На първия си Бруклински фестивал го срещнах в стаята за участници минути преди да излезе за своето четене. Показваше фокуси на едно момченце на около 7-8, явно дете на жената, която чистеше наоколо.

Момченцето го гледаше с ококорени очи, после поиска да узнае тайната на фокуса, а Салман Рушди му каза, аа, големите фокусници не си издават тайните. После му показа, разбира се.

Заговорих го, поисках да ги снимам с детето, ще потърся снимката. Попита ме какво представям, участието ми беше след неговото. Казах, че представям един роман, Физика на тъгата, и там има една кратка глава, в която той е герой. (Истината е, че му подарих книгата с лека неловкост, защото там сцената с него е малко смешна.)

Той се пошегува, че сега се чувства задължен и той да вкара нещо в следващата си книга, за да върне жеста. И излезе за четенето. Разбира се, че като го видиш няма как да не мислиш за заплахата, която тегне над него и как се справя. Изглеждаше абсолютно спокоен. Вероятно както и в тази петъчна вечер.

Тази история си припомних когато научих за атаката срещу него. Помислих си за онова момче, вече сигурно мъж на 17, което също е видяло новината за атаката срещу неговия магьосник. Отвратителен акт.

С нож можеш да убиеш човек, но не и писател, не и магьосник.

ПП

След месец и нещо, на 2 октомври ще представям Времеубежище на същия Бруклински фестивал, ще чакам вероятно в същата стая и много се надявам да видя Рушди, показващ фокуси на някое хлапе.

От Фейсбук.