"168 часа" продължава поредицата от исторически материали и интервюта, посветени на близкото минало, които имат за цел да осветлят някои от най-интимните тайни на тоталитарния режим. За тях разказва Дамян Дамянов, син на Райко Дамянов, който е виден функционер от годините на социализма у нас. Роденият през 1903 г. в село Гиргини, Габровско, политик е бил член на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП, първи зам.-председател на Министерския съвет, а като председател на Президиума на НС според тогавашната конституция - дори и държавен глава на НРБ от 1950 до 1954 г.

Синът му Дамян е магистър по философия, завършил е и история. Още като дете е прекарвал времето си със семейството на Тодор Живков и има огромен запас от автентични спомени. Самият той дълги години е работил в Института по философия към БАН, бил е съветник на двама министри на културата след 10 ноември, но през 90-те години губи не само работата, а дори и жилището си в центъра на София.

- Господин Дамянов, познавали сте лично Тодор Живков, какви бяха впечатленията ви от него?

- Нашето племе е гениално по далавери. Какво произведе върхът на британската цивилизация - в цялата си история имат двама слаби монарси. Геният на Британската империя произведе Уинстън Чърчил, геният на българина произведе Тодор Живков - "човек от народа", хитрец до безумие.

- А какво разказваше баща ви за унгарските събития?

- Нашето ръководство беше доста стресирано. Баща ми беше наясно, че рухне ли социализмът в Унгария, това ще повлече след себе си и останалите страни от социалистическия лагер. Заради това и Живков беше казал на руснаците: "Сега мечката играе тука, ама гледайте да не дойде у нас и у вас".

- Интересно е, че почти никому неизвестният брат на Живков също имал мисия в Унгария.

- Да. И това показва прозорливостта на Живков, който

обичаше да се обляга

на най-доверени хора

Освен това се подсигуряваше винаги двойно, тройно, десеторно. За всяко нещо си имаше по няколко човека, и то извън апарата на ДС и 6-и отдел. Те си бяха лично негови сътрудници. По тях той изпращаше "ун месаджо" - едно съобщение, както се казва в мафията, когато на него не му е удобно да го направи лично.

Що се отнася до брат му Георги Живков - той беше много специален. За него например в Бон се е построила цяла къща само за да има къде да отседне. Иначе си е живял главно в Швейцария и оттам инспектира всичките посолства. Прибира парите в партийната каса, кадрува.

- Освен от разказите на баща ви имате ли и лични впечатления от Съветския съюз в онези години?

- Първото ми излизане беше през юли 1962 г., когато бяхме поканени на частно посещение в Съветския съюз. И тогава Живков завидя да не би баща ми да се види с много важни хора там и той да не може да стане министър-председател.

Ние бяхме настанени на Ленинские гори в т.нар. особняци за гости, които са били дворянски имения. В тях имаше всичко - билярд, прекрасни пердета, но храната - "ничего ест". Руската кухня е бедна. Това, с което ни хранеха, бяха български домати, български телешки салам и други български продукти.

Когато се разхождахме, имахме придружител - явно човек от КГБ. И отиваме на метрото, а покрай него една женица шепне: "35 копеек морковка" - продава моркови. И отиде този, каза й нещо, а тя изчезна на мига.

Нямаше какво да се яде. Нямаше сладкарници, нямаше торти, нямаше пасти. Отиваме в Естония - и там така освен риба, консерви и други глупости. А аз, нали съм дете, казвам на баща ми: “Тия два народа не могат да живеят заедно”. А той ми вика: "Мълчи! Ще ни затворят тука!". Смее се.

- Но все пак вие сте били специални гости на държавно ниво...

- Да, но въпреки че баща ми в онези години беше на висок пост в Политбюро - трети човек в страната, на нас не ни разрешиха дори да слезем от влака, докато пътуваме от Москва до Ленинград. На чужденци е забранено. Освен това тяхното Политбюро нямаше такива хубави луксозни резиденции като нашето. И храната беше зле -

руснакът гледа повече пиене да има, иначе каша, пелмени...

неща, които нас много не ни привличаха.

Там се чувстваш като на партийно събрание. Дори и по-късни години - чувстваш се някак несвободен. Имах усещане, че целият свят е една безкрайна Русия - просто забравяш и за България. Но дори и тогава в нашата страна беше много по-добре от Съветския съюз във всяко едно отношение.

- Въпреки това Тодор Живков неколкократно предлага България да стане част от Съветския съюз.

- Така е. На 4 декември 1963 г. се провежда пленум на ЦК - аз съм чел стенограмата, и тогава се решава за по-голямо сливане на икономиките, като се поставя в неопределено бъдеще и задачата да се присъединим. Най-интересното е, че и тогава има хора като Тодор Павлов и Цола Драгойчева, които казват: “Ние сме убедени, а и аз вярвам, че е било така, че Съветският съюз ще защитава по-добре нашите интереси и сигурност, отколкото ние самите можем”.

Но когато баща ми се върна от пленума, каза: "Абе, това са на Тодор маневрите. Бошлаф работа. С тях той печели точки. Знае, че ще откажат, защото нямат сметка от още една бедна република, а и в света ще се вдигне голям вой". Накрая пленумът решава да се засекрети и да не се дава гласност пред обществеността. Ако идеята е да има истинско сливане, е

трябвало да се прави широка пропаганда, а то става обратното

През 1960 г. Хрушчов има един доклад за построяването на комунизма и нашите отново заговарят за пълно сливане, но също без никаква конкретика.

- А фактът, че е бил изнесен и златният ни резерв?

- Няколко пъти го вземат. А най-известният случай е през 1962 г. по време на Карибската криза. Имали сме 35 тона и малко отгоре в БНБ. Тогава Хрушчов чрез Суслов казва на българското ръководство: "Ние взехме решение златото на братските държави да е при нас, защото при вас не е безопасно". Идват три самолета и го вземат. При срещата Алексей Косигин вика на Станко Тодоров, който е бил заедно с Тодор Живков в делегацията: "Станко, ти не дорогой, ти золотой!". Когато Живков изнася доклада срещу китайците, иска в замяна да се върне златото и заем от 400 млн. златни рубли.

Този заем е получен само няколко месеца преди падането на Хрушчов, а Брежнев после откликва на молбите на Живков, казва: "Ладно!", и го опрощава. Последния път златото стои в Москва до 1964 г. и тогава ни го връщат, но без една част, за която получаваме нов заем.