Макар и принуден да емигрира с родителите си заради идването на БКП на власт през 1944 г., Иван Станчов се отнасял по един и същи начин както към седесарите, така и към близките до БСП. "Някъде през 1992 г. ме включиха в смесена работна делегация на министерствата на отбраната и външните работи, която трябваше да се запознае с британския опит в

изграждането на професионална армия

- разказа посланик Георги Димитров, заместник-представител на България в Международната организация по франкофония в Париж, който е бивш съветник на президента Георги Първанов от 2001 до 2005 г. - Към онзи момент въпросът вече беше поставен и у нас.

В края на престоя ни в Обединеното кралство бяхме поканени на вечерно парти в резиденцията на посланик Иван Станчов. Известни ми бяха факти от семейната и личната му биография, знаех, разбира се, кой е Димитър Станчов, но него лично не бях срещал дотогава. Към немалко посланици от "новата вълна", изпратени от президента Желев като символ на промените, които откриваха топлата вода в дипломацията и непрестанно творяха недомислици и гафове, изпитвах обосновани резерви. Като се прибави и очакваната досада от общуване с някаква, както си представях, предвзето-назидателна особа на развален български език, се надявах мероприятието да приключи бързо.

Посрещна ни достолепно изглеждащ човек с широка усмивка, приятно чувство за хумор и предразполагащо държане въпреки разликата в годините, миналото битие и настоящия статут. Да, той беше аристократ по потекло, излъчване и култура на маниерите, но модерен, широко скроен и бохем по дух. Съвсем различен от масата висши дипломати, на които се бях нагледал. Допадна ми веднага. Лично слизаше от време на време до избата, за да ни демонстрира различни вина от колекцията си. Останахме до среднощ.

Когато на следващата година Станчов стана министър в служебното правителство, след вече преживяно сериозно професионално сътресение и едва наченат мъчителен процес на връщане към нормалността в министерството се почувства известна боязън да не попаднем на поредния "реформатор", "оптимизатор" или не дай боже терминатор на службата. Нагласата беше да се "тупка топката", докато изтече мандатът на служебното правителство. Опасенията бяха бързо разсеяни. Министър Станчов се показа

чужд на предразсъдъци и идеологеми,

не посегна на професионалния състав, търсеше мнението на дипломатите и лесно намираше общ език с всеки. Бях вече станал началник на управление "Международни организации" и често контактувах с него, присъствах на негови срещи, придружавах го на международни форуми.

Една случка разказвам често, когато стане дума за Иван Станчов. Наложи се той да закрие българското председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа, започнато при министър Станислав Даскалов. Финалът беше тържествен обяд, на който, изправени зад трибунка пред насядалите около кръгли маси делегации, трябваше да произнесат заключителни слова председателят на Комитета на министрите и генералният секретар на Съвета на Европа. Тук цитирам по памет: "Когато бях малък, каза в обръщението си Станчов,

имах гувернантка французойка,

която често напяваше някаква мелодия. Много ми хареса, започнах да я тананикам и аз. Когато поотраснах, разбрах, че това е било Интернационалът. Днес Интернационалът сме всички ние, събралите се тук".

Продължихме да общуваме и след като престана да бъде министър. Българското дипломатическо дружество редовно го канеше на свои прояви и той се отзоваваше, когато му беше възможно.

Срещахме се по приеми и други публични събирания. Когато ме запознаваше с някого, казваше: "Това е мой ученик". Естествено, че не ме е обучил за три месеца, но отношението му ме ласкаеше, а и действително бях намерил у него стойностни качества на дипломат и човек. А когато го запознах с жена ми, я попита с характерната си усмивка: "Как можа да се хванеш с този хулиган?". Възприех го като комплимент. Самият той беше хулиган посвоему."