Преди 100 години в САЩ се случва едно странно и безпрецедентно събитие - 249 души са изгонени с кораб от "страната на свободните и дома на смелите" и са изпратени в Съветска Русия. Насилствената депортация остава известна в историята като "Коледния подарък за Ленин", като и до днес историците спорят около моралното значение на този акт. Комунистическата историография, доколкото се е занимавала с този въпрос, характеризира изгонването на левите радикали като враждебен и антихуманен акт на империалистите. От своя страна либерално настроените изследователи на миналото на Запад го приемат като част от First Red Scare (Първата червена заплаха) - период на масова паника в САЩ от съветизация на обществото.

Според някои тази опасност е била въображаема,

нещо като

масова истерия,

но един безпристрастен поглед върху фактите разкрива картина на небивала вълна от истински терористични атаки срещу държавни институции и ключови политически и бизнес фигури от онзи период.

По същия начин от разстояние на времето мнозина автори изпитват състрадание към "изгнаниците", като забравят, че всички те са получили законни присъди за тежки престъпления, като при това до един не са имали редовно американско гражданство. Истината е, че това не са хора, които просто са вдигали наздравици за победата на световната революция, а са замесени в кървави терористични действия.

Разбира се, един от основните фактори е завземането на властта в Русия от болшевиките през ноември 1917 г.

Американските лидери се опасяват, че руската революция може да подтикне войнствени комунисти, социалисти, анархисти и синдикалисти в САЩ да се опитат да извършат въоръжен преврат и зад океана.

Още повече че страната в продължение на десетилетия се тресе от бурна вълна от стачки. Самият Ленин е написал "Писмо до американските работници", в което декларира "неизбежността на световната революция". Освен това икономическите затруднения след Първата световна война са много благоприятна среда за всякакви радикални доктрини и в този момент САЩ също се чувстват уязвими от подобен сценарий.

Страхът от болшевизма

се подклажда допълнително и от промяната в етническия състав на новите емигранти. След 1890 г. повечето пристигащи кандидати за американско гражданство вече не са от Великобритания, Германия и скандинавските държави, а от Италия, Източна Европа и народите на Руската империя. За разлика от преобладаващото протестантско население дотогава в религиозно отношение новите са предимно католици, източноправославни и евреи. А освен всичко са и много - към 1900 г. по-голямата част от мъжете на възраст над двадесет и една години в Манхатън били родени в чужбина.

В онези времена много американци споделят негодуванието, изразено в книга, публикувана през 1902 г.: "През ХIХ век хората от силните раси на Северна Европа са съставлявали основния дял на чужда кръв, която се добавя към работната сила на страната... но сега дойдоха

множество хора от най-ниската класа

на Италия и такива от по-лош сорт от Унгария и Полша, хора извън редиците, които нямат нито умения, нито енергия, нито някаква инициатива за развитие на интелигентност. И те идваха в количество, което се увеличаваше от година на година, сякаш европейските страни се разтоварват от по-мръсните си елементи".

Авторът на тези думи е млад професор от Принстън - Удроу Уилсън, който десет години по-късно ще стане президент на САЩ.

С подобно мнение е съгласен дори неговият виден опонент - сенаторът от Масачузетс Хенри Кабот Лодж, който в реч пред Сената, посветена на нежеланите имигранти, ги сравнява с "тълпите готи и вандали, които прегазиха Рим".

И наистина много от левите в онези години са били новодошли евреи, а сред най-опасните терористи са предимно итало-американци.

Събитията сякаш потвърждават най-лошите опасения. През април 1919 г. е разкрит пъклен заговор за изпращане на 36 бомби по пощата до много видни личности. Сред тях са Дж. П. Морган-младши, Джон Д. Рокфелер, председателят на Върховния съд Оливър Уендъл Холмс, главният прокурор Александър Мичъл Палмър, както и офисът на имиграционните служби. Всички адски машини са заловени предварително, като само една достига адресата си - бивш американски сенатор от щата Джорджия, и при взрива той и семейството му са тежко наранени, а бомбата откъсва и двете ръце на прислужницата му.

На 2 юни 1919 г. бомба избухва в дома на съдия Чарлз Купър Нот-младши в Ню Йорк, убивайки двама души. По-късно през месеца офисът на кмета на Сиатъл Оле Хансън също получава бомба по пощата, изпратена от Ню Йорк, която не експлодира. Други устройства обаче са детонирани в Бостън, Кливланд и Филаделфия.

Има и бунтове в

Ню Йорк и Кливланд, съсредоточени около подкрепяните от профсъюзите празненства на Първи май. На 2 юни 1919 г. в осем града едновременно избухват бомби. Един от атентаторите, червен радикал от италиански произход, дори успява да се взриви сам, докато залага бомба в дома на главния прокурор на САЩ Александър Мичъл Палмър. Сред вещите, които загиналият терорист Карло Валдиночи оставя на местопроизшествието, е и италиано-английски речник. При атентата къщата на висшия магистрат е пострадала, но самият той, съпругата му и 10-годишната им дъщеря остават невредими, тъй като по щастлива случайност по това време не били у дома си.

Тогава главният прокурор решава, че е крайно време да се действа в защита на държавата. В отговор на вътрешните вълнения Палмър създава Главно разузнавателно звено и наема Джон Едгар Хувър - бъдещия основател на ФБР, да оглави новата организация.

Започват така наречените набези на Палмър. За целта са предвидени

извънредни мерки, благодарение на които федералните агенти арестуват около 5000 от най-опасните елементи в средите на емигрантите.

Кулминацията в извънредните акции е подготовката за депортация от САЩ в Съветска Русия на 249 от най-опасните леви елементи - акт, който в пресата и в американското общество добива известност под името "Коледният подарък за Ленин". А транспортният кораб "Буфорд", на който са натоварени изгонените, остава в историята под наименованието "Съветският ковчег".

Как е била възможна депортация? Причината е, че милиони имигранти, дори и такива, пристигнали десетилетия по-рано, никога не са си направили труда да станат американски граждани.

Първата хайка за "червени" прибира предимно членове на Съюза на руските работници - откровена анархистка организация. На втората годишнина от болшевишкия преврат, през нощта на 7 ноември 1919 г., са претърсени офиси на съюза в повече от дузина градове и са арестувани и разпитани 1182 души. Далеч

по-голям

брой са бити,

задържани за кратко и след това пуснати. Агентите на Хувър са подпомагани от местната полиция. За по-голямо въздействие набезите са записани на кинохроника, а в резултат родените в чужбина радикали започват да пълнят имиграционни затвори като този на остров Елис. Президентът Уилсън, по това време недееспособен вследствие на прекаран инсулт, никога не коментира публично набезите, но точно преди да се разболее, той говори за

“учениците

на Ленин сред нас”,

от които "отровата влезе във вените на този свободен народ".

Една от основните мишени на властите е анархокомунистката Ема Голдман - Червената Ема. Тя е осъдена през 1893 г. за "подбуждане към бунт". Отделно от това е задържана като заподозряна в съучастие в убийството на президента Уилям Маккинли, прострелян на 6 септември 1901 г. от анархиста Леон Чолгош. Нейният приятел и съратник Беркман пък е излежал 14 години в затвора за опита за убийство на индустриалеца Хенри Клей Фрик след стачката в Хомстед Стийл през 1892 г. През 1917 г. той е осъден заедно с Голдман за дейности по саботиране на наборната служба в американската армия.

Реакцията на Беркман, който издава списание с красноречивото име Blast (взрив - англ.), към болшевишката революция е ентусиазирана. Когато за първи път чува за техния преврат, той обявява: "Това е най-щастливият момент в живота ми". Той също така пише, че болшевиките са "израз на най-значимото от желанията на човешката душа."

Набезите на Палмър достигат кулминацията си на 2 януари 1920 г. с нощни обиски в повече от тридесет града. Те са насочени срещу двете комунистически партии, чиито членове общо не надхвърлят четиридесет хиляди, но 90% от тях са имигранти. Други от задържаните имат косвени връзки с комунистите - социалисти, социалдемократи, синдикалисти и дори толстоисти. При изключително ниски зимни температури повече от петстотин от арестуваните са настанени на остров Елис, където няколко затворници умират от пневмония.

В същото време Палмър, който подготвя и президентската си кампания, издава серия от прессъобщения, с които предупреждава нацията за червената опасност. Главният прокурор на САЩ публикува и статия, в която пише, че "комунизмът си проправя път в домовете на американските работници и неговите остри езици на революционен пламък ближат олтарите на църквите, скачат към училищните звънци, пълзят в най-свещените кътчета на американските домове и се стремят да заменят брачните обети с развратни закони".

Арестите продължават

Палмър обещава те да бъдат последвани от хиляди депортации и предсказва, че на Първи май същата година ще избухне общонационално комунистическо въстание.

За депортацията Палмър и Хувър се облягат на специален закон, даващ право на държавата да изгони всеки чужденец, който се застъпва за анархия или насилствена революция. В последния момент обаче Имиграционното бюро, което е на подчинение на Министерството на труда, оглавявано от Луис Поуст, се противопоставя, като казва, че в редиците на обвинените има и последователи на Толстой, които като "апостоли на мира" са "изключително безобидни" и "ще бъде перверзно да ги обединим под един знаменател с останалите".

По този начин единствените депортирани остават 249-те на борда на "Буфорд". По-голямата част от пресата одобрява ентусиазирано експеримента с депортирането. Cleveland Plain Dealer например пише: "Надяваме се, че и други кораби, по-големи и по-комфортни, превозващи подобни товари, ще го последват".

Но когато опасенията, че на 1 май 1920 г. ще се стигне до масови бунтове, не се сбъдват, звездата на прокурора Палмър залязва. През юли същата година се проваля и обещаващата му някога кандидатура за президент на САЩ от Демократическата партия.

Въпреки всичко събитията оказват голямо влияние върху американското общество. Нови закони разрешават депортирането на неграждани, "са против организирано правителство".

В тази връзка през 1919-1920 г. няколко щата приемат и закони срещу "престъпния синдикализъм", забраняващи проповядването на насилие като средство за осъществяване на социална промяна.