И тези избори отминаха: ГЕРБ очаквано спечели, всички останали очаквано загубиха, някои от претендентите да спечелят се оказаха в политическото небитие. Нищо кой знае какво не се е случило: тези избори не са нито най-интересните, нито най-важните. Имат обаче шанса да останат в категорията "най-най-най": със сигурност са най-овайканите избори в историята на българския преход.
Вайкането е традиция при всичките ни избори досега. То обаче доскоро протичаше някак си под сурдинка и повече за вътрешна употреба.
Тупането в гърдите,
с което победените се обявяваха за победители, го заглушаваше. То впрочем се долавя и сега. Чуйте го например Сергей Дмитриевич. "Имам самочувствието на лидер на партия, която, след като падна тежко през 2009 г., сега се изправи на крака въпреки прогнозите, че БСП ще загине."
Претенцията, че е изправил Столетницата на крака, е изразена непосредствено, след като същата загуби президентския пост. И не само че за пореден път не успя да се пребори за кметското кресло в столицата, но и я нямаше на балотажа в градове като Пловдив, Варна и Русе. Като прибавим и обстоятелството, че причината за "тежкото падане" през 2009 г. беше управлението на тройната коалиция, в чието правителство Сергей Дмитриевич беше премиер, нещата стават просто неудържими, а гьонсуратлъкът - сюблимен.
Тази година обаче оркестърът за сватби и погребения я кара не по традиционния сватбарски маниер. Нещо все го избива на погребални маршове - и има за какво: всички победени са някак си единодушни, че погребваме демокрацията. И както си е редно по нашите географски ширини - на погребението идат оплаквачките.
Нещо много характерно: голямото овайкване започна още преди изборите да се случват. Което показва доколко ясно са съзнавали победените, че ще бъдат именно такива. Започна се с жалване колко лошо и неприлично било, дето вътрешният министър я играел шеф на предизборния щаб на управляващата партия.
Ами да - неприлично е
Дали е по-прилично шеф на предизборния ти щаб да бъде Румен Петков - току-що завършил кметуването си в Плевен с четири съдебни дела, едно от които за хулиганство?
Или да издигнеш за кмет на София генерал от службите, школувал в КГБ, както БСП направи при изборите през 2007 г.? Или пък да калесаш Велин Хаджолов, дясната ръка на Алексей Петров от периода му в ДАНС, за член на екипа на своя кандидат и за евентуален зам.-кмет на столицата - както се случи с Кадиев?
Голямото овайкване продължи с
митовете за големите страхове на българина:
той, видите ли, не искал да отговаря на социологическите анкети - както се ожалиха Кънчо Стойчев и подобни нему.
Комичното в случая е, че при анкети на същите тези социолози българинът с охота заявяваше, че е готов да продаде гласа си - което си е углавно престъпление според промените в НК. Странно - как ли при това положение ще го е страх да гласува, за когото му скимне?
Тъжната истина е, че смее, но не вижда смисъл. А още по-малко смисъл вижда в това да отговаря на въпроси за кого ще гласува след като отдавна вече се е убедил, че всички са маскари. Затова иска да му се плати за масрафа. Затова не толкова демокрацията загива, колкото изборният процес се меркантилизира. Делегираната от единичния човек власт се оказва само стока на мърлявата сергия.
Струната обаче беше намерена и индулгенцията за загубата на изборите - съчинена. Тоталитаризъм, диктатура, манипулация, фалшификация, държава на мутрите. Изборите бяха прочетени с Алековия Бай Ганьо в ръка: като постскриптум към главата "Бай Ганьо прави избори".
Този код пасваше поради наистина впечатляващата бездуховност на избираните и техните изборджии - и аз включително се изкуших да го направя. Изглежда е пасвал на мнозина - сред тях и на Иван Костов, който определи тези избори като правени от Данко Харсъзина. Не е зле обаче поне от време на време да се сещаме кой е всъщност политическият противник на Алеко, който стимулира написаното в "Бай Ганьо прави избори" и други части от този феноменален епос, третиращи байганьовщината в политиката.
Всеобщото овайкване на демокрацията трябваше да бъде модусът, по който на втория тур да се реализира въжделеното още на първия съюзяване по принципа "всички срещу ГЕРБ". Е, формулата наистина не проработи - най-малкото защото Меглена Кунева не призова да се гласува директно за Калфин (говори се, че тази подкрепа е била договорена предварително - и на това се дължи толерантният тон на БСП по време на кампанията, а и пълното й единодействие с Калфин срещу Плевнелиев по време на диспутите). Тя предпочете да се измъкне по терлици с тезата, че не би могла да подкрепи нито единия, нито другия кандидат - чист призив към негласуване, маскиран като "демократична" позиция.
И не проработи, защото Доган обеща подкрепа на балотажа само срещу една целувка, но след това си направи пас: явно Станишев не е бил достатъчно себеотдаден в целуването. Или - което е по-вероятно - просто Доган е дал шанс на Първанов да реши въпроса с оставката на Станишев, за да се върне на бял кон в БСП.
Въпреки че не проработи на втория тур, тезата за изборите като покушение над демокрацията не беше изоставена. Просто защото друга налична теза, която да оправдае грандиозното поражение, просто няма. Затова доживяхме да чуем, че столетната партия се била сдобила с нова кауза. Или - казано с думите на Сергей Дмитриевич: "От днес наша водеща кауза се превръща защитата на демокрацията."
Това е феноменално. Това вече е най-най-най. Трябва да бъде вписано
със златни букви в книгата на българските лицемерия и наглости
Партията, която организира най-кървавия атентат в световната история от първата половина на ХХ век, която дойде на власт на върха на руските щикове, която още в първите дни на своето властване изби без съд и присъда десетки хиляди българи, която съдеше на смърт своите политически противници и ги арестуваше в самото Народно събрание - тази партия ще защитава демокрацията!
Говорейки за страха, българските комунисти са забравили как култивираха същия този страх през 1990 г. Как тогава по улиците се търкаляха изборни книжа, а в списъците имаше стотици хиляди фантоми. Те са забравили нощта на 10 срещу 11 септември 1997 г., забравили са полицейските палки, кръвта по жълтите павета, стотиците ранени и арестувани.