Винаги, когато чуя името му, ме смразява мисълта за отчайващата му самота.

Виждам го как пише стиховете си в кръчмата, заобиколен от пияни хъшове, но сам.

Представям си го как измисля искрящите си фейлетони за вестника – и отново е сам.

Някои казват, че бил изпреварил времето си. Това е глупаво и безсмислено клише. Защото Христо Ботйов е извън всяко време. Всяка епоха би била тясна за огромния му дух.

Целият живот на поета е белязан от трескаво неспокойство. Сякаш не е можел да си намери място. Тревожните му стъпки му отекват по улиците на Калофер, Одеса, Александрия, Измаил, Браила, Букурещ. И навсякъде е трагично сам.

Докато не решава да тръгне по оня „страшен, но славен" път към смъртта. По него е съпроводен от двеста четници, но всъщност отново е сам.

Опитвам се да си представя какво се е случвало в този момент с мечтите на Христо Ботйов за свобода.

Как е понесъл лъжите на Заимов и Обретенов, че двеста и петдесет души от Врачанско ги чакат да се присъединят към четата?

Как е приел страшната истина, че по-голямата част от българите не искат да са свободни?

Как е гледал на заключените порти на къщите и на това, че никой не е смеел да даде на четниците дори чаша вода?

Как се е почувствал, когато овчарят Димитър Мазната е дотърчал да му иска пари за изядените от четата агнета?

Какво е казал в ония тежки мигове, преди да бъде убит от четниците си?

Мисля си за самотата на Ботйова и ми се доплаква.

Не за него.

За нас.

(от книгата "Моите вдъхновители")

*От фейсбук