Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Пашата на софийския затвор с личен готвач и прислужник, излиза за работа с файтон, вечер пак вътре - партита

С пари затворникът си издейства да излиза от зандана, вътре се радва на удобства, пие и пее на разкошни вечери с директора и надзиратели

Никола Алтимирски - политик и милионер, е внук на революционера Сава Младенов, пратен е зад решетките от правителството на Стамболийски

Най-страшните наказания за останалите осъдени били “боят с гумата” и “водният карцер”

Можеха да го видят из коридорите само в неработен ден. Тогава той спи до късно. Става и закусва доволно. Облича се празнично. Мустаците му винаги са добре поддържани. Изражението му - важно. Напуска стаята си, изпровождан от ординареца си, и съпровождан от личния си прислужник (и другар "по съдба"), тръгва на разходка по тесния коридор, за да отиде в градината. Всеки, когото среща по пътя си, почтително му сваля шапка и му прави път. За някои и той доближава ръка до шапката си, а за други дори я повдига в отговор на поздрав.

От директора през надзирателите до най-изпадналия му съсед по килия - всички благоговеят пред него. Така, сякаш е цар, а не осъден затворник.

Никола Алтимирски, по прякор Пашата, изпреварва с много години Пабло Ескобар в охолното и комфортно пребиваване зад решетките, като урежда за себе си всякакви удобства в Централния софийски затвор още през 1919 г.

Виден български политик, банкер, търговец и едър земевладелец, той също така е внук на революционера от Тетевен, сподвижник на Васил Левски и четник в Ботевата чета Сава Младенов. Самият Никола се ражда в Плевен, а съдбата пресича пътя му с този на Цвета от Лом. Най-изкусителното очарование на девойката била нейната огромна зестра. Тя е дъщеря на Нацол Попов - един от най-богатите търговци в Лом и цяла България. Така след сватбата Никола става собственик на хиляди декари земя, къща в Лом, десетки складове (магазии), два шлепа, два острова, дъскорезница, търговско предприятие и фабрика.

Самият той има търговски усет и се захваща с бизнеса, като се занимава с износ и внос на зърнени продукти с Австро-Унгария и Турция. Изгражда понтонен мост в река Дунав край Долни Цибър. Турски търговци му дават прякора, с който остава известен - Пашата.

Алтимирски е и виден политически представител от Либералната партия (радослависти) в 35-ото правителство на Царство България. В периода от 1913 до 1918 г. е депутат в 17-ото обикновено народно събрание.

През 1919 г. е изправен пред Военен съд по член 4 за “въвличане на България в националната катастрофа”. Пратен е в затвора от правителството на Александър Стамболийски заради дейността си в кабинета на Васил Радославов. Изтърпява 823 дни предварителен арест в Централния софийски затвор, а впоследствие е амнистиран.

За престоя на търговеца милионер зад решетките свидетелства генерал Тодор Кантарджиев в книгата “В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте”.

Той прекарва около 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) зад решетките, попадайки там след краха на България в Първата световна война и съдебните процеси срещу “виновниците”. Впоследствие е оправдан. Престоят му съвпада с този на Алтимирски.

“С десетина хиляди лв. на директора на затвора и други по-дребни суми на по-долния персонал, според думите му, той бе съумял да си откупи почти пълна свобода за излизане от затвора и три стаи в политическото отделение. В едната се беше разкошно уредил той самия. Във втората беше наредил своя кухня с готвач, затворник. В третата живееха готвача и прислужника му - затворник.

Всяка сутрин, също както в ресторантите, готвачът се върщаше от пазаря с кокошки, месо, риба, хляб, зеленчуци и пр. Ехтеше зданието от цепене дърва върху циментовия под, в самата кухня, палеше се огън, вряха тенджери с няколко ястиета, слагаше се разкошна трапеза, на която като почти постоянни гости бяха затворните органи, от които зависеше пускането в града: директор, дежурен надзирател, секретар и писар (дядото). Ядеше се, пиеше се ракия и вино, сърбаше се кафе, като се пушеше, играеха се карти или табла, до късно вечер.

Понякога, повече за утеха, се чуеше особния глас на Пашата да пее: “Ах бейолунун конаклари, яндъ да яндъ, кюл олду”! Или “Слънцето трепти изгрява зад зелената гора”!

Сутрин от рано се разкашляше, развикаше, по-скоро прислугата да му донесе обущата и закуската. Закусваше и бързо излизаше от затвора. Пред вратата го чакаше нов първоразряден файтон с грамадни сиви с красива упряж коне. Пашата се качва във файтона, файтонджията държи фуражката си в ръка. Качва се стражаря на капрата, държащ вертикално пушката с набучен нож.

Всичко това даваше вид, че пътува големец, придружаван от стражаря да пази живота му, от злосторници, а не конвоиран затворник.

Обикновено Пашата излизаше около 8 ч. пр. пл. и се върщаше вечер около същия час. В града отиваше право в кантората си (там е и дома му), където през целия ден упражняваше търговските си работи.”

Само в почивните (празничните) дни Алтимирски се задържа в затвора. Когато излиза на разходка в градината, не остава дълго там. Не обича да ходи. Връща се в стаята си. След някой и друг пасианс, игра на карти или на табла се отдава на дълъг обяд, на който понякога гостува затворническият свещеник, архимандрит Антим Върбанов. После дълго си почива в леглото, играе карти и така, докато стане време за още по-дълга вечеря.

На фона на неговия комфорт условията за останалите затворници били още по-непоносими. Тогава, ако един осъден не се подготви за постъпването си в зандана и изобщо не е запознат с неговата уредба, просто изпада в тежко положение Обречен е да спи без постелка и покривка във влажна студена килия върху студен циментов под; до обяд да стои гладен, за да получи после недостатъчна и недоброкачествена храна; да бъде нападнат от въшки, бълхи и дървеници; да бъде заразен от венерическа болест чрез пиене вода; да изнемогва без медицинска помощ; да бъде изпратен в болницата, когато вече е в тежко състояние.

Но има и по-лошо. Кошмарът за затворниците били страшните наказания, на които били подлагани - оковаване в железа (пранга); бой с гума; карцер: обикновен и воден.

Оковаването било най-безобидно. Макар законът да предвиждал наказанието строг тъмничен затвор - с окови, такива обикновено не се прилагали. Прангата (тежка дебела верига) се слагала само когато осъдените били карани в града при следовател или в съда. Понякога след провинение някои затворници били оковавани за известно време в килиите им. Това можело да се понесе.

Най-страшната дума за затворниците била “гумата”. Само споменаването й втрисало осъдените. Оръдие за мъчения - нещо като част от гума на файтонджийско колело, дълга около 60 см и тежаща около един килограм. Бой с гумата се налагал при някои провинения.

“Наказаният се оковава в “голямата пранга”, слиза с нея от етажа долу в дежурната стая, поваля се на пода, сяда му един на главата, а друг го бие с гумата, докато припадне - пише Кантарджиев. - Свестяват го, след това на ново го бият до второ припадане. Пак го свестяват и завеждат обикновено в карцера.

Такъв бе случая със затворника Пешо. Той бе избягал от арестантското отделение при Александровската болница. Бе хванат в града и докаран в затвора. Една вечер, всред тишината, се зачуха тежки стъпки и особно ритмическо дрънкане на вериги. Другарите се стреснаха и казаха: “Пак някого карат в дежурната стая да го бият!” Един погледна през прозорчето на вратата и каза: “Пешо откараха”. След известно време пак се чуха същите, само по-бавни особни тежки стъпки и ритмическо дрънкане на веригите. Смазания от бой Пешо бавно отиваше във водния карцер. В продължение на много дни той не можал да седне. Този млад здравеняк бе заприличал на смъртник.”

Много често битите до смърт затворници след жестокия "урок" били отвеждани във водния карцер, който бил дори по-ужасяващ от боя с гумата.

Оттам след няколко дни излизала само сянката на човека, обяснява ген. Кантарджиев.

“За него се само слушаше от лежалите в тоя карцер, но нямаше възможност да се види. На 15.V.1922 г., един от старите, добре познат ключар, има любезността да ме заведе да ми покаже да видя това страшилище. То е ужасно! В под етажа, на дълбочина около два метра, между две дебели каменни стени са разположени една до друга три килийки с размери два метра дължина и 1 1/2 широчина. Тия килии, както всички такива в затвора, са предвидени за по един затворник. Обаче, по нямане достатъчно килии, във всяка такава се затварят по 3-4 затворника. В стените няма никакво прозорче. Светлина прониква само през решетката на желязната врата. Подът е циментиран. За да не може да се ляга или сяда, подът се покрива с пласт от десетина см. вода. По малка нужда се ходи през решетката. По голяма се ходи в една дупка на канала, който иде от нужниците на затвора. Има ужасна отвратителна смрад на извержения, амоняк и мухъл в и пред водния карцер. Затворникът е само с облеклото си. Може да му се разреши да има и една покривка (одеяло). Наказанието във водния карцер може да се продължава до един цял месец. Обикновено, битите с “гумата” веднага се пращат във водния карцер”.

Този воден ад бил истинско изпитание дори за най-устойчивите психически. В сравнение с него обикновеният карцер бил нищо за затворниците. Той представлявал една по-пространна килия с прозорче, все в подземния етаж. Наказаният трябвало да спи на голия циментов под, като можел да използа само една покривка. Само през два дни му се давала топла храна, както и във водния ужас. Иначе само черен хляб със сол.

“Разхождаме се един неделен ден в малката градина с Пашата. Спира се последния пред едно малко прозорче на подземния етаж и ми казва: “Гледай, гледай, г-ле! Това е карцера! Гледай как се е свил този нещастник на кълбо на влажния и студен циментов под! Гледай с какво скъпо палто се е завил през главата и е смачкал хубавата мека шапка! Вероятно това е млад момък, галено дете на майка си! Да го види в това положение, тя би припаднала!”

Физическите мъчения били извършвани пак от хора. Гумата не "играела" сама. А не всеки човек е способен на такова насилие. Както за екзекуциите и отнемането на живот, така и за измъчването на човешка душа до нейния предел, трябвали специални палачи.

“Не всеки може да има немилостивото сърце да бие така жестоко. Навремето имало особни палачи, които били нарочно повиквани от града, срещу възнаграждение. Когато бях в затвора, ролята на палач за бой се изпълняваше от неколцина помощници на ключаря. Един от тях беше късия със сини очи Киро, от Бояна. Затворниците му се бяха заканвали, когато бъдат освободени, да го пречукат.”