Голдман за вожда на световния пролетариат: “Хитър азиатец”

Топло приветствани от болшевиките, пътниците на "Съветския ковчег" започват да се настаняват и в съветския живот. Съдбата на повечето остава неизвестна, но пътищата, които поемат ключовите фигури сред тях, могат да бъдат проследени. Ема Голдман и Александър Беркман пътуват из страната, виждат се с видни съветски функционери и дори са поканени на среща със самия Ленин.

Постепенно обаче те разбират, че

жестоко са се лъгали в революционните си идеали Макар да е родена и израсла в Русия, Червената Ема не може да сдържи негодуванието си от съветската действителност.

В своите книги, излезли години по-късно със заглавия "Моето разочарование в Русия" и "Моето по-нататъшно разочарование в Русия", тя разкрива една покъртителна картина на първите години на руската революция.

"Чекисти, нашата извънредна комисия", обясни ми Радек - пише Голдман за пристигането си в Москва. - Бях чувала за ЧК и преди: Петроград говореше за нея с ужас и омраза. Въпреки това войниците и чекистите никога не са били много забележими в града на Нева. Тук, в Москва, те изглеждаха навсякъде. Присъствието им ми напомни за една забележка, която Джак Рийд направи:

“Москва е военен лагер,

каза той, шпиони навсякъде, бюрокрацията там е най-автократична"."

Неудовлетворението на родената в Русия анархокомунистка се пренася и към болшевиките:

"Как биха могли болшевиките да се задържат на власт? В крайна сметка те бяха само малко малцинство, около петстотин хиляди членове по преувеличена оценка... Повечето от техните методи произтичат от липсата на разбиране за характера и нуждите на руския народ и от лудата мания за диктатура, която дори не е диктатура на пролетариата, а диктатура на малка група над пролетариата. Намерих реалността в Русия гротескна, напълно различна от великия идеал, който ме беше докарал на гребена на голямата надежда в обетованата земя. Видях пред себе си болшевишката държава, страховита, смазваща всяко конструктивно революционно усилие, потискаща, унижаваща и разпадаща всичко".

Готови да се примирят донякъде с мизерията, "червените" американци с учудване разбират, че в Съветска Русия няма свобода на словото и истински избори, на каквито са се радвали зад океана. На всичкото отгоре техните приятели анархисти

до един са

натикани в затворите

и са подложени на нечовешки мъчения.

"Когато повдигнах темата за народните съвети и изборите, посетителите ми се усмихваха - пише Червената Ема. - Избори! В Русия няма такива неща, освен ако не наречете заплахите и тероризма избори. Само чрез тях болшевиките осигуряват мнозинство. На няколко меншевики, социалреволюциоери или анархисти е позволено да се вмъкнат в Съветите, но те нямат никакъв шанс да бъдат чути."

Решава да се срещне с обикновените трудещи се в Москва и от тях да получи повече информация за завоеванията на революцията: "Комунизъм, равенство, свобода, подиграваха се те, лъжи и измама".

Кулминацията е, когато със съдействието на известната социалистка Анжелика Балабанова тя е приета от "вожда на световния пролетариат" Владимир Илич Ленин.

"Когато влязохме, Ленин държеше екземпляр от брошурата ми "Процес и речи" в ръцете си. Бях дала единствения си екземпляр на Балабанова, която очевидно беше изпратила книжката на Ленин. Един от първите му въпроси беше: "Кога може да се очаква социалната революция в Америка?" Въпросът ми беше задаван многократно преди, но бях изумен да го чуя от Ленин. Изглеждаше невероятно човек с неговата информация да знае толкова малко за условията в Америка.

Бях позабравила руския, но Ленин заяви, че въпреки че е живял в Европа много години,

не се е научил да говори чужди езици:

следователно разговорът трябва да се води на руски. Веднага започна да възхвалява моите речи в съда (в Америка - б.а.). "Каква прекрасна възможност за пропаганда, каза той. Струва си да отидете в затвора, ако съдилищата могат така успешно да се превърнат във форум."

Усетих стабилния му студен поглед върху мен, проникващ в самата ми същност, сякаш размишляваше за каква цел мога да бъда употребена и използвана. Попита ме какво бих искала да правя в момента. Казах му, че бих желала да се отплатя на Америка за това, което направи за Русия. ...Планът ми беше да организирам руско общество за американска свобода.

Ленин изглеждаше ентусиазиран

"Това е страхотна идея и ще имате цялата помощ, която искате. Но, разбира се, тя ще бъде под егидата на Третия интернационал. Подгответе своя план в писмен вид и ми го изпратете."

Повдигнах темата за анархистите в Русия. Показах му писмо, което получих от Мартенс, съветския представител в Америка, малко преди депортирането ми. Мартенс твърди, че анархистите в Русия се радват на пълна свобода на словото и печата. Откакто пристигнах, открих десетки анархисти в затвора и тяхната преса беше потисната. Обясних, че не мога да мисля да работя със съветското правителство, докато другарите ми са в затвора само заради мнението си.

...Той изслуша търпеливо и обеща да постави въпроса на вниманието на своята партия. "Но що се отнася до свободата на словото, отбеляза той, това, разбира се, е буржоазно понятие. Не може да има свобода на словото в революционен период. Ние имаме селяните срещу нас, защото не можем да им дадем нищо в замяна на хляба им. Ще ги имаме на наша страна, когато имаме какво да разменим. Тогава можете да имате цялата свобода на словото, която искате - но не сега."

Свободата на словото, свободата на печата,

духовните постижения на вековете, какво бяха те за този човек? Той беше сигурен, че само неговата схема може да спаси Русия. Тези, които обслужваха плановете му, бяха прави, другите не можеха да бъдат толерирани.

Хитър азиатец е този Ленин. Той знае как да си играе със слабостите на хората чрез ласкателство, награди, медали. Тръгнах си убедена, че подходът му към хората е чисто утилитарен, за ползата, която може да извлече от тях за своята схема. А неговата схема революцията ли беше?"

В началото Голдман търси работа в Съвета по училищата, но бързо вижда, че и там всичко е лъжливо. Истински се поддържат само няколко училища, които да бъдат фасада за пред посещаващите ги чужди дипломати, а останалите са в трагично състояние - с мръсни деца, които спят на мръсни дюшеци, пълни с паразити. Наказват ги с бой и без храна, затворени в тъмни стаи.

Накрая с височайшата подкрепа, която има, тя започва работа в музея на революцията, който се помещава в бившия дворец на Романови. Но и при сравнително по-добрите условия там за сметка на гербовата служба на бившите царе Ема открива, че:"Държавните служители в съветските институции не се интересуват от нищо освен от дажбите си".

А в "Моето по-нататъшно разочарование в Русия" тя вече убедено пише:

"Руската революция - по-правилно, болшевишките методи, убедително показа как една революция не трябва да бъде правена. Руският експеримент доказа гибелта на политическа партия,

узурпирала функциите на революционния народ,

на всемогъща държава, която се стреми да наложи волята си на страната, на диктатура, която се опитва да "организира" новия живот".

По-късно завърналата се на Запад Голдман се ядосва, че не може да обясни на своите другари колко погрешни са били представите им за комунистическа Русия. Затова в предговора към книгата си тя възкликва:

"Защитавах болшевиките, докато все още бях в Америка, и дълги месеци в Русия търсех всяка възможност да си сътруднича с тях и да помогна във великата задача на революционното изграждане. ... Но човек не би могъл да преживее две години комунистически терор, на режим, включващ поробването на целия народ, унищожаването на най-фундаменталните ценности, човешки и революционни, на корупция и лошо управление, и въпреки това да остане настрана или безпристрастен".

И още: "Но се чувствах уверена, че ще дойде време, когато маската ще бъде откъсната от фалшивото лице на болшевизма и голямата заблуда ще бъде разкрита. Времето дойде дори по-рано, отколкото очаквах. В повечето цивилизовани земи - във Франция, Англия, Германия, в скандинавските и латинските страни, дори в Америка мъглата на сляпата вяра постепенно се вдига. Реакционният характер на болшевишкия режим се осъзнава от масите, неговият тероризъм и преследване на некомунистическото мнение са осъдени. Изтезанията на политическите жертви на диктатурата в затворите на Русия,

в концентрационните лагери

на замръзналия Север и в сибирското изгнание пробужда съвестта на по-прогресивните елементи по света. Почти във всяка страна са създадени общества за защита и помощ на политиците, затворени в Русия, с цел осигуряване на тяхното освобождение и утвърждаване на свободата на мнението и изразяването им в Русия".

И на нея, както и на спътника и Беркман най-потресаващо впечатление прави безмилостното потушаване на бунта на моряците в Кронщад през 1921 г. "Гордостта и славата на революцията", както ги нарича Троцки, моряците изискват прекратяване на болшевишката диктатура и възстановяване на политическите свободи за всички социалистически движения в страната. Скоро след като бунтът е брутално потушен, Голдман и Беркман решават да напуснат страната, за да не се върнат никога повече.

В издадената си по-късно книга "Болшевишкият мит" Беркман пише за решението си през 1921 г. да напусне Русия: "Сиви са отминаващите дни. Въглените в жаравата на надеждата угасваха един по един.

Терорът и деспотизмът смазаха живота,

роден през октомври... Диктатурата потъпква масите. Революцията е мъртва; духът й вика в пустинята... Реших да напусна Русия".

Но не всички пътници на “Съветския ковчег” се разочароват от новата си родина. Питър Бианки, лидер на някога могъщия Съюз на руските работници в САЩ, намира място за себе си и в Съветска Русия. Бианки веднага се хвърля във всякакъв вид работа за младата република: възстановява транспортната система в Сибир и работи като служител на градската управа в Петроград, а после като заместник-комисар на борда на болничен кораб в Балтийско море.

На 10 март 1930 г. Питър Бианки обаче е убит заедно с 10 активисти на комунистическата партия по време на антисъветско въстание в района на Алтай.