ПАМЕТ: „НЕ ТРЯБВА ДА ПЛАЧЕМ ЗА НАС, А ЗА БЪЛГАРИЯ!“

На този ден през 1944 година в салона на кинотеатър „Балкан“ в столицата се провежда събрание на Съюза на българските писатели. Секретарят на Съюза, бездарният комунистически поет Младен Исаев, прочита решение на Управителния съвет взето на 14 ноември. С него от Писателския съюз са изключени 29 от най-талантливите и заслужили за българската култура писатели, учени, публицисти и журналисти. Всички те са обявени за „реакционери“ и „фашисти“. Достатъчно е да спомена имената на такива достойни творци и учени като Фани Попова-Мутафова, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Талев, Димитър Шишманов, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, проф. Богдан Филов, Йордан Бадев, проф. Борис Йоцов, Славчо Красински, Владимир Василев. Към момента на "изчегъртването" им някои от тях вече не са между живите, а други ще ги последват само няколко месеца по-късно. Убити от съветските подлоги - комунистите, са Йордан Бадев, Богдан Филов и Борис Йоцов.

В мемоарите на Царица Йоанна четем: „На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата им бяха депортирани...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата ...Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ!“, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун, изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България!“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер.

Духаше леден вятър. Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия...“

Така започва „промяната“ в България през 1944 г. С "изчегъртване" на знаещите и можещите. Започва с животинска омраза към "бившите". Бездарните унищожават талантливите. Но защо? Защото комунистическият режим е посредственост и омраза облечени във власт. И припмням това, защото тази сутрин чух министър Рашков да употребява руската дума „чрезвичайно“ за трагедията на автомагистрала „Струма“. Тя ми прозвуча като сигнал: те пак са тук и пак са същите! И не трябва да се подвеждаме по овчите им кожи. Ако ще плачем, нека да е за България!

*От фейсбук!