след още две години печели конкурс и се мести да работи в библиотеката на ООН в Женева. Това е институцията, в която се пазят изключително ценни книги, сведения, карти и информация, които засягат българската държава. Включително и териториалните й спорове с всички съседни страни. Димитров се превръща в интересен обект с обещаващи възможности и източник на ценна информация. В картотеката на Първо главно управление на Държавна сигурност (ДС) той е закодиран под псевдонима Хамлет. Последното му регистрирано пътуване до България е през 1963 г., след което той отказва да се завърне повече в родината.

Следва тотален разрив и Хамлет попада в листата за физическо ликвидиране на суперсекретната Служба 7, която се занимава с така наречените “остри мероприятия” зад граница.

В списъка с мишени за физическа елиминация Теодор Димитров е на 7-о място. Преди него са емигрантът Благо Сламенов, който трябва да бъде упоен и отвлечен от кораб в Италия, и Трайчо Белополски, който трябва да бъде ликвидиран в Лондон, след като е оцелял от отровната луканка, която са му пратили. (Самият Теодор Димитров до края на живота си не яде нищо от България заради този страх, че може да го отровят.)

По някаква причина обаче през 1969 г. спецотделът за мокри поръчки се отказва да преследва Димитров и работата с него се поема от друго звено на Първо главно управление на Държавна сигурност.

От оцелелите и разсекретени документи на "Служба 7", за които Алексения Димитрова издаде книга, става ясно само това - "Хамлет" е предаден на друг отдел.

Защо не са го убили? Според един бивш кадър на българските тайни служби Теодор Димитров вероятно е бил в услуга на вездесъщия кръг около Людмила Живкова и стремежа към придобиване на културни ценности в чужбина. Той твърди, че човекът, който въвежда Теодор Димитров в тази работа, е Богомил Райнов, който отива на лична среща с него в Женева. И това не е за да черпи вдъхновение за шпионския роман “Господин Никой”, а със съвсем конкретно поръчение.

И наистина намерих в спомените на Богомил Райнов потвърждение за една от срещите му с Теодор Димитров в Женева, която е свързана с проект на Людмила Живкова.

До 1960 г. като аташе по културата в българското посолство в Париж бъдещият известен писател и професор по естетика закупува различни произведения на изкуството. По-късно с държавни пари, отпускани по настояване на Людмила Живкова, Богомил Райнов продължава да участва в мисии в чужбина, откъдето се попълват фондовете на Националната галерия за чуждестранно изкуство.

Дали част от завещаното от Теодор Димитров не е останала именно от някакви подобни операции? Още една мистерия.

В тази история има твърде много удивителни подробности, но ще оставя линк с целия материал за тези, които са любопитни.

От фейсбук