На входа на кварталния супермаркет съм, движа се бавно, народът на вълни, на вълни върви към заветните щандове. Някакъв здравеняк, 15-20 години по-млад от мен (всъщност 15-20 години по-малко възрастен от мен), от тия, дето и сами да са, па че се бутат, явно бърза, да го пита човек закъде, а по пернишки - ръга се из хората, минава внезапно пред мен и моята реакция не е достатъчно своевременна, та лекичко го настъпвам. Веднага казвам, както са ме учили през първите ми седем години моите родители:

- Извинете, без да искам!

Той се обръща свирепо:

- А бе нЕма кво да ми се извиняваш, притребвАло ми е твоето извинение, с тия цайси не гледаш къде ходиш.

- Извинете, че Ви се извиних!

- Кво искаш да кажеш сега?

- Ами бях преценил, че Ви дължа извинение и затова Ви се извиних. Но съм сгрешил, Вие казахте, че моето извинение не Ви е нужно и аз се извиних, че съм Ви се извинил!

- Що не ми се ма'неш от главата бе, ай сиктир!