Родолюбецът Стоян Омарчевски, който увековечи големите българи, и до днес няма паметник

Bсяка година на 1 ноември честваме Деня на народните будители. Изпълнен с дълбоко духовно съдържание, празникът е посветен на историческата ни памет за големите българи, които имат заслуга за род и родина. Парадоксално, но от дългия списък с имената, на които отдаваме почит, отсъства главният инициатор за поклонението към духовните ни великани – Стоян Омарчевски, който

също е голям будител

Именно той на 28 юли 1922 г. като министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски издава указ денят, в който се почита св. Йоан Рилски, да бъде празник на българските будители, "ден, в който да се отдава почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура…".

На Омарчевски принадлежат и думите: "Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни."

Но кой е родолюбецът, успял да пребори националния нихилизъм и

да увековечи духовните титани

на България?

Бъдещият политик от земеделската партия се ражда на 23 декември 1885 г. в Нова Загора. Още през 1905 г. става член на БЗНС, а от 1909 г. сътрудничи на в. "Земеделско знаме". Работи като учител в Белоградчик и Видин. Стоян Омарчевски завършва в Софийския университет философия през 1912 г. и право през 1917 г.

В предимно селска България той прави успешна политическа кариера - избиран е за депутат от Видин и Враца през 1913, 1914, 1919, 1920 и 1923 г. През 1917 г. е избран и за секретар на парламентарната група на земеделците и впоследствие става член на Постоянното присъствие - ръководния орган на партията.

Били много тежки години. След Първата световна война страната е съсипана. Под въпрос е самото оцеляване на Царство България, за което на мирните преговори в Ньои се обсъжда да бъде поделено между съседните балкански държави...

В тази ситуация освен загубите от многобройните жертви, дадени на фронта, страната ни трябва да посрещне стотици хиляди бежанци, които няма как да изхранва с разрушеното си производство и наложените

непосилни военни репарации

Но точно в този момент на небивала духовна и материална криза идва неговият звезден миг.

В периода 1920-1923 г. Стоян Омарчевски е назначен за министър на просвещението, като заменя на поста Цанко Церковски от същата партия. Само за три години като държавник развива невероятна дейност. И наистина в спомените на съвременниците си той е останал като делови, целеустремен човек, у него винаги има "напор да върши нещо".

За благотворното му влияние като държавен деец през този период можем да съдим по резултатите, които са видими и до наши дни. Той първи въвежда задължително и безплатно основно образование у нас.

За целта само за две години успява да организира построяването на цели 1115 нови училища във всички краища на страната. В добавка освобождава от данъци литературата, предназначена за деца. Реформаторът на книжовния език и образованието успява да прокара Закон за насърчение на детската литература. Благодарение на този документ детската книга е освободена от данъци, а Министерството на народното просвещение е натоварено да "издава в изящна външност отбрани

произведения от по-добрите български автори,

които раздава като подаръци всяка година на отличили се ученици от всички училища", като тези издания не са били пускани в продажба.

По негова инициатива се откриват Медицинският, Ветеринарният, Агрономическият и Богословският факултет на Софийския университет. Към Медицинския факултет са открити два нови отдела - зъболекарство и аптекарство.

Но не всички реформи минават гладко.

След допитване до комисия от изтъкнати езиковеди земеделецът - министър на просветата, предприема опростяване на правописа, прави го по-близък до говоримия език. Веднага обаче се появяват и критики, че по този начин се изменя недопустимо езикът и реформата е измяна към изконните правила на българския език. Друг проблем се появява, когато Омарчевски забранява политическата дейност на учениците, студентите и преподавателите, което е оценено като посегателство върху академичната автономия и в крайна сметка води до университетска криза.

Заслуга на Омарчевски е приемането на закони за депозиране на печатни произведения в народните библиотеки в София, Пловдив и Велико Търново, за създаване на

“достъпни народни библиотеки”,

за "поощрение на родната литература и изкуство", за създаване на Български археологически институт. През септември 1920 г. Омарчевски внася в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение, с който са създадени Художествената и Музикалната академия. Полага особени грижи за развитието на току-що появилата се филмова индустрия - правителството сключва споразумение с фирмата "Луна филм" за съвместно изграждане на филмови съоръжения. Заснет е филмът "Под старото небе" по едноименната творба на Церковски.

Няколко дни след смъртта на Иван Вазов, на 22 септември 1921 г., министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание обширен доклад с мотивите за превръщането на Вазовия дом в музей. Човек с широк мироглед, Омарчевски намира време и за външнополитическа дейност. На 7 септември 1922 г. той оглавява българската делегация в далечна Бразилия. Поводът е годишнината от основаването на най-голямата южноамериканска страна и Световното изложение в Рио де Жанейро. На следващата година министърът споделя впечатленията в пътеписа си "Към Екватора": "държим за едно по-тясно общение на народа ни

с други цивилизовани народи,

защото само по тоя начин ще можем да встъпим в културни и търговски сношения със света - и ще заставим последния да гледа на нас с други очи".

Най-сетне на Омарчевски дължим и законопроекта за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина. Но венец на цялостната му дейност си остава денят за почит към великите българи. Стоян Омарчевски лично изработва и програмата за първото честване на Деня на народните будители, състояло се през 1922 г. в София, следвана в основни линии години наред.

Както при първото отбелязване на Деня на народните будители през 1922 г., така и после училищата стават основен инициатор и център за неговото организиране. Министерството апелира да се даде "външен вид" на увековечаване на паметта на будителите чрез строителство на паметници "на подобающи места из България" и издаване на биографиите им, които да се "пръснат из населението".

Денят на народните будители е определен за всеобщ български народен празник. Според някои източници идеята му била подсказана от обикновен селянин, който му написал в писмо, че трябва да отдаваме почит на "големите българи" – Левски, Ботев, Каравелов…

"Те са ни спасили и направили народ, тях трябва да почитаме, от тях само ще се научим как да се оправяме сега и утре, ако дотрябва…"

В спомените си, публикувани във вестник "Литературен глас" през ноември 1934 г., Омарчевски споделя

как се е стигнало

до решението:

"Това беше през месец януари 1922 г. След като бяхме уредили тържествени чествания на много заслужили българи от преди и след освободителната епоха, като например това на именития народен поет Иван Вазов, на създателя на Рибния буквар д-р Петър Берон, на певеца на селските мъки и радости Цанко Бакалов-Церковски, на революционера Георги Раковски, на Стефан С. Бобчев, Кирил Христов, Елин Пелин и др., предстоеше и трябваше да се чества и годишнината от обесването на Васил Левски.

Образуван бе за целта един комитет начело с бившия дългогодишен съдия и подпредседател при Софийския окръжен съд Иван Попов, съратник на Левски, сега покойник, който комитет веднага се залови за работа.

Един ден, по повод готвещото се честване на Апостола, Иван Попов ми даде идеята: "Не би ли било добре, г-н министре, каза ми той, да уредим на определената дата честване на грандиозното дело на

всички заслужили българи

за нашата държавно-политическа свобода - Левски, Ботев, Караджата, Бенковски, Хаджи Димитър и ред други! Така мисля, ние ще направим да изпъкне още повече образът и дейността на Васил Левски като баща на българската революция".

Идеята заслужаваше внимание. Сам, по свой път, по своя инициатива, по собствени разсъждения, аз намерих, че ще има грамадно образователно и възпитателно значение, ако бъде определен един ден, в който ежегодно да бъдат чествани не само дейците за нашето политическо освобождение, не само борците за духовното ни възраждане, но да се чества паметта на всички ония, многозаслужили българи, които се явяват като творци на нашата история

от Борис и Симеон, та до наши дни

Такива бяха моите мисли. И в този дух е изработен моя доклад до Министерския съвет."

По-нататък продължава:

"...С доклада аз исках да бъде обявен за вечни времена празникът на св. Йоан Рилски - 1 ноември, за Ден на заслужилите българи. Защото смятах, че чрез подобни чествания ще се възпламени националното чувство, ще се вдъхне на народа непоколебима вяра в неговите собствени сили и най-важното - ще се създадат необходимите условия за внедряване в съзнанието на подрастващите поколения една по-дълбока обич към своето, към родното.

Писменият ми доклад бе възприет единодушно от Министерския съвет, който по този случай държа първото си постановление. На края на заседанието, след като през цялото време бях мислил

за едно по-изразително име,

намерих, че празникът вместо Ден на заслужилите българи, трябва да носи названието Ден на народните будители. И тутакси, при единодушното одобрение на колегите министри, лично зачеркнах първото наименование и написах:

Ден на народните будители

Постановлението на Министерския съвет, така поправено, бе внесено от мен в Народното събрание и там бе гласувано всред голямо въодушевление. Денят 1 ноември бе обявен за национален празник. Законът веднага влезе в сила и бе публикуван в "Държавен вестник".

С окръжно разпоредих, на 31 октомври - навечерието на празника, да се говори във всички училища в Царството върху значението на дейността на великите българи.

Паметно остава и досега честването, което устроихме тук в София за първи път през 1922 г. на празника на народните будители".

Някой би си помислил, че след народополезната му дейност Омарчевски е получил признание и достойно се е оттеглил в пенсия. Нищо подобно. Веднага след Деветоюнския преврат през 1923 г. заедно с много други земеделци той е арестуван и попада в затвора.

Освободен на 9 април през следващата 1924 г., просветният деец отново се включва в нескончаемите политически борби у нас. От 1925 до 1926 г. отново е член на ПП на БЗНС, а когато през декември 1926 г. съюзът се разцепва, преминава на страната на БЗНС "Оранжев". През 1929 г. вече е в редиците на БЗНС "Врабча-1". Между 1935 и 1938 г. членува в дясната земеделска група "Орач", а в навечерието на Втората световна война отново е избран за депутат в Народното събрание, където остава до смъртта си през 1941 г.

Съдбата на създадения от него празник

също е нелека. При коренно променените политически реалности в края на 1944 г. националната идея е изместена от тази за братското сътрудничество с балканските народи. Навсякъде, отново и главно по линия на просветните учреждения, на 1 ноември се организират утра, вечеринки, манифестации, беседи.

Министерството на народната просвета дава указания за провеждането на празника "в духа и светлината на революционната промяна от 9 септември 1944 г.", в духа "на новото демократично време".

Дават се указания делото на възрожденците да се свърже с делото на народните партизани и антифашистката борба, да се пропагандират най-вече техните идеи за балканско споразумение и побратимяване.

Наред с портретите на народните будители по време на това последно честване се появяват тези на загинали партизани. Наред с "Шуми Марица" звучат партизански песни и никой не си спомня за човека, дал началото на тази светла традиция.

След 1947 г. Денят на народните будители е изваден от празничния календар, а създателят на празника е обречен на умишлена забрава.

Честването му се възобновява едва през 1992 г., когато 1 ноември официално е обявен за Ден на народните будители. Идеята е на Общонародното сдружение "Мати Болгария". От 2002 г. на тази дата е въведен ритуал с вдигане на националния флаг пред президентството и тържествена смяна на караула. И до ден-днешен обаче, освен една възпоминателна плоча в село Омарчево, никъде у нас няма паметник на Стоян Омарчевски - човекът, който е направил толкова много, за да спаси от забравата националните ни просветители.

Обвинен посмъртно от Народния съд

За наш срам съдбата на инициатора за честването на великите българи Стоян Омарчевски е тъжна. И то не само защото в късните години от живота си е въвлечен в нескончаеми партийни борби.

Учудващо, но в наши дни знаем сравнително малко за този истински реформатор. Една от причините е, че след като е починал на 10 март 1941 г., домът му е бил изцяло разрушен при бомбардировките през Втората световна война. Така са изгорели целият богат архив и огромната му библиотека. А в него е била кореспонденцията му с имена като Айнщайн, Рьорих и много други бележити негови съвременници. Не стига това, ами през 1945 г. т.нар. Народен съд завежда наказателно дело срещу него. Незаконният трибунал, който не се свени да съди вече починали хора, го обвинява, защото Омарчевски е бил член на Народното събрание до смъртта си четири години преди това.

Независимо че самият той като земеделец е лежал близо година в затвора след преврата на 9 юни 1923 г., искат от съпругата му Екатерина "конфискация на цялото имущество". При това за съдиите няма значение, че в месеците, докато формално е заемал мястото на народен представител, Омарчевски е бил тежко болен и че малко след неговата смърт семейството му остава на улицата, защото къщата му на ул. "Цар Шишман" 7 в София е разрушена напълно.

Първото официално честване на празника

Указанията за честването на Деня на народните будители също са дело на Стоян Омарчевски. Според тях празникът започва с молебен на площад "Св. Александър Невски". Присъстват министър-председателят, министърът на Народното просвещение, министърът на войната и други членове на правителството; висши чиновници в различни министерства; представители на двореца; на всички културни организации; цялата учаща се младеж в столицата и много граждани.

След реч, посветена на възрожденската епоха и делото на будителите, процесията начело с духовенството, министрите, културните дружества и учениците от столичните училища, носещи портрети на народните будители, минава по бул. "Цар Освободител", покрай Военния клуб, двореца и ул. "Търговска" до църквата "Света Неделя".

А ето как според тогавашния вестник "Отечество" е протекло първото официално честване на празника - на 1 ноември 1922 г. в София:

"По един внушителен начин учащата се младеж в София отпразнува празника на българските будители. Под звуците на десетки музики, при развяване на трицветните флагчета, цели два часа из софийските улици се нижеше една безкрайна върволица от деца и юноши от всичките столични училища - основни, прогимназии, гимназии, специални учебни заведения и пр. И над цялата тази буйна вълна от хиляди младежки глави, бавно и тържествено се носеха внушителните образи на българските будители - св. Иван Рилски, отец Паисий, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Петко Славейков, Георги Раковски, Ботев, Левски, които благославяха милостиво потоците на своя малък народ."