Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Проф. Ивайло Знеполски: Двете култури - едната около Борисов, другата - чувствителна към вносни модели, не си говорят и отварят път за екстремисти Проф. Ивайло Знеполски СНИМКА: "24 ЧАСА"

Засегна се гордиев възел между София и Скопие и остава да се появи един юнак, да грабне меча и да го разсече

Кабинетът ще бъде търпян, защото правителство ще е по-лошо

Коалицията възпроизвежда "модела Борисов"

Масата е стоглава ламя, която крие големи опасности - тя може да доведе и до тоталитаризъм

- Русофоби срещу русофили ли е най-голямата разделителна линия в българското общество, проф. Знеполски?

- Не знам какъв точно смисъл се влага днес в тези понятия, липсват и елементарни изследвания на общественото мнение по въпроса.

От края на 19 век, от Освобождението до днес, понятията русофили и русофоби са в политическо обръщение, но в зависимост от многократно променящия се исторически и политически контекст те са обозначавали различни неща.

В началото конфронтацията между русофили и русофоби е изразявала драматичния конфликт между признателност и съпротива срещу налагания васален статут; по-късно русофобията е била свързана със страха от комунистическата заплаха, а след 9 септември 1944 г. русофилията се трансформира в българо-съветска дружба, комунистическа солидарност и узаконяване на васалния статут на държавата. Но винаги двете понятия са свързвани с отношения на сила и зависимост. Ето защо използването им във връзка с различните позиции по войната в Украйна, до голяма степен представлява крайно неадекватна форма на политическа употреба. Днес става въпрос за заемане от българска страна на морална позиция, за осъждане на агресията и солидарност с жертвата, нещо за първи път вън от преките отношения между България и Русия.

Различни политически играчи изваждат понятията от историческия реквизит и ги използват като сигнал към политическата клиентела с цел мобилизиране на латентно дремещи нагласи, които не играят почти никаква роля в нормалния им живот.

Ето защо е погрешно да се смята, че понятията русофили и русофоби чертаят разделителни линии в днешното българско общество.

По-скоро те са израз на различия между неизвестно какво количество индивиди по един частен въпрос, който няма почти никакво отражение върху всичко останало. Става въпрос за емоционални и културни нагласи, а не за политическа ориентация. Всеки от тези предполагаеми индивиди -“русофили” в своето всекидневия е член на множество формални и неформални първични групи. В една от групите той по различни причини (лична или семейна свързаност с предишния режим и носталгия по загубен статут, следване в Съветския съюз или Русия, роднински, приятелски или професионални връзки, бизнес връзки и пр.) има особено отношение към Русия. Но в друга първична група той може да е член на фен-клуба на “Левски” или ЦСКА; в трета група се явява член на българския Атлантически клуб и т.н. Тези различни роли и отношения нямат общ знаменател.

- Тогава защо 80% от българите са против оръжейна помощ за Украйна?

- Поне аз не съм запознат с резултати, почиващи на задълбочено и представително социологическо изследване по въпроса. Не става дума само за процента, важно е да сме по-сигурни какъв е точно смисълът, влаган в понятията.

Не трябва да се пита директно подкрепяте или сте против доставката на оръжие за Украйна, а да се стремим да установим поради какви причини отговарящите заемат една или друга позиция. Може да предположим, че дълбоките причини за отказ са различни. Без да гадая, мога да предположа, че те варират от носталгия по миналото и афинитет към силната ръка и антиевропейски настроения - до убеден пацифизъм, ксенофобия или страх от отмъщение на агресивната империя. В същото време твърде висок е и процентът на българите, сред тях и на “русофилите”, осъждащи агресията на Русия в Украйна. Трябва да се потърси обяснение на това дълбоко противоречие - хем отказ от подкрепа на жертвата, хем осъждане на агресора.

- Има ли други разделителни линии в нашето обществото?

- Не ми допада изразът “разделителни линии”, той отпраща към наличието на гореща или латентна гражданска война. Няма такова нещо в нашето общество.

По геостратегическата ориентация, характера на политическата система и основните приоритети, поне декларативно, съществува относително съгласие. Но то е на фона на прекалено и неразумно изострени политически конфликти.

Нека в скоби да кажа, че политическите конфликти са нещо естествено за демокрацията, теоретично демокрацията е конфликтна система. Но българските политически конфликти се дължат по-скоро на културни различия, ако, за съжаление, и тази особеност постепенно се размива под натиска на дълбоки инерционни сили, на традиционни за региона страсти: персонифициране на политическите конфликти, липсата на достатъчен респект към закона, кървави сблъсъци между традиционна среда и привнесени политически и организационни модели…

Това говори не за разделителни линии, а за зле ориентиран и характерен и за западните общества от миналото столетие културен сблъсък, за общество в междинно състояние, което не е извървяло самостоятелно пътя към политическа демокрация. Това е междинното състояние между две култури, които се третират като несъвместими, докато би трябвало да се потърсят пътища за плавен преход и известна приемственост, което би довело до нов синтез. Не може едната култура да бъде отстранена насилствено, без това да не доведе до разстройване на обществения организъм. Гърция е подходящ пример за подобен успешен преход, но тя не е преминала през комунистическото брутално изкореняване на традиционната култура и добродетели.

- Може ли да характеризирате по-подробно тези две култури и има ли кауза или събитие, което може да обедини обществото?

- Едната култура, олицетворена от стила на управление на Бойко Борисов, е традиционна, консервативна, пропита от ценностите на дребния собственик - пестеливост, пресметливост, бавно натрупване и създаване на някакви материални ценности, които да останат за поколенията. Неговото политическо присъствие е телесно представено, не само може да се чуе, но и да се докосне, не създава дистанция, то е близко до хората и паролата му е: “човек от народа”.

Той не е единственият представител на тази култура, има и редица други, всеки със свои специфични нюанси. Другата култура не съвсем правилно е свързвана с обновяване на поколенията и чувствителност към вносни политически и технологични модели.

От падането на комунизма до днес във всички партии и правителства е имало отделни представители на тази култура, но едва напоследък тя предявява претенции за водеща, по-масивно и поколенчески представена.

Рекламният й стил на репрезентиране прави впечатление, по-изискан е, но е малко външен и хладен, в него се усеща някакво скрито високомерие, което трябва да компенсира недоброто познаване на терена, поставя по-далечни хоризонти на мислене и амбиции за модернизация чрез дръзки и рисковани проекти. Това е донякъде дистанцирана култура на управление, която в сблъсък с устойчивата инертност на обществото не се пригажда, а се стреми да я заобиколи.

Но това е само временно решение, такова беше съжителството с президента, което днес бързо се разпада…

Тези две култури трудно говорят помежду си, не могат да намерят мярката на съжителство. Това рефлектира върху политическия пейзаж - нетърпимостта между двете култури води до засилен партиен егоизъм и безмилостна вражда, която има за резултат ерозирането на цялата политическа система, дискредитиране на институциите и отваряне път на леви и десни екстремизми.

Не става въпрос за обединяване на обществото (демокрацията, както казах, предполага постоянен дебат и конфликт), а за способност да се постигнат цели от общ интерес. Днес интересът на една или друга страна се стреми да се наложи като общ интерес, което няма как да стане.

- Ще издържи ли мандатът на коалиционното правителство, разкъсвано от толкова много външни кризи и вътрешни противоречия?

- Коалиционната култура не може да бъде по-различна от общата политическа култура на обществото. Днес без преувеличение може да приемем, че българската демокрация преживява тежка криза. Не става въпрос за едно или друго действие, а за непознаване на базисни принципи на функциониране на демокрацията. Ние не изстрадахме свободата, като общество не платихме и не познаваме истинската й цена, ето защо не полагаме и необходимите усилия да развиваме и укрепваме младата си демокрация.

Нейните принципи се възприемат и коментират през призмата на частния интерес. Така например по време на протестите преди две години от най-високи трибуни чухме странни изявления: “Днес парламентът е на площада!” или “Суверенът иска властта си!”, бяха произнесени много пламенни речи с акцент върху понятието народ. Сама по себе си система, в която целокупният народ взема решенията, е абсурдна. Масата е стоглава ламя, която крие големи опасности - тя може да доведе както до демокрация, така и до тоталитаризъм.

Народният суверенитет се изразява само по време на избори и свършва с тях. Съобразно получения резултат суверенът възлага властта на едно малцинство, което започва да управлява от негово име. Властта при всички политически системи винаги е в ръцете на едно малцинство.

Така че това, което беше наречено “моделът Борисов”, по същество е обичайната форма на делегирана власт и тя по най-естествен път беше възпроизведена от новото делегирано от суверена малцинство. Отново опозицията е изцяло изключена от взимането на решения от общ интерес, отново Парламентът е превърнат в безполезна говорилня, отново властта е персонализирана, а централната фигура играе ролята по друг начин, не с пряко налагане, а чрез маневриране и скрито договаряне.

- Какъв кабинет виждате при евентуални предсрочни избори?

- Нека да се върна към предишния въпрос: на този етап правителството има по-големи шансове да удържи въпреки всички кризи и центробежни тенденции, просто защото сега - засега няма готова политическа алтернатива. Суверенът е дълбоко разколебан и разкъсван между различни желания и надежди. Това предполага още по-голямо фрагментиране на политическото представителство.

Някой може да се изкуши да свали правителството, но резултатът от нови избори няма да доведе до нищо по-различно. Правителството ще бъде търпяно, защото без правителство ще бъде още по-лошо.

Гражданинът на демократичното общество е изправен пред едно голямо предизвикателство: да се раздели с илюзията, че демокрацията е един идеален режим, в който ще изчезнат всички несъвършенства, неравенства и несправедливости.

Тя е непрекъснат търпелив процес на усилия за усъвършенстване. Реймон Арон отбелязва, че неговото изследване на демократичните режими не може да мине за “поетично”. Демокрацията, казва той, не може да бъде нищо друго освен една прозаична и посредствена реалност. Скритата ирония в тази реплика е насочена към революционната страст, която кипи в следвоенна Франция. Но тя в някаква степен е в сила и днес у нас, за мнозина нетърпеливи политически дейци тази липса на страст и емоции в демократичния делник е непоносима и те я компенсират с постоянни политически акции, скандали, щурмове и лозунги за предсрочни избори. Трябва да се научим да живеем в нейната програмирана от законите й прозаичност.

С други думи желаното и очаквано политическо обновяване и модернизиране може да дойде само с позитивен пример, с амбицията да се установи не “нова” власт, а да се постави ново начало, нови цивилизационни норми, законност, толерантност, диалогичност… Не с декларации, а с конкретно поведение.

- Има ли взаимно приемливо решение казусът “Северна Македония”? Какво ще стане, ако твърдо защитаваме сегашната си позиция и отказваме всякакви компромиси?

- Диалогът между България и Северна Македония е достигнал дъното, всеки ден се намират поводи за допълнителното му влошаване. Беше изпусната прекрасна възможност по време на българското председателство на Европейския съюз, когато страната имаше инициативата и беше добре възприемана от всички. Имахме безспорен принос с подкрепата и поощряването на гръцко-македонския диалог за името на Македония. Правителството беше на крачка да отпуши процеса, но в последния момент се поддаде на шантажа на коалиционните си партньори, а след това се надигнаха и гласове от опозицията.

Заради електорални сметки ГЕРБ допусна сериозна стратегическа грешка. Трябваше да приеме предизвикателството и предсрочните избори, но се уплаши. Така отношенията между двете страни прогресивно деградираха, позитивите се разпиляха.

Още в самото начало на създаването на Историческата комисия в едно или две интервюта изразих мнение, че тя не е в състояние да реши поставената й задача; на Балканите традиционно официалната историография обслужва политическата конюнктура.

Нейните представители ще приемат само това, което е приемливо за политиците. Така че по-перспективният път беше да се търсят политически решения, с времето те щяха да помогнат за омекотяване на историческите спорове.

Вместо това се трупаха възел след възел и днес сме изправени пред един огромен възел, който няма разплитане. Страната ни се оказа в изолация, от която нищо не печелим, перспективите са никакви… И отново трябва да се появи един юнак, който да поеме рисковете, да грабне меча и да разсече гордиевия възел. Не виждам друго полезно действие. Ще са необходими години нормално съседство, за да отшумят травмите. Трябва да престанем да бъдем пленници на историята.

- Вие бяхте министър на културата в две правителства - на проф. Любен Беров и на Ренета Инджова. Как ще коментирате видеоклипа и дейността на министерството през изтеклите няколко месеца?

- Не съм склонен да драматизирам подобни епизоди. Всеки има моменти на слабост или нарушена мярка. По-важни са други неща, но за няколко месеца е трудно да се направи някаква равносметка, още повече че не сме чули изявления, които да покажат визията на министерството за състоянието на културата и основните ориентири на бъдещата културна политика. Очевидно става въпрос за човек, който не познава българската култура в нейните различни жанрове, не познава историята на проблемите й, не е имал връзки с едни или други културни кръгове, не знае кой е талантлив и кой посредствен, най-общо не знае кой става и кой не става… Това са липси, трудни за преодоляване. Но неговата външнопоставеност на средата има и плюсове.

- Това ни спестява срама от озлоблението, реваншизма и соловите акции на неговия предшественик. Впрочем тогава никой не изрази негодувание, поне публично.

- Разбира се, това далеч не е достатъчно. В десетилетията след промяната Министерството на културата се третираше от правителствата като един разпределител на средства, а дейността на министъра се оценяваше от различните гилдии по това колко пари е успял да извоюва от оскъдния бюджет. И днес нещата са същите, „културна политика“ е забравено понятие. Но Министерството и неговите фондове не са и бюро за социално подпомагане или меценатство на художествена самодейност.

Освен грижата за материалната част Министерството трябва да създава условия и механизми за самоорганизиране на културния живот, за адекватна оценка на културните факти, за изграждане на художествена йерархия и поощряване на културните постижения… В момента нашата култура се намира в насипно състояние, културната преса, културните страници на всекидневниците и самите критици са изчезващ вид, пиари и рекламни агенти заемат терена, посредственото и талантливото не се разпознават. Все по-често филми от 60-те или 70-те години на миналия век, които са оценявани още от тогавашната критична публичност като посредствени и конформистки, от ефир се представят гръмогласно като „култови“ и окупират неделните вечери. За това не е виновен министърът, но това е само един пример за снижаване на вкусовете и критериите. Културата боледува, проявявайки симптоми сходни на политиката.

CV

Роден в София през 1940 г.

Завършва философия в СУ

Доктор по изкуствознание и доктор на философските науки

Професор във Философския факултет на СУ (1984), ръководител на Катедрата по история и теория на културата на Философския факултет на СУ (1991-2003)

Гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж (1997-1999) и в университета “Монтескьо” в Бордо (2001)

От 2005 г. ръководи Института за изследване на близкото минало

Бил е министър на културата в две правителства