Божидар Витанов, син на първия ни радиоговорител, с безценни свидетелства за една мрачна епоха

Дори и в литературата не открих жестокостите,
на които бях подложен, споделя авторът

Божидар Витанов, един от последните оцелели от лагера на смъртта в Ловеч, издаде сам книгата си със спомени за ада, през който е преминал. Бившият лагерист, чиято история преди време той разказа пред в. "168 часа", а по-късно БНТ излъчи и филм за нея, е успял да намери време и средства, за да ни остави лично истината за мрачните времена, в които е живял.

В своята автобиография освен потресаващите

описания за убийствата

в концлагера той разказва от първо лице и за побоищата в мазето на "Московска", както и за трудния си живот преди и след въдворяването.

Пребиван, изселван, репресиран, и то само защото харесвал "западна" музика. Другата, скритата причина е, че бил син на известен наш интелектуалец отпреди 9 септември 1944 г. - Петър Витанов, първия ни радиоговорител, който е и създател на някои от най-обичаните ни градски шлагери като: "Красив роман е любовта", "Еделвайс", "Майчино сърце", "Обичам да мечтая", "Само ти, сърце, си ми приятел", "Недей тъгува", "Чудно хубав е животът" и др. А в онези години такива хора са обявени за "врагове на народа".

Ето какво разказва репресираният за началото на небивалия тормоз: "През 1957 г., малко след Унгарската революция, когато хората в София не смееха да излязат по улиците, на вратата, където живеем, се звънеше и тропаше. Ударите се усилваха, беше около 4 часът сутринта. Скочих от кревата, майка ми беше отворила вратата, за да не я разбият. Срещу мен няколко униформени и цивилни с насочени пистолети викаха: "Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът, всичко ще си кажете!".

Куриозното е, че защото били много скъпи, те дори нямали магнетофон, а само една приставка, която възпроизвеждала музиката от ролката. Единствено защото е малолетен, Божидар не е грабнат на момента от милиционерите, те обаче отвеждат брат му, който ще си дойде чак след две години - от Белене. През това време жилището им е отнето и цялото семейство е интернирано.

Накрая идва и неговият ред. Влюбен в рок музиката, все още

непълнолетният Божидар

отива на една забава на ул. "Гочо Гопин" в София. Около 20 часа в клуба нахлуват цивилни и униформени милиционери и нареждат на момчетата да си свалят панталоните, без да си събуват обувките. Той и неколцина младежи не се подчиняват на унизителната заповед, издадена пред момичетата, и са откарани със закрита кола в Софийското градско управление на МВР на "Московска" 5. По това време е бил още ученик във френската гимназия.

"Легнах и

вдигнах краката по нареждане

Над мен се беше изправил цивилен мъж между 40 и 50 г. със синя риза и вратовръзка и навити ръкави. "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." "За какво си тук?", ме попита. Започнах да обяснявам и в този момент получих първия удар. Много болезнено беше и не можеш да не викаш. Биеха ме с някаква гума, маркуч, дълъг 60-70 см. Близо до мен биеха друга жертва. Изброих до 50, не зная как издържах. "Ставай, дай сега ръцете!", каза моят палач. Опитах се да се изправя, но се строполих на колене. Табаните ми бяха сякаш напомпани с въздух. “Чакайте,

недейте по ръцете, свиря

на цигулка”

Опитах пак да стана, но остра пронизваща болка ме изпрати на пода и както бях на колене, си подадох ръцете. "До 20 ще броиш!" - и се започна. Той удря, аз пищя, но гледам да е по-тихо. Ако викаш по-силно, палачът се нервира и те удря по-силно. "Сега отиваш в банята и да оправиш всичко!"

Цели седем пъти невръстният Витанов (побоите са, докато е бил 15-17-годишен) попадал в ръцете на

безмилостните биячи,

но не казвал на родителите си - да не ги безпокои. Така още в ранна възраст опознал и много от началниците в зловещата ДС - срещал се е с полк. Делчо Чакъров и дори със зам.-министъра Григор Шопов.

"След години, когато прочетох много литература, свързана с инквизиции и репресии, никъде не открих такива жестокости. В руските лагери са измъчвали с глад, а не с бичове и торби пясък. Тези другари полковници от ДС се оказаха най-жестоките палачи и инквизитори", пише Витанов.

В книгата си той не забравя да разкаже и за хилядите други жертви, на чиято трагична съдба е станал свидетел. Особено в "най-жестокия лагер в историята", както нарича този в Ловеч.

Той попада в него през 1960 г. На Нова година след поредния побой бил в ареста на Първо управление и се чудел защо вече не го пускат, но вместо на свобода по етапен ред е изпратен в Ловеч. По-рано след един от побоите в мазето той е имал неблагоразумието да напише на стената на килията "Смърт на комунизма!" - факт, който не е останал незабелязан от палачите му.

Когато пристига в лагера, не друг, а самият Николай Газдов го пита за надписа. Отговаря му, че някой друг го е написал, зловещият шеф на лагера му казва: "Ако така мислиш, ще умреш тук".

В първа глава на книгата си, озаглавена "Деветият кръг на ада", Витанов подробно описва непосилната работа, мъченията и убийствата, на които е станал свидетел в лагера.

Разказите за зверствата, извършени на кариерата, са многобройни и потресаващи:

"Връзват Иван Бързаков за големия дъб на плаца и бият, заливат го със студена вода и пак го бият. "

Як, мамицата му - вика Горанов, - не умира." Накрая Бързаков умира, вързан за дървото. Почива на 19 ноември 1960 г. Роден е в село Карабунар, Пазарджишко. От Хасково докараха на 30 ноември 1960 г. учителя Михаил Стойков Михов, 31-годишен, и брат му Митко, студент. Имали те брат войник, който избягал в Гърция, но се върнал и го осъдили на смърт. Михаил и Митко ги задържали.

"Те в Хасково не знаят да бият, чакай да им обясним как се води следствие", викал Горанов и с Газдов грабват маркучите.

След три дни Михаил умря. На 17 януари 1961 г. докараха Марко Рашиков от село Сърнево, Старозагорско, опасен бил, заканвал се на партийния секретар.

Колко бой

му хвърлиха

на този селянин и на 29 януари 1961 г. умря."

Същата адска картина е и в женския лагер:

"Жените бяха над сто. Работеха на малката кариера до голямата. И там се въртяха тоягите. Веднъж докараха на кариерата една едра хубава жена, надзирателката извика Гогов и му каза, че симулирала и не искала да работи. Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме там, чухме -

“Тази да се ликвидира!” Надзирателката слезе с новата лагеристка и един мъж надзирател в едно по-потайно място на кариерата и започнаха да я бият. Христина Събева беше пребита от Юлияна Ръжгева. Освен че я биеше с тоягата, тя й бъркаше в очите и скачаше отгоре й".

В лагера идвал често и прословутият Мирчо Спасов, разказва още Витанов. Когато го видели, лагеристите знаели, че на другия ден още пет-шест чувала ще бъдат откарани с "молотовката" на остров Предела край Белене, където труповете са давани за храна на свинете. Божидар Витанов пази горчиви спомени и от съдебните фарсове и замазването на ужасите и броя на жертвите след 1989 г. Той заедно с приятеля си Никола Дафинов и смелата Надя Дункин, която заради готовността си да даде показания в съда беше убита в дома си, са първите, които изнасят истината за комунистическите концлагери у нас. Категорично не е съгласен и с официално публикуваните данни за броя на убитите:

"През август (1961) пуснаха една голяма група. Вече бях стар лагерист, още няколко месеца и наближавах година, а такива живи бяхме останали малко. Наказаха и бригадира Пешев. Тогава Благо ме започна пак, но в късната есен изведнъж смениха ръководството, изчезнаха

убийците Горанов и Газдов,

новият началник ни каза една сутрин, че забраняват боя. Няколкостотин бяха убитите, според мен - над 1500 души, а по-късно, когато започнаха да говорят за лагера, обявиха 150 души. Това са измамници. Аз лично съм видял как през юни, юли и август убиваха по 15-20 души всеки ден и това го зная от чувалите с мъртъвците, вързани с тел, които оставяха в тоалетната и до оградата, защото нямаше място".

В книгата си Витанов разказва и за тежката си съдба след лагера. За интернирането на семейството му в село Овчарово и трудностите да си намери работа. Но намира място да напише и за зараждането на мафията у нас, и то с помощта на същата тази Държавна сигурност, която навремето е избивала невинни хора.

Принуден да се прехранва както намери, покрай работата си като автомобилен състезател, инструктор и строител Божидар припечелва допълнително и от нелегален хазарт - явление, обявено за чуждо на социалистическата действителност, но тайно ръководено от репресивния апарат. Покрай това попада и в компанията на някои фигури, които са много известни в наши дни - тези, които

ДС след време ще назначи

не за милионери, а направо за милиардери... Затова немалка част от книгата представя и неизвестни подробности за създателите на групировките от т.нар. преход и техните връзки с тоталитарния режим.

Най-голямо е разочарованието на автора, че истината за репресиите у нас все още не намира подобаващо място. Самият Витанов дава интервюта за издания като "Шпигел" и "Монд" и радиостанции като Би Би Си и "Свободна Европа". Участва и в документални филми, които добиват голяма популярност на Запад. Но у нас обществото сякаш се прави на глухо за истината за миналото. Вероятно заради това е озаглавил и книгата си "Гласът на миналото".

Натрупал горчивина от предишни неуспешни и осуетени опити да издаде биографията си, сега Витанов сам посяга към перото не само за да ни напомни за истината за близката ни история, а и да ни просвети за настоящето. В заключение ето и малка част от горчивата равносметка на мъченика на тоталитарния режим:

"Имах един познат, дългогодишен служител на службите, и когато обраха банките, го попитах: "Какво става? Защо обрахте държавата и хората?". А той ми отговори: "Нали искахте демокрация! За нея трябва да се борите, а вие сте страхливци!". Стана ми мъчно и болно. Казах му: "Ама това ли е демокрацията?". А той рече: "Сега ние ще управляваме и вие ще ни ръкопляскате!".

Пред очите ми като на филм премина част от живота ми: мъченията, лагерите, изселванията. Всичко това за секунди се възпроизведе в главата ми. Офицерът от ДС беше прав.

Ние сме виновни за всичко

случило се, защото не умеем да се съпротивляваме. ...Играем хора и ръченици и чакаме крадците сами да си отидат от властта. Това е позорът на България, поколенията на милионите, които излизахме по площадите, си отидоха от този свят. Обявихме комунистическия режим за престъпен, а ни управляват комунистите".